ЗЪБНИ КОЛЕЛЦА

Йордан Донков

Всеки, който е бил войник, знае старата максима, че по желание се ходи само до тоалетната. Въпреки това правя тази грешка от време на време - да се намъквам в неприятни ситуации точно по свое желание.

В съботната вечер бях на събиране - от тези, дето не ти се иска да присъстваш, но не можеш да откажеш. Въпреки скуката, не можах да си тръгна, преди да е изтекло достатъчно време, за да не обидя домакините. Знаех, че на другия ден съм от рано на работа и уж внимавах с пиенето, но бях налял в мен достатъчно количество алкохол, за да се чувствам некомфортно.

На инструктажа началникът каза, че колегата от прием на граждани е болен и някой трябва да го замести. Ръката ми се изстреля нагоре, преди да е попитала мозъка, който все още трудно асимилираше ситуациите, и надлежно бях изпратен към входа на районното.

Докато оглеждах стаята, в която щях да изгубя дванадесет часа от живота си, търсех оправдания за направената глупост. Днес е неделя. Дъждът си вали, духа неприятен вятър. Кой ще се вдигне да ходи до полицията, освен ако не е нещо сериозно. Ще си дремна, ще поскучая и ето, смяната е изтекла.

Речено - сторено. Седнах на стола, който щеше да търпи задника ми цял ден, и отново огледах минималистично обзаведената стая. Липсата на пари в МВР е пословична, но поне мястото, където влизат външни хора, би трябвало да е по-представително. Какво бих си помислил аз, ако вляза в стая с прашасали щори, старо дървено бюро, оцеляло по някаква приумица на съдбата още от социализма, метален стол с похабена седалка от изкуствена кожа, компютър с монитор, колкото кинескопен телевизор, и срещу мен седи полицай на кресло от киносалон, взето на старо? Нищо добро, разбира се. Ако някой не е на голям зор, би трябвало да избяга с писъци от мисълта, че трябва да контактува с институция, която го посреща така.

Погледнах си часовника и установих, че са изминали само няколко минути. Тегав ден ще е. Поне да го съкратя с прилична дрямка. Кръстосах ръце пред гърдите и сведох глава в опит да заспя. Точно от този момент се заредиха да идват дребните зъбни колелца от машинарията на човечеството.

Първа беше дребна възрастна жена с избелял чадър и още по-избелял шлифер. Трябваха ми около четиридесет минути, за да се ориентирам в непоследователния и емоционален разказ. Дъщеря й, която е много умна и добра, преди една година най-накрая се развела с онзи пияница и развейпрах и заминала да работи в чужбина. Оставила при нея внучката, която също е много добро момиче, но сега е в такава възраст… Ученичка е в единайсети клас в езикова гимназия, така че не може да замине с майка си. Дъщерята пращала пари. Повече на нея, че плаща сметки и по-малко на внучката, колкото за джобни в училище. Та бабата установила, че от портмонето й започнали да изчезват пари. Кога десет лева, кога пет, но взела да усеща липсите. Включила шпионските си умения и видяла как Мариска - внучката - я препипва. Не искала да се кара с нея. Не искала да казва на майка й, за да не я притеснява, не искала да подава жалба за кражба, само да направим нещо. На резонния въпрос „Какво?” от моя страна отговори пак много емоционално. Трябвало да сплашим Мариска, защото тя е добро момиче, но знаете ли, тя е в такава възраст, нали разбирате, особена. Да спре да взима пари, без да разбере, че баба й е извикала полицията, за да не се травмира и да не я намрази. Отне ми още половин час, за да я убедя, че ние не можем просто да ходим и да плашим хората - особено след като не желае да подаде писмена жалба. Тръгна си тъжна и разочарована.

Следващият беше петдесетина годишен, оплешивял мъж с дънки и бежово яке, загърнат в найлонов дъждобран. Настани се на стола, без да чака покана и без да свали мократа пелерина, като изсипа локва вода на пода:

- Искам да подам сигнал за кражба! Дайте да пиша!

- Моля, обяснете ми първо за какво става въпрос?

- Съседът ми, Петър Валентинов Илиев, открадна крушката от лампата в общото мазе на входа.

- Вие разговаряхте ли с него?

- Какво ще разговарям с него. С такъв катил не може да се говори! Снощи ми звъни в дванайсет през нощта да ми прави забележка, че съм гледал мача по телевизията много шумно. Щял да се оплаква в полицията! Е, и аз мога да се оплаквам! Дайте да пиша!

- Добре, ще Ви дам, но не ми обяснихте поставихте ли въпроса пред домоуправителя, на събранието на входа?

- Аз въобще не говоря с тези нещастници. Ето, имате извършена кражба, казвам Ви кой е извършителят, Вие сте полиция, трябва да работите! Дайте ми да пиша!

Видях, че с този няма да се разберем и му дадох бланка да твори. Когато си тръгна, погледнах за какво става въпрос. Оказа се, че преди три години видял комшията да сваля крушката от лампа в мазето. Явно снощи се е ядосал и е решил да си отмъщава. Майко мила, с какви глупости трябва да се занимават районните инспектори!

После се заредиха още…

Наконтена фръцла, която се жалеше, че бившият й приятел я гони от квартирата си само защото си хванала по-хубаво и по-богато гадже, но още отношенията с новия не били толкова напреднали, че да живее при него, а той, предишният, не искал да я изчака, докато си уреди нещата. Когато се възползвал толкова време от прелестите й, му било добре, а сега искал незабавно да се маха от неговия апартамент. Тя къде щяла да живее, докато си подреди живота с новия ухажор? Полицията трябва да вземе мерки, защото това съжителство било като брак и нищо че вече не са гаджета, тя имала права, въпреки че жилището е негово…

Обилно омазана с грим тетка се възмущаваше, че наемателите не я допускат всеки ден да си проверява собствеността. Какво, че живеели там, като апартаментът е неин. Трябва да има свободен достъп, защото те може да разместят нещо, а тя е подредила всичко точно както трябва да бъде. Когато отворих въпроса дали го пише в договора, ми обясни, че не искала договори, защото от общината ще й наложат данъци, но пък подобни проблеми с обитателите на другите три жилища, които дава под наем, няма, а само тези младежи, уж интелигентни, а не й дават да влиза в апартамента си. Та полицията трябва да си влезе във функциите, за да осигури всекидневен достъп до собствеността й.

Глупостта отдавна не ме впечатлява. Като полицай нямам избор с кого да се срещам и с кого да говоря. Все пак понякога съм отвратен от себичността, непочтеността и безпардонността. Много хора идват и просто разпореждат кое, как да стане, искат животът да е точно така, както на тях им харесва. Имат проблем и някой друг трябва да го разреши, но точно както им е изгодно и точно по техния начин. Не се интересуват от закони, от мнението на другите, от реалните факти.

Колкото и странно да звучи, почувствах се облекчен, когато накрая дойде човек, на когото му откраднали колата.