РЕМОНТ

Йордан Донков

Мразя вирусите, но този с короната направо го ненавиждам!

А отначало всичко започна толкова добре…

Ориентирах се навреме и извадих скритите финанси. Крия ги, разбира се, от съпругата. Тя се казва Ана, но когато не ме чува, я именувам Анка Картечарката, защото изстрелва банкнотите във всевъзможни посоки с невероятна скорост. Та така. Размразих резервите и купих петдесет и пет инчов, ултраейчди телевизор, предплатих за три месеца „Уърлд оф Уоркрафт” и поръчах доставка на книгите, които исках да прочета отдавна. Като последна мярка, отскочих до село и изрових от мазето буренцето ракия, която пазех за сватбата на дъщеря ми. Тя така и така май няма да се жени в обозримо бъдеще. Не било модерно. Когато предвидените „лоши” времена дойдоха, си взех изостаналата от години отпуска и се прибрах вкъщи, за да се насладя на старателно подготвената почивка.

Първата седмица бях в рая. Спане до обяд. Бавно, напоително кафе, „Нетфликс” на голям екран и хубави книги за десерт, гарнирани с отлежала в дъб гроздова.

Знаете, че за да те изхвърлят от рая, трябва жена. Без нея не става. Моята ева се прибра в петък вечерта и ми съобщи, че е в неплатен отпуск и най-накрая ще си отпочине на воля. Радушно й пожелах успех и си сипах още една чаша, за да отпразнувам семейната идилия.

В понеделник за пръв път забелязах странния поглед, с който възлюбената гледа тавана. Във вторник и сряда внимателно игнорирах намеците за лек освежителен ремонт. В четвъртък по мъжки твърдо заявих: „Държавата се срива, а ти ме занимаваш с глупости. Никакви ремонти няма да правя, докато не се оправи положението!”.

Една жена, ако не знае как да отрови живота на съпруга си, е срам за нежния пол. Удържах само до края на седмицата и после постъпих като гениалните военни стратези от древността. Видиш ли, че битката отива на зле - бягаш. Аз го нарекох стратегическо отстъпление. Изчаках благоприятен момент, когато церберът излезе на дълга разходка с кучето, и натоварих колата само с най-необходимото - телевизор, книги, ракия, лаптоп и се отправих към къщата на село, която във фантазиите ми беше новият Едем. Но не би. Оказа се, че улисан в планове за бягство, съм пропуснал нови разпоредби на правителството. Един кисел служител на реда не прояви никаква мъжка солидарност и ме отпрати обратно, защото не можело да се напуска града без уважителен повод. Каква по-належаща причина има за напускане на местожителството от това да си затворен в две стаи със скучаеща, недоволна от живота жена? А?

Прибрах се вкъщи и обявих пълна капитулация. Оставих се на милостта на врага. Тя такова нещо не притежаваше. Нямаше снизхождение, нямаше прошка. Сега боядисвам и свършек не се вижда.

Какво общо има коронавирусът ли? Май нищо. Ненавиждам го за разбитите блянове. Какво му остава на човек, когато надеждата угасне? Аз ще ви кажа. Остава само ремонтът. На апартаменти и мечти.