НА ЧАСТИ
- Чувствам се гол.
- Ти си гол, Людмиле.
- Знам, знам… Технически погледнато, е така, но се усещам и уязвим, сякаш са ми отнели нещо значимо. Разбираш ли?
- Преувеличаваш! Вероятно ни затварят и се изнасяме. Или поне така се надявам. Иначе наистина не знам… Рано ми е да се пенсионирам.
- Да не чуе дяволът! Какво ни дойде до главите, Господи!
- Успокой се малко, все пак не се случва за първи път.
- Да, но сега е различно. Виж дясната ми ръка - дланта се е огънала. Направо си е смачкана, не мога да се гледам. Какъв кошмар!
Людмил беше много емоционален и обичаше да драматизира, но имаше благ и дружелюбен характер. Виолета беше по-обрана, на моменти дори рязка, но и доста земна, което ги правеше добри приятели. Допълваха се като двете половини на един кръг.
- Винаги съм се обличал стилно, а сега…
- Искаш да кажеш, че винаги са те обличали стилно.
- Да, да, така е, но със сигурност са усещали вкуса ми към хубавото.
- Мхм.
Ръката на Людмил наистина беше пострадала. При разглобяването падна на пода на магазина и дланта му се деформира при удара си с твърдата повърхност.
- Но и ти не изглеждаш особено добре, да знаеш! Гърдите ти са надрани, виждам го оттук.
Главата му беше поставена върху един висок кашон и изглеждаше някак тържествено.
- Е, ще го преживея. Искам само да работим отново. Я кажи, ти какво мислиш за онзи разговор на Весела?
- С адвоката ли? Не съм сигурен, но нещата ми изглеждат сериозни. Виж, че нищо не е добре подредено и опаковано както миналия път. Усети ли колко груба беше тя, докато ни събличаше? Толкова силно ме хвана за ръката, че за малко да ми излезе синина. А и забрави да разкопчае най-горното копче на ризата и щях да се задуша, ако главата ми не се беше откачила. Смятах, че държи повече на нас!
Ако можеше, Людмил щеше да се разплаче. Но не помръдна. Никой не мърдаше. Освен сенките под ръцете и краката им, които се протягаха една към друга, от изток на запад вече няколко седмици.
Имаше и други разглобени в магазина, но те предпочитаха да мълчат и да слушат двамата по-възрастни. Не се бяха чувствали толкова уплашени, откакто ги наблъскаха в камиони директно от фабриката, където се бяха родили.
- Стига, стига! Хайде да помислим логично. Доколкото разбрах, и други магазини затварят, защото търговският център запада, нали така?
- Местят се, има разлика. Да си виждала бележка с нов адрес на нашата врата? Хайде погледни пак, нали си по-близо.
Главата на Виолета беше подпряна на един чужд крак близо до вратата и не беше нужно да поглежда. Знаеше, че няма нищо ново на стъклото. Беше все така прозрачно, ако не и повече. Дори работното време вече го нямаше.
Тя понечи да отговори на Людмил, когато видя Весела да се приближава. Не бяха я виждали от три-четири дни, в които беше остаряла с няколко години. Имаше дълбоки и тъмни като бездни кръгове под очите и се беше прегърбила, сякаш носеше товар, който не беше по силите й. Отключи бавно вратата и без да поглежда към осакатените тела, седна на единствения останал стол в магазина. И се разплака. Сълзите й изпълваха празното помещение както когато животът си отива. Людмил и Виолета затвориха очи и повече не проговориха.
Така умират живите. При тях е по-ясно, винаги има признаци.
А онези, които не могат да умрат, умират, без да разбереш. На части, бавно и на пръсти, но също толкова наистина.
