М КАТО М

Цветелина Александрова

Из „Дървета за прегръщане” (2022)

Върви бързо, направо подтичва, обвита в гъстата мъгла. Има само няколко крачки до трамвайната спирка, но често точно в тия последни крачки трамваят тържествуващо я подминава. Струва й се, че русата ватманка се подсмихва ехидно, докато издухва мощна струя тютюнев дим в малката си клетка на челото на зеления гущер. Разбира се, много добре я вижда трамвайната дива как тича с последни сили, но вместо да намали, дава газ, и трамваят бездушно изгърмолява покрай нея, при все че показалецът й е на милиметри от заветния бутон на вратата. Газ ли? Че те май не са на газ, нито пък на бензин. Но все тая, сега важното е да го хване, защото има среща с М., не може да закъснява. И ето, на спирката е вече. А таблото с разписанието не работи, разбира се. Приложението на телефона пък нещо явно се е бъгнало - 5 часа и 36 минути сочи! „Ама че работа!” Мърляв чичо пуши цигара, загърнат в масивен балтон със сплъстена рунтава яка. Държи цигарата с палеца и показалеца, доближава я с потреперващи пръсти до устните си, жадно всмуква и бързо изтръсква с големите си черни нокти. Тя се дръпва малко встрани за всеки случай. Отваря пак приложението - 5 минути! „Еее, добре!” Забива поглед в телефона и се заравя в сутрешните неделни постове - чаши с димящо кафе, мекици с мармалад, дежурните гаври с бедния Винету - горкият! сигурно вече е паднал под коня във Великите ловни полета от това упорито внимание към него.

Изведнъж я лъхва зловонна миризма на серт тютюн, кисела пот и мокра овча кожа. Хлъцва и се закашля неудържимо. Смрадливият чичо е метнал цигарата си до нея и крачи към някакво причудливо жълтеникаво квадратно автобусче, спряло на трамвайната спирка. “Хмм, че какво е това? На калъп сапун за пране прилича. А къде е трамваят?”. Привижда й се нещо като „М” отпред на табелата и без да се замисля, се мята вътре след чичото. „М - метро”?

„Уважаеми пътници, поради провеждането на Софийски маратон 2020 трамвайната кола се движи с променен маршрут…” - изхриптява високоговорителят.

„А така! Ами сега - къде ли ще ме закара тая странна „трамвайна кола”? Дали няма като тролея на Джани Родари да хукне като див заек по люлинските поляни? Или през хилавите тревички ще се покатери по панелките и отвъд тях ще се изстреля директно към Марс. Ето, стрелката сочи право нагоре! Като бях дете винаги при тая стрелка примирах от очакване, но старият семеен москвич никога не последва посоката към небето, така и не отлепи гуми от прашния асфалт. Но ето, сега пък ще го направи тая моторизирана сапунерка! М-м-м, марсианска мечта…”

„Буху-буху-буху” - кърти тежка тютюнджийска кашлица чичото с балтона.

- Ей! Какво си се разбухал бе! И маска нямаш! - скарва му се елегантна госпожа с огненочервена коса.

- Маска? К’ва маска ма? Бух-бух-бух… Сички ше умрем!

„Марсианска мечта… с маска… кой знае къде на м…та си ще ме закара, а до срещата с М. остават броени минути. Ами да! М е знак - нещо за срещата ми говори. Ще бъде-М или не ще бъде-М?”

- Ти си умирай, ако щеш, на мен ми се живее! - тросва се госпожата. - Или слагай маска, или слизай!

„Омммммммммммммммммм… А в майчинските групи ММ… докато го разгадая какво значи… „ММ не яде два пъти едно и също…”; „ММ при температура 37 градуса направо човек убива!”; „ММ обича само кекса на майка си!”; „ММ не е простак, пикае седнал, няма да мирише в банята като в обор”… нещо като… домашен любимец… с една дума.”

„Буху-буху-буххх-буххх” - миризливият се дере все по-драматично, хвърля слюнки навред.

- Ей, ама това е безобразие, как може такова нещо! - извива глас госпожата и бързо изважда телефона си от чантата. - Ей сега ще звънна на 112, ще подам сигнал - мръсен и кашля в трамвая без маска… Или слизай, или звъня!

„Хмм… Трудно ми е да си представя М. … да пикае седнал…”

- Слизай ти маа! - успява да извика през хриповете мъжът, докато в същото време се изправя, може би му е трудно да кашля седнал. - Ходи пеша!

Автобусчето изведнъж изскърцва пронизително, разтърсва се и спира. А е очевидно, че сме на светлинни години от Марс. И изобщо - от цивилизацията. Ама къде сме наистина - кой квартал е тая панелика инкогнита… сиво, криво, диво….

Вратите изсвистяват и рязко се отварят.

„… брр, и студ, и мраз, и плач без надежда…”

Русата ватманка излиза от стъклената си кула, тръшва силно вратата, гръмва един огромен балон от дъвка, дръпва ластика и разпуска необузданата си грива… размърдва глава наляво-надясно, раздвижва раменете си, разкършва врата си… бас държа, че чувам как изпукват костите по гръбнака й… прави крачка напред иии…

„Рапунцел, пусни си косата… насам… насам… долу съм, Рапунцел…”

- Дотука сме… Повреди се нещо - прихваща ловко косата си и пак я затяга с ластика, пуква още един прозрачен балон и прави крачка назад.

- Ама… нали беше с променен маршрут само… аз имам среща в центъра…

- Променен, непроменен, закъсахме, това е! - Рапунцел обира хубаво дъвката с език - с връхчето му чак до крайчеца на носа се добира, натъпква я обратно с помощта на палеца и обръща гръб на зрителите.

- Е, какво да се прави, тъкмо ще се отървем от тоя мръсен вирусоносител - госпожата хвърля бърз поглед към смрадливия, нагласява грижливо шала си и затраква с токове към стъпалата. - Обади му се на твоя, миличка! Ако дойде с кола да те вземе, Той е! - тя намига игриво над червената маска с цветя.

- Буху-буху-буху - мърлявият влачи крака след нея, превит надве, подпирайки с ръка гръдния си кош. - За тебе на магаре да дойде, мамицата ти курвенска…. - измърморва зад гърба й.

Тя неохотно се надига. Слиза. Мъглата се е сгъстила още повече - една тъмносива, опърпана, мръсна завеса, непрана от зората на цивилизацията.

„Няма пък да му се обаждам. Да се сети той да ме потърси, да го видим магарешкият ли е, марсианският ли е… ще бъдеМ, няма да бъдеМ… монче-бонче… ментово бонбонче…

Ама колкото е недосетлив… ще чака сигурно поне половин час след срещата, че да ми звънне…

Да го подсетя някак… да му пратя есемес, М като… морз!” - тя се усмихва, доволна от хрумването.

„– — – — – — – — – — – — —- — – — – — – –” …. Изпрати? Разбира се, изпрати!

- Ааа, момиче, бух-бух-бух…

„Не е истина! Какво иска пък сега тоя миризливец?” - тя се извърта ядно назад.

Човекът дори няма сили да кашля вече… пъхти едва-едва… устните му са направо посинели, доколкото ги различава в мъглата… протяга ръце към нея…

Телефонът звъни. Тя хвърля поглед - той, той е, М!

- Момиче… - човекът изхрачва и нещо се откъртва от гърлото му, нещо тлъсто, червено, пада на земята.

„О, точно сега ли! Ама той звъни!”

- Ало?

- Мише, какво става, да не ти се е повредил телефонът, някакви странни неща получавам…

- Хмм, повредил…

Човекът все така протяга ръце, хъхри, гледа толкова безпомощно… ама така гледаше кучето, преди да… имаше пяна на устата, бяха го отровили…

- Извинявай, не мога сега… Заета съм.

- Ама къде си, идваш ли?

- Къде съм, къде съм? В мъглата съм… Дръжте се! Звъня на 112 - дава ръка на човека, който се вкопчва в нея като удавник.

- Разбира се! Ще дойда с него - тросва се малко по-късно в линейката. - Не го познавам, но не изглежда да има много приятели.

Човекът продължава да стиска силно ръката й, докато му поставят амбуто. Следи я с очи. Тя се е свила на тясната пейка, чантата й е притисната между коленете и гърдите. Усеща, че телефонът й вибрира силно, но няма как да го извади. Първо звъни, после изжужава кратко като при есемес.

„Какво ли ми (се) пише? Да се обеси… да се обеси не… да се помилва, милва… милва… мил-в-а…

Венера до Марс, Венера до Марс… обади се…

На Марс има живот, на Марс има… — – — – — – — – — – — – —- — – — – — – –”.