ОБЩА КРЪВ

Цветелина Александрова

Из „Дървета за прегръщане” (2022)

Най-накрая си тръгва с последната торба, натъпкана догоре с чиниите от незнамколкогодишен дебел порцелан на майка му, с гравираните вилици, лъжици и ножове, с любимата си възглавница и наследствения юрган, за който тя специално няколко пъти му звъня да не го забрави, както и да вземе непременно кувертюрата на диванчето, че била още от баба му. Асансьорът изстенва жално, натоварен с двата сака, десетките найлонови торбички и бюрото, по мой съвет обърнато вертикално, което успя сам да дотика вътре, със стиснати зъби, след като категорично отказах да му помогна. Маркира чипа, натиска бутона за партера и демонстративно ми мята връзката ключове, влажни от пот.

- Всичко хубаво ти пожелавам - извиквам в процепа на затварящата се бавно врата.

- Подобно - като че ли измърморва, докато вратата звучно изпляква.

Асансьорът се поколебава за миг, но все пак потегля. Отвътре се чува застрашително скърцане и тъпо ритмично думкане - вероятно от бюрото по стената. Е, можеше и на няколко пъти да натовари, нелепо би било да загине, изнасяйки се от бившата си…

Заключвам след него два пъти с бившия му ключ, хващам прахосмукачката, осмуквам всеки милиметър от спалнята, която беше завзел за около година, докато си търсеше къде да се изнесе. Минавам и гардероба - неговата половина - сега празна и прашна. Един забравен чорап в ъгъла - забелязвам го секунда преди прахосмукачката алчно да го всмуче и после да запищи пронизително. Изключвам я. Тръскам тръбата, за да извадя чорапа, удрям я леко в земята, но той е заседнал в сгъвката и никак не иска да излезе. Ще трябва да се опитам да го избутам с нещо, да пробвам с точилката. Докато бързам към кухнята, подритвам нещо ръбесто и извиквам. Познат шум от чупене на стъкло по плочките на заден фон, острата болка в босите ми пръсти и най-вече палеца, е толкова силна, че заглушава всичко останало. Превивам се надве, стисвам пръстите с ръка, но от това заболява дори още повече. Едри капки кръв се стичат по белите плочки. Сядам да погледна. В палеца ми са се забили малки стъкълца, а отсреща до хладилника се е приземила счупена снимката ни от сватбата - още се държи в рамката, но стъклото се е пръснало по пода. Една кървава ивица пресича като светкавица ухилените ни до уши щастливи физиономии, неговата даже малко просълзена. Докуцуквам до кутията с лекарства, но не намирам нито спирт, нито риванол, нито кислородна вода - всичко сложих в багажа на малкия, като го изпратих за лятната ваканция в провинцията. Добре че до хладилника стои забравена бутилка водка от неизчерпаемите запаси на отскоро бившия - обливам щедро пръстите на крака си и се заемам да вадя стъкълцата с пинсетка. Седя на пода, охкам, стискам зъби, размазвам шурналите сълзи и сополи с опакото на ръката, ровичкам с пинсетата - някои от стъкълцата са се забили доста навътре. Преди около година си беше изпуснал ножа върху крака, подпийнал, разбира се, и докато рязал някакво мезе, ножът отхвръкнал и за късмет острието пробило вена отгоре върху стъпалото му. „Помоощ, помоощ” - изрева, аз изскочих от детската стая и го заварих седнал на земята, с отпуснати ръце, да гледа умно в кръвта, която шуртеше като чешмичка от вената. Естествено, превързах го, почистих, спрях кръвта - тази кръв, дето я бяхме смесили безвъзвратно, както каза свещеникът на сватбата, бившата ни, безвъзвратно обща, кръв. Всъщност, всичко е възвратно, отче, особено кръвта, докато тече, разбира се, по познатия си път - веднъж напуснала кръвотока, тя се сгъстява и се превръща в потрепващо желе - лепкаво и лигаво като медуза, трудно за изчистване и с много тежка сладникаво-тревожна миризма - докато миех и чистех, едва се сдържах да не повърна. Веднъж през зимата в Студентски град спасихме едно малко кученце, което щеше да умре от студ. Гледахме го няколко месеца в стаята, докато се разболя от някаква отвратителна болест, от която кръвта толкова бързо се съсирваше, че за ден-два се превърна буквално в мармалад и запуши всички кръвоносни съдове на студентското ни кученце - тъкмо беше поотрасло и правеше сума ти бели. Умря мъчително - скимтеше и гледаше с толкова жален поглед, че всички от тайфата се разбягаха, аз единствено останах до него да рева цяла нощ, докато то бавно загасваше. Смъртта, несъмнено, е безвъзвратна. A съсирването на любовта до мармалад върху палачинките…

Е, мисля, че извадих всички стъкълца. Или поне не чувствам нищо вече в тоя надупчен пиян крак. Продължавам с прозорците. Искам всичко да заблести. И да разтворя широко. Никакви миризми на мезета, алкохол и мръсни чорапи при цъфналите ми орхидеи. И леглото - чаршафите, матрака… не знам… дали направо да не го продам?

Сега пък телефона! Голяма работа, няма да вдигам… ама е непознат номер, дали не е за конкурса? В неделя? Едва ли… но все пак…

- Ало?

- Здравейте! Катерина Стоянова?

И личната карта трябва да сменям.

- Катерина Стоянова? - повтаря нетърпеливо дрезгавият глас.

- Да, аз съм.

- Госпожо, приехме съпруга Ви Кирил Стоянов в Спешна помощ на… - гласът изведнъж пропада и в ухото ми се чува възходящо бучене като при излитане на самолет - „болница”… „колабирал”… „опасност” - изплуват отделни думи сред силния шум.

- Моля Ви, моля Ви, той… жив ли е - крещя, но мъжът продължава да бърбори нещо неразбираемо.

- Не чувам… не чувам… той жив ли е?

Изведнъж връзката се разпада.

И сега? Ами ако… ужас, какво ще обясня на детето? Детето, в което продължаваме да сме едно безвъзвратно цяло - явно при него законите за съсирването са по-различни.

Пак телефона… Той?

- Ало… Ти! Как… Какво… жив ли си?

- Ми… жив съм, да. Жив съм, ама… не знам къде ми е здравната книжка.

- Оххх…

То, кога ли си знаел кое къде е?

- Ама какво стана?

- Ааа… бях се унесъл и се блъснах в едно дърво…

- Как унесъл на волана бе!

- Ми… вчера остави ли ме да спя? Пак се разправяхме!

- Е, ясно, че аз съм виновна, естествено! Сигурно съм те омагьосала да заспиш на волана. Както и за пореден път те карах насила да стоиш до малките часове на играта на телефона и да се наливаш с…

- Хубаво, хубаво, все тая, ти никога за нищо не си виновна… Ще ми донесеш ли здравната книжка?

Е, щом се заяжда, значи е добре.

- Какво? Толкова много ли искам - една здравна книжка, да се разходиш, ти като беше в болница, помниш ли как тичах всеки ден… ама какво се чудя, тогава като ме блъснаха на пешеходната, нали пак не дойде…

Безвъзвратно жив, безвъзвратно бивш.

- Ама… има ли ти нещо…

- Добре съм, добре съм, за наблюдение съм оставен, спокойно, няма да се наложи да ме гледаш…

Да не е забравил, че се разведохме?!

- Ще донеса книжката, разбира се. Почивай си сега.

Хайде, да довърша набързо прозорците и ще отскоча да му занеса книжката, да видя как е, разбира се, да ме погледне пак с познатия обвинителен поглед - как съм съсипала всичко, как съм се отрекла от клетвата пред Бога, как ще си съсипя детето - даже да не отвори уста, вече знам наизуст целия репертоар, че и реда на репликите. Изобщо нямам сили и желание да възразявам и отново да крещя в отговор неговите грешки, така че просто ще си помълчим заедно - аз и неговото презрение.

„Вярваш ли в живота след любовта…” - сещам се за песента на Шер по-късно, привечер. Излегнала съм се в неговата половина на семейното легло върху прани чаршафи, ухаещи съвсем леко на цитруси. Пускам си песента и затварям очи. Оставям се на жизнерадостната мелодия да ме понесе на вълните на общовалидното щастие - лъскаво, сладникаво, желано… да живееш след любовта… дали си достатъчно силна… вярваш ли… можеш ли… вярваш ли… можеш ли… да я мажеш на филия и да я поглъщаш - дъх след дъх, тромб след тромб - вярваш ли… че си достатъчно силна.