Янко Стефов

- Какво е чудо станало
във Войника, село голямооо!

Натиска певецът крачната хармоника, присвива очи и още веднъж повтаря, за да привлече вниманието на хората. А хора наоколо много, нали е сборът на селото, наречен на Пресвета Богородица!

- Какво е чудо станалоооо,
във Войника, село голямо!

Певецът издига глас, после го снишава полека до шепот и с тъжни нотки жално се провиква:

- Българка турчин да люби,
като ми тази Стоянкааа!…

Ефектът е невероятен. Певецът отваря очи и вижда около себе си огромна тълпа слушатели , вперили поглед в него, готови да споделят мъката му. Той отхвърля артистично главата си назад, после напред и оределият му перчем се люшва сърцераздирателно над очите му. Сега е време да повтори:

- Българка турчин да любиии,
като ми тази Стоянкаааа.

Расла Стоянка, порасла, станала мома за женене. Стоянкината майка, до вчера с черна кърпа на глава, че турци й момченце откраднали и еничарин сторили, Стоянкината майка хвърлила черната кърпа, забрадила бял дюлбен, боднала китка над ухо и се заозъртала да види кои ергени Стоянка наобикалят, та мъж лика-прилика на дъщеря си да избере.

Село Войника е голямо, ергени бол и всеки се натиска за Стоянка. Ту на хорото гледат до нея да се хванат, че тя все на баша играе, често и до бой са стигали помежду си. Ту на селския кладенец ще я причакат, водата да й напият, а тя се леко подсмихва и вода не дава никому.

Гледа това майка й и се коси от мъка, че дъщеря й е толкова въртоглава и селски ерген до себе си не пуска. А гиздави момци в селото с лопата да ги ринеш. Майка й ги одобрява, Стоянка ги не рачи. Един ден я хвана за ръка от хорото и веднага в къщи я затвори.

- Защо, дъще, кажи ми, нито един ерген от село не хареса? Виж какви сербез момци имаме, хубави и работни, пък и те искат, дъще, на ръце ще те носят, алтън гердани ще носиш, обеци ще дрънкат на ушите ти. Защо си толкова дръпната?..

Стоянка мълчи, не отвръща. Срамува се на майка си да признае кой й лежи на сърцето. И в своето мълчание тя става още по-хубава, с тия големи черни очи черешови, с тия вити гайтан-вежди, с тая кръшна снага и тънко кръстче, с тия устни ягодови… Гледа я майка й и хем се ядосва, хем й се радва. Такава хубост дано е за хубаво, Боже, мисли си тя. И пак я подхваща:

- Кажи, чедо, кой ти замая главата, че не поглеждаш нашите ергени ?

Стоянка мълчи и се разплаква. От очите й капят бистри маргарит-сълзи. Тя подсмърча и се хвърля в прегръдката на майка си. Плаче неутешимо. Хълца и устата й отронват само няколко думи:

- Него обичам, мамо! Само него и никой друг… Но той няма да ме вземееее… - разревава се Стоянка .

- Ха, как така няма да те вземе? - гали я слисана по главата майка й. - Я ми кажи кой е тоя хубостник, дето така тормози детето ми ? Познавам ли го?

- Не го познаваш, мамо. А и той не знае, че аз го обичам, аааа - ревва по-силно хубавата мома.

Майка й крепко я прегръща и промърморва:

- Добре, добре, чедо, повече няма да те питам. Когато решиш, ти сама ще ми кажеш, нали?

Стоянка кима с глава и поляга на одърчето. Майка й отива в другата стая и продължава да шета.

Една вечер бащата на Стоянка идва с един от най-знатните момци на селото. Влизат и сядат на софрата. Майка й слага от най-хубавата гозба, която е направила през деня, и налива в пръстени кани вино и ракия.

- Къде е Стоянка? - пита бащата.

- Ей, сега ще я извикам - отзовава се майката и се провиква в другата стая: „Стоянке, ела бързо, баща ти те вика”.

Стоянка влиза и се стъписва - до баща си вижда Генчо, ергенът, който най-много я задиря по хора и кладенци. Тя се изправя смирено и въздъхва дълбоко - разбира защо баща й е довел тоя момък. Иска да я жени, значи.

- Дъще, - ти си вече голямо момиче, мома за женене - започна той отдалече. - Време е да си избереш момък за съпруг. Ето , виждаш сега, аз съм довел Генчо - най-личният момък на селото ни. А ти си най-личната мома; така да се каже, сте лика-прилика. Какво ще речеш, моето момиче?

- Защо бързаш, тате? Рано ми е, още не съм момувала .

- Рано ли? Не е рано то. Да не искаш да остарееш, докато се намомуваш?

Стоянка наведе очи и заплака.

- Сега защо плачеш? Не харесваш ли Генчо?

- Харесвам го, тате, но аз обичам друг.

- Друг ли? И кой е той, я да чуя?
Стоянка мълчи и само чупи ръце. После изведнъж вдига глава и гордо изтърсва:

- Обичам бейчето, сина на Саранлъ Еникьойския бей!

- Какво?! - в един глас извикаха баща й, Генчо и майка и.

- Значи, ти обичаш един турчин?! Нее! Никога няма да те дам на тия изедници! - развика се майка й. - Те грабнаха детето ми, когато то беше на пет годинки! И оттогава черна почернях. Боже, какво дочаках, Боже! - разплака се майка й.

Баща й скочи и хвана Стоянка за рамото :

- Вярно ли е това, дъще адова? - раздруса я той. - Вярно ли е това, което изрече току-що?

Стоянка се сви уплашена, но твърдо отговори:

- Вярно е, тате!

Баща й не издържа и започна да я бие немилостиво. Стоянка звук не отрони, сви се на земята и дори не заплака. Майка й се хвърли да я спасява от юмруците и ритниците на баща й. В това време Генчо изхвръкна навън, сподирен от стария.

След два дни вече цялото село знаеше кого люби Стоянка. Баща й не смееше да се отбие в кръчмата от хорски приказки, започнаха да му викат Бея. Стоянка и тя не смееше да се покаже ни на хоро, ни на кладенец. Ходеше за вода по тъмното, да не види никой, че все щеше да се намери някой, който да я замери с грозни думи: Я, вижте, Ханъмата минава!”

В това време Генчо събра няколко момъка и решиха: „Ще я извикаме и ще поговорим с нея, ако още държи на мерака си, ще я убием, но няма да я дадем на тоя турчин!”

Речено - сторено! Един ден, когато всички хора бяха излезли по къра да работят, те изпратиха съседчето да я повика и да й каже, че бейчето ще я чака в деренцето край селото.

Не след много Стоянка довтаса. Тя беше се пременила с новите си дрехи, с нови обувки, с тежък гердан на шията и алено мушкато зад ухо. Като видя тримата ергени, вместо бейчето, тя разбра измамата, но не можеше да се върне назад.

- Виждаш ни тук, Стоянке, ние всички те искаме за жена. Ти какво ще кажеш, още ли държиш на Бейчето ?

- Да! - отговори рязко момата. - Вие сте добри момчета, харесвам ви, но не искам да се оженя за някой от вас. Аз ще вземе бейчето!

Всички таяха някаква надежда, че Стоянка е размислила и ще се откаже от турчето, но не би. Нейният отговор ги зашемети. Тогава Генчо изрева:

- Щом няма да си наша, няма да си и на бейчето!

Извади дълъг нож и прободе Стоянка право в сърцето. Другите и те не останаха назад. Започнаха да я мушкат, където сварят. Стоянка падна бездиханна на земята и кръвта й течеше силно.

Чак тогава момците се свестиха и разбраха какво са сторили. Ами сега?! Какво да правят? Генчо видя голямата дупка, откъдето жените копаеха бяла пръст да мажат къщите си и грабна захвърлената наблизо мотика. Започна бързо да копае гроб за Стоянка.

Като не се завърна вечерта и на другия ден, Стоянкините родители помислиха, че тя е забягнала при бейчето. Но как да отидат при него? Баща й се страхуваше и не пожела, но майка и си плю в пазвата, нарами една торбичка и тръгна към Саранлъ Еникьой.

Пристигна капнала от умора, но не спря да почине, а похлопа на голямата бейска врата. Излезе един пазвантин и я попита какво търси тука. Тя му рече: Търся дъщеря си!

Каква дъщеря, бабо, тука не е идвал никой от вашите. Тя настоятелно пак му рече, да не я крият и нека да излезе. Пазвантинът се врътна и отиде в къщата. След малко оттам излезе младият бей.

Като го видя, нещо я бодна под лъжичката. Омразата й се стопи веднага, в очите набъбнаха сълзи. Тя го позна, макар, че бяха минали двайсет години оттогава. Това беше той, нейното откраднато навремето момче. Тя се хвърли върху него и припадна.

Дойде в съзнание, огледа се и се видя в бейската къща. Старият бей го нямаше. Момъкът беше сам. Гледаше я с любопитство и не можеше да се начуди на случката. Тя му разправи всичко, за това как са го грабнали турците от дома им, за сестра му Стоянка, която била влюбена в него, за мъката им.

Бейчето я слушаше и нещо мъгляво изплува в съзнанието му. Той видя като насън едно разплакано момче, което риташе и не искаше да отиде с тия лоши хора. Но какво да стори сега. Тая жена казва, че тя е майка му. А той познава друга ханъма за майка.

- Какво е чудо станало
във Войника, село голямоо.
Майка и син в село се върнали,
а там какво да видят:
жени за пръст отишли
и Стоянка в гроб намерили.
Оттогава нарекли мястото
Стоянкиното деренцее-е-е.

Натиска певецът крачната хармоника, а хората наоколо подсмърчат и бършат сълзи от очите си.