ЛОВ
Емил спря колата в една отбивка на пътя. Беше тихо и той чуваше само собствения си дъх, който все още не се виждаше във въздуха. Септември беше сложил хладна точка на лятото и от няколко дни нахлуваше в есента с огромни капки дъжд, които се сливаха и разделяха човека от заобикалящия го свят.
Това беше първият ден, в който дъждът се успокои, а Емил беше изнервен, защото прогнозата за времето го беше заблудила и беше изгубил ценно време в стаята, вместо да бъде навън. Сетивата му бяха жадни, имаше нужда от адреналин, а очите му потрепваха - липсваше им да търсят живота в центъра на мишената, преди да натисне спусъка.
Излезе от колата, подпря се на вратата и запали още една цигара. През последната седмица те минаваха през ръцете му така, както капките дъжд падаха по покрива на къщата, където беше отседнал. Но усещаше, че днес е денят. Наоколо нямаше никого, с Жоро се бяха разделили, понеже той беше избрал друго място, и това донякъде го успокои. Не обичаше да го смущават, понеже така губеше концентрация, затова предпочиташе да ловува предимно сам. Така беше още от самото начало преди близо седем години, след като един негов приятел го беше взел с компанията си в Стара планина. Тогава за първи път видя глиган на живо - съвсем жив, а след няколко минути изглеждаше така, сякаш никога не е бил. Оттогава като че ли нещо заседна в гърлото му и започна от време на време да го стяга. Отпускаше го и изчезваше само когато усетеше кръвта на животното във въздуха, все едно беше вода, с която по-лесно се преглъщаше сух залък хляб.
Емил знаеше, че за Стела няма особено значение дали той ще се върне с празни ръце, или очите му ще светят като на животно в тъмното и в тях ще играят пламъчета. Не подкрепяше хобито му, понеже не го разбираше напълно, но и не го съдеше. Докато той ловуваше, тя обикновено правеше преходи нагоре в планината или просто използваше времето да си почине от хората и от работата. А този път бяха решили да запознаят Диана с Родопите. Тя беше навършила три години през лятото и досега я бяха водили няколко пъти на Витоша и в Рила. Двете бяха останали в къщата и чакаха слънцето да протегне ръце отвъд облаците, за да излязат навън, докато той пое на юг.
За трета година ловуваше в местността и беше доволен от условията в ловния дом, както и от дивеча. Обикновено тръгваше на север, където неведнъж беше убивал диви свине, а понякога се връщаше и с някой елен. Досега не беше поемал в тази посока и поляната, която търсеше, се оказа съвсем близо. Миналия път, когато беше тук през пролетта, му казаха, че по това време около нея имало много сърни и сръндаци. И Емил реши да смени познатия пейзаж.
Движеше се възможно най-тихо, което не беше лесно, тъй като листата под краката му го издаваха и сдъвкваха усилията му да се скрие. Бяха разпръснати като оранжеви звезди по тъмно небе. Дъждът беше разтопил земята и обувките на Емил потъваха в нея, а храстите го дърпаха към себе си.
След петнайсетина минути, леко задъхан от борбата с гората, той видя между дърветата една малка поляна. Според GPS-a беше стигнал мястото. Погледна нагоре - в далечината се виждаше къщата. Приличаше на малка хартиена фигурка, забодена върху картина, а над нея се извисяваше една огромна скала, която сякаш с едно движение можеше да я смачка и хвърли към него.
Емил свали раницата си, извади пушката и за няколко минути се приготви. Застана на позиция, успокои цялото си тяло и дъхът му стана бавен и предпазлив. Въздухът беше влажен и свеж. Той не беше спокоен човек, но ловът го учеше на търпение. Докато чакаше, обикновено беше напълно неподвижен, но когато видеше животното, адреналинът стигаше чак до върха на пръстите му, кръвта се отдръпваше от тях и се вливаше в лицето му. А преди да натисне спусъка, тялото му винаги беше студено като на змия преди атака.
Стоеше неподвижен от близо половин час, когато я видя. Беше тиха като полъх, който се промушва между клоните на дърветата. Ушите й изглеждаха твърде големи за малката й нежна глава, а краката й бяха тънки като клечки. Муцуната й беше влажна, сякаш току-що беше пила вода от някое поточе наблизо или беше отъркала носа си в мокрите листа на някой храст. Може би бяха опитали да я спрат или поне да я забавят, оставяйки капки от себе си по нея.
Сърната се приближи бавно и застана по средата на поляната. Огледа се, явно беше сама. Наведе глава и си откъсна стръкче трева. Беше съвсем малка. Белите петна заиграха по тялото й като снежинки в началото на зимата. После очите й се спряха върху него. Сърцето му пропусна два удара - по един за всеки неин поглед. Беше сигурен, че няма как да го види, защото беше се скрил добре, но инстинктивно се сниши още няколко сантиметра. Тя не помръдваше, той - също. Това беше идеалният момент и Емил знаеше, че не бива да го пропусне. Затвори лявото си око и внимателно се прицели с другото. Един слънчев лъч най-накрая успя да прониже облаците и се спусна към нея, сякаш за да я предпази. Той натисна спусъка. Рамото му отскочи леко назад, тялото й - също.
Звукът от изстрела още кънтеше в ушите на Емил, но гората беше тиха като смърт. Той премигна няколко пъти, а сърната я нямаше. Затича се към поляната и мястото, на което трябваше да е паднала, и видя, че беше уцелил. Животът изтичаше през аленото петно в горната част на тялото й, нататък към листата, които попиваха от него. Празните й очи сякаш го убодоха и той извърна глава. Когато я погледна отново, кръвта му спря - на земята лежеше дъщеря му. Емил нададе сподавен вик. Отстъпи една крачка назад и разтърка очи. Нейните бяха големи и тъмни като кестени и го гледаха така, както когато й се караше за нещо - с разочарование от себе си. Но сега сякаш бяха разочаровани от него. Сърцето му биеше в петите, а пръстите му трепереха като листата, които се държат с всичка сила за клоните, докато дъждът се опитва да ги откъсне. Задуха суров вятър, който му прошепна „Татко…”.
