ДО ЛЕХАТА С ЯГОДИ
Елена се качи в автобуса, погледна отново билета си и потърси номер петнайсет. Седна до прозореца, опря глава на стъклото и затвори очи. Беше дошла рано и вътре нямаше почти никого.
Моторът изръмжа уморено като възрастен мъж, който се задъхва, но няма намерение да откаже пушенето, ако ще и да кашля, докато е жив.
Тя се стресна и подскочи леко. Автобусът вече беше почти пълен, явно бе задрямала за няколко минути. Мястото до нея все още стоеше празно. Отдъхна си, имаше нужда да е сама. Добре че не беше успяла да замине вчера с майка си заради лекциите в университета.
В последния момент, точно преди автобусът да затвори врати, навън един старец започна да вика и да размахва торбата си, а бастунът му застрашително се приближаваше, докато той пристъпваше със ситни крачки след него. Панталонът му беше малко къс и глезените му се подаваха над чорапите като любопитни очи, които искаха видят света отвъд уморените клепачи на крачолите.
Той се качи в автобуса и с треперещи ръце подаде билета си на шофьора. Мина бавно покрай пътниците на първите редове и ги огледа, като че ли търсеше някого. Приближи се до Елена и отвори уста, сякаш искаше да каже нещо, но я затвори, преди да успее. Седна на свободното място до момичето и сложи торбата в краката си. Беше избеляла, а дръжките й - малко изтънели.
Той беше слаб и потъваше в якето, което му беше твърде голямо, сякаш да го обгърне и предпази от нещо. Напълно побеляла, косата му беше гъста и покриваше врата му. Имаше сурови черти и тъмни дълбоки очи.
Елена се молеше старецът да е от мълчаливите и започна да търси слушалките в джобовете на суитшърта си.
Автобусът вече излизаше от града. Пролетта се беше събудила и търсеше кого да отгледа. Или поне да обича. Слънцето протегна ръце към прозорците и докосна лицето на Елена. Тя дръпна пердето и лъчите потърсиха някой друг.
Старецът се обърна към нея:
- Днес понеделник ли е?
Елена го чу, въпреки музиката в ушите си, но реши да си мълчи. След минута обаче той попита отново:
- Днес… понеделник ли е?
Без да поглежда към него, тя отвърна, че е събота. Той повдигна вежди.
- Какво? Не, не е възможно да пътуваме толкова отдавна. Не може да отсъствам от работа цели пет дни!
Тя си свали слушалките и тихо изсумтя.
- Вие не сте ли пенсионер вече?
Лицето му се зачерви.
- Какво? Работя в болницата едва от двайсет години. На колко години мислите, че съм?
- Поне на седемдесет.
- Шегувате ли се?
Той се наведе и подпря чело на бастуна си. Дишането му се забърза.
- Добре ли сте?
- Какво има за обяд?
- Моля?
Той бръкна в торбата и извади малка пластмасова кутийка. Преди да сложи няколко хапчета в устата си, попита:
- Имате ли вода?
- Не, съжалявам.
Той кимна и ги преглътна. Прибра обратно кутийката и се облегна на седалката.
Тишината се протегна като струна. Протри се от тежестта на въздуха между тях и няколко минути по-късно се скъса. Старецът потърси очите й:
- Защо пътувате толкова рано?
Тя погледна ръцете си, преплете пръсти и ги стисна силно.
- Отивам на погребение. А вие?
- Отивам си вкъщи. Бях при дъщерята, не е добре.
- Какво й има?
- Внучка ми щеше да се казва Милена - на баба си. Но сега сигурно никога няма да стана дядо.
Гласът му вече беше равен и глух.
- Много съжалявам. А аз загубих моя.
Дясната му ръка се разтрепери и очите му се разшириха за секунда, после ги затвори и покри лицето си с длани.
- Имаше твърде много тела и навсякъде кръв.
- Какво? Къде?
- През войната.
Елена се огледа, може би трябваше да потърси помощ. Но вместо това очите й се задържаха върху пердетата на автобуса. Оранжеви и леко избледнели от слънцето, те се полюшваха върху прозорците като косите на жена, която се смее. В очите й постоянно влизаха няколко кичура и когато гумите на автобуса минаваха през някоя дупка, тя сякаш тръсваше глава, за да вижда по-добре пътя. А луничките й бяха нарисувани от няколко пръски кал и малко прах по капака на багажното отделение.
- Баба ти сигурно е направила мекици, но може да изстинат, докато стигнем.
Той гледаше някъде пред себе си - между миналото и бъдещето. Въпреки че вече предполагаше, Елена попита тихо:
- Тя вкъщи ли е?
Той преглътна и поклати глава.
Една малка капка се придържаше с последни сили за лявата му ноздра и беше на ръба да скочи в скута му. Той внимателно я избърса с платнена носна кърпа, която прибра обратно в джоба на якето си.
- Помниш ли, когато бях малка, как погребахме една червена роза в градината?
Той сбърчи вежди, но после се усмихна за първи път, откакто я познаваше.
- Да, ти много я обичаше и не искаше да я оставиш да умре. Предложих ти да й потърсим специално място, помниш ли?
- Когато изсъхна, й изкопахме малък гроб зад чешмата, до лехата с ягоди.
- И отгоре ти направи кръст от две малки клончета.
- Помня, да.
- Точно така беше.
Докосна я съвсем леко с пръсти по опакото на дланта и тя се усмихна. Имаше малка дупчица между предните зъби, той може би също. Създадоха едно общо минало, събрано в разстоянието между тях.
- Отиваме си вкъщи, нали, Миленче?
- Да, дядо, отиваме си вкъщи.
