ОТИК

Светлана Тушева

Звукът от вестника, който се удари в металната врата на къщата, прозвуча познато. Като онзи специфичен звук, който се чува, когато глава се удря в твърда повърхност. Отик си го спомняше още от времето, когато синът му беше малък. Той постоянно падаше и все удряше главата си. Баща му тайно се надяваше, че това ще направи сина му по-съобразителен, по-схватлив и най-вече по-предпазлив. Уви, Джейк си остана идиот. Дори с напредването на времето глуповатата му същност все повече се изписваше на лицето му. Често вървеше с отворена уста или се заглеждаше някъде, докато отново не се чуеше специфичният звук - туп!

Джейк обаче имаше късмет - срещна Салса. Тя беше умна, или поне два пъти по-умна от него. Красива, доколкото могат да бъдат красиви онези изключително слаби и кокалести жени, с неестествено превития гръбнак. Имаха дете - което също имаше късмет, беше взело интелекта на майка си и правия гръбнак на баща си.

Но да се върнем на Отик. Той се премести на верандата. Слънцето вече беше изгряло и напичаше лакираните дъски. Най-много му харесваше да гледа как лъщят дъските. На слънце изглеждаха като чисто нови. Така му харесваше - да изглежда ново, чисто, пълно с потенциал. Не като сина му.

Гледаше да не отмества погледа си от слънчевото петно, за да не разваля красивия ефект. Често дори не си слагаше слънчевите очила, за да може слънцето да го заслепи дотолкова, че после където и да погледне, да вижда светли петна.

Тези слънчеви очила Джейк му ги беше подарил. Много си ги пазеше. Избягваше да ги слага, дори когато не се любуваше на лакираните дъски, за да не се изцапат или надраскат. Все пак, старчески ръце, не може да им се вярва. А му бяха от Джейк. Последният му подарък от него, вече не помнеше от кога.

Джейк беше единственият син на Отик, но след като се беше задомил, рядко се виждаха. Съпругата на Отик - Миера, беше починала преди повече от 10 години, така че той си беше сам. Не можа жена му да види сина си женен, нито да се порадва на внучката си. Не че Отик много й се радваше. Може би щеше, ако синът му намираше време да го посети.

Ядоса се Отик, унесен в мисли по миналото, настоящето и несъществуващото бъдеще. Искаше му се да е друго. Но как да превъзпиташ сина си на тридесет и пет, като не си успял да го направиш, когато е бил на пет? Още повече го хвана яд, че като млад предпочиташе да обикаля кръчмите с приятели, отколкото да стои у дома с Миера и Джейк. Яд го беше не, че е гулял, а че беше оставил сина си твърде дълго под влиянието на майка му, на която той толкова приличаше.

Не, Миера не беше идиот. Тази черта на Джейк сякаш му беше дадена свише, беше си само негова. Но Миера имаше спокойствие и търпение в повече. Повече, отколкото нервите на един мъж могат да понесат и повече отколкото психиката на едно дете трябва да познае. Въпросът е в това, че синчето му свикна да си живее без отговорности и без нито една грижа на света. Падаше, удряше се главата, ставаше и продължаваше, а в ума на баща му, толкова години по-късно, оставаше да кънти онзи специфичен звук от удар на кухо в плътно.

Чувството за безпомощност, примесено с яд още повече стегна Отик в гърдите. Искаше да направи нещо, но какво? Вече е късно. Такова време е станало - късно, несигурно, забързано, уж ново време, по-хубаво, а на лошо мирише - на мръсен въздух. Уж всички са в движение, прогрес има, напред се движим, а влезеш ли някъде, откъдето е минал прогреса - на застояло мирише. Старото време харесваше Отик, по-добре си беше. Пак миришеше, но не на застояло. Тогава миризмите бяха други - основно на обор и разните му видове тор. Вярно, силна миризма, завърта ти главата, но поне идваше от нещо живо. Знаеш го, че за да мирише така, ти си му помогнал, а сега, с теб без теб, все ще си мирише и все на мръсно.

Джейк работеше на поточната линия в един завод. Монотонна работа - взимаш-слагаш, взимаш-слагаш. По осем, някой път девет часа на ден. Отик разбираше, че синът му е уморен, а и дете имаше да гледа. Но пък съвсем да не дойде. Не е добре. Трябваше нещо да се направи.

Обед преваляше. Отик стоеше в маранята на деня и не се прибираше, въпреки, че му беше много горещо. Сега лакът светеше най-силно. В един от моментите на абсолютно светлинно опиянение, една мисъл премина светкавично, като уплашена таванска мишка, през съзнанието му. Ами да - стресна се старият му ум, когато избистри мисълта в идея - ще му се обадя! Заключението на ума беше плод на полудневна усърдна мисъл в тази посока и със сигурност беше правилното решение. Но нека стане вечер, че сега на работа бива ли да му звъня - намърда се втора по-малка мисъл до първата голяма. И Отик зачака. Беше лято, слънцето залязваше късно, а то уморяваше повече отколкото на стареца му се искаше.

Когато отвори очи беше девет часа. С мъка стана, за да вземе телефона. Беше се схванал целият от дългото седене. Не беше вече млад. Търси телефона около петнадесет минути. Нищо не можеше да се намери в тази къща. Ами номера? Минаха още петнадесет минути, докато изрови стария тефтер. Отик погледна часовника - десет без десет. Да му се не види, стана късно, малката вече ще си е легнала. А да вземе да събуди детето с първото си обаждане от толкова време, не е добре. Утре.

***

Утрото придойде като бурно море от слънчеви лъчи устремени към затворените очи на Отик. Слънцето нахлу в стаята му, заедно с мисълта, че има недовършена работа. Стана бързо, доколкото можеше да се бърза на неговата възраст, и се запъти  към телефона и тефтера, грижливо приготвени от миналата нощ. Набра номера и зачака - никой. Погледна часовника - седем и малко. Веднага затвори. Сигурно още спят. Повъртя се малко в разхвърляната стая, после излезе на верандата. Лакът още не блестеше. На масата имаше оставена чиния със закуска. Пак съседката - помисли си Отик и махна с ръка. Тя не го оставяше на мира, мине не мине, все оставяше по нещо на верандата му. Беше така откакто жена му почина. Вече толкова години. Как не си намери един мъж, хем беше млада жена.

Отик не обичаше да го съжаляват заради това, че е възрастен и живее сам. Беше напълно способен да се грижи за себе си. Но така или иначе закуската беше приготвена - изяде я цялата.

Още не беше преглътнал последния си залък, когато набра пак номера - даваше свободно, значи телефонът на Джейк звънеше. Докато чакаше да чуе гласа на сина си от другата страна, Отик се заслуша в звуците на утринта. Почти нямаше трафик, което беше добре, той мразеше шума на колите. Чуваха се нежните песни на пойните птички. Една от тях се открояваше особено ясно. Идваше от близо, сякаш кацнала до него. Отик стана и се огледа. Нищо. И все пак, птичката продължаваше да пее. Приближи се до парапета, за да я види. Сигурно беше кацнала на перилата. Телефонът още даваше свободно, а птичката пееше заедно с него. Отик се наведе, за да хване птичката, която тъкмо щеше да кацне в ръката му. В този момент три различни звука разкъсаха тишината около него. Първият беше острото хрущене на счупените дървените перила - изсушени трески, препичани на слънце от години, се разлетяха наоколо като снежинки. Другите два звука бяха почти едновременни - гласът на  Джейк, който казва „Татко” и този познат звук от удряне на глава в твърда повърхност.

Отик с мъка отвори очи. Над него висеше уплашеното лице на сина му, който говореше, но не от телефонната слушалка. След няколко секунди Отик се окопити и успя да долови думите му:

- Татко, как си? Удари ли се? Пак ми звъниш, тате. Нали говорихме, със Салса живеем долу, на първият етаж, винаги можеш да слизаш, помниш ли? Кажи сега, удари ли се? Ела да те изправя.

Като плътна завеса от съзнанието на Отик се беше вдигнала непоносимата тежест на забравата.

- Джейк, сине! Извинявай, пак забравих. Дни и седмици не помня вече. И това няма да помня след малко. Прощавай, синко! И все падам! Как е малката? Да й кажеш, че дядо много я обича, да идва да ме вижда, аз нищо, че не помня. Чудесна закуска беше направила Салса, да й кажеш..

- Ще кажа, а ти бъди внимателен. Може много да пострадаш с това постоянно падане.  Не мога да..

Отик прекъсна сина си:

- Аз не падам случайно, сине. Вътрешно някак си знам, че падна ли, спомням си кой съм, къде съм, и тебе и детето помня. Някак знам - падна ли - връщам се.

Очите на Джейк се насълзиха.

- Ти за мен не се страхувай, сине, тя смъртта е лесна. Животът е този, който ни разделя, двамата с тебе. Ти сега живей, а след време ще се срещнем пак, както трябва. Засега така.

Отик се изтупа и се прибра с бавни крачки. Седна на стола си и се усмихна. Ах, че хубаво блестят дъските на утринното слънце.