Илко Славчев

ЛЮБОВТА ЩЕ МОЖЕ

Зазидай ме, любов, в скривалище, което няма да намеря.
Дали отвсякъде ще изпълзя, смален на плужек лековерен?
От паяжини се пази, от сажди, прах, сълзи и голи клетви,
които пак върху короната ти кралска ще полепнат.

Зазидай ме, любов, дори усмихнат пак да вия на умряло.
Не вярвай ми, любов, не вярвай всичко пак да бъде изначало..
Не бягай в ужас през глава, любов, не бягай само -
ще се препънеш, ще се впия в крехкото ти рамо.

Ще те въздигна с чудеса и с клетви всякакви ще те омая .
Не вярвай ми, любов, в началото, не вярвай ми и в края.
Не вярвай на пари, на обещания и гладни кучета,
на истини погубени, на спомени заключени и скучни.

Зазидай ме - отчаяно и здраво - тухла подир тухла,
дори внезапно всичките градежи милостиви да са рухвали -
че любовта не може да се прероди, когато се изгуби,
но всичко друго може любовта, тя може всичко друго…

ЛЮБОВТА Е НАВСЯКЪДЕ

Любовта навсякъде ме дебне -
на улицата, у дома, сред планината.
Смачква ме и пакости ми. Ненадейно
разпра хастара тя на сетивата.

Обувките пробива, извива ми ръцете,
мъглата пали и скрива ми луната-
Щом хоризонта бурята разцепва
със любовта във бездната се мятам.

Въжета къса, клиновете чупи
и към блатата пътеките са тръгнали.
Със любовта какво ли не се случва -
куцукам край лавините - като недъгав.

Любовта навсякъде ме дебне .-
тя гърлото прегризва като хищник.
И този сън дано да е последен -
тя няма да се спре пред нищо.

ПАК СЕ МОЛЯ

Моля, помогни да подредя нещата:
дом, деца, мечти и здраве.
Сам какво ли ще направя -
да забравя бъркотията в душата?

Страстите - дузина, дългове - купчина
ще се блъскат покрай мене.
Как редът ще ме превземе
и без страх и болка после ще замина?

Чудо ще направя, вярвай ми до края.
После всичко ще разтуря
в черната среднощна буря.
Мрак и светлина се смесват - как, не зная?

Как със гол инат, без теб, ще се въздигна,
щом душата се отмята?
Мислих грешно, вярвах сляпо.
Почвам отначало, докъдето стигна!

МОЛИТВА СЪС СТРОШЕНИ ОЧИЛА

Щом те зърнах, изпотих си очилата -
това е грешка, бъркотия, жалък сън.
В миг душата се отвърза, запремята,
отвърза се светът отвътре и отвън.

Някога щом сляза пак от планината,
къде да скрия златото ще знам тозчас -
в пазвата ти, до въздишката позната,
в косите, в дланите, в ронливия ти глас.

После праведното с грях ще се омеси,
мечтатели, пророци - шарения, гмеж.
Прекрасното е тъжно, после смешно -
налягам си парцалите и накъдето щеш.

Как, защо се случи? Бърша очилата,
виновни са докрай, че късно те съзрях.
Беше тръпка и мираж, и непозната,
и стана тя каквато стана - болка, грях.

Поясът, барута, даже и камата
в глухата хралупа зъзнеха без теб.
Камъните натрошиха очилата,
насън ме ближе звяр - проскубан и свиреп.

Извори възвират, пеят нежни жаби,
а сухото цъфти и рони семена.
Ще ме дебнат, ще ме съдят - гладен, жаден.
Не смея и в молитва да те спомена.

***

Кръжи орел със гърбав клюн и нокти страховити,
а долу са мишлета дребни, сиви и зъбати.
Кръстосват си пътечките, късмета си опитват .
Как бъдещето хранят? Щедра ли ще е съдбата?

Вихрушки шетат - всякоя душа си има смисъл
и всяка рожба винаги е розова и свидна.
Орелът в небесата с плячката страхлива свикнал е,
изпод земята мишката зърно надежда вижда.

А любовта какво е - вечно гладна или сита?
Дали е дар по милост или дебне се в засада?
Сама над черни небеса невидима прелита,
по дупките горчиви се препъва и пропада.

Тя нокти има - с кръв и мърша се задавя вечер,
гризе душата и в бърлогите трепери сутрин.
Гаси звездите, сънищата пали , но далече е,
когато хоризонтът е пресъхнал и порутен.

***

Моля те, бъди щастлива
в живота, който между пръстите изтича -
ту крехка майка, ту глупаво момиче,
ту вещица, ту самодива.

ХРАМ

Любима, вярвам в тебе - ти си храм.
Под куполите на гърдите ти се моля.
Не бива да съм боязлив и ням -
връхлита щастието като болест.

За да целуна твойте колена,
аз коленича пред олтара на живота.
Светците тука нямат имена
и в мрака дяволи не се кикотят.

Иконата е жива и света.
И грешникът съблича тялото от себе си.
Щом в себе си събрали сме света,
магии, думи, разум - непотребни са.

Аз вярвам в чудото, което сам
в косите, устните и рамената търся.
Любима, позволи ми в този храм
да бъда варварин, след туй да се покръстя!

ЗЕЛЕНИЯТ НИ ДОМ

Но свободата не живее в стих,
чепках думи в пек и киша.
Трупах камъни - огнище,
през ден дървета всякакви садих.

Залитащия свят ще променим,
всеки в своята вселена
с истини поразкривени,
зелени сме и пътят е раним.

Разтребвах шарен дом аз ден през ден -
с пилета и кълнове стотици,
сто лехи с отрова, сто къртици
сред двор от ветровете разграден.

ЗЕЛЕНОТО

Юрва се зеленото нагоре,
чаткат съдраните обуща.
Ритва ги дангалакът разчорлен -
петите му хоризонта клатушкат.

Щом гуляйджиите-облаци смеят се
и възври по плешките лютата пот,
зеленото пука, излиза от себе си
и филизи бодват окото му.

Горчива е силата, въздухът сладък.
вред с главата си блъска зеленото,
като коч - до припадък -
грях и лудост простени са.

Висинето продънено плисва -
Господ е сплашен от твоята семка.
Уж кротва мокрото листе,
а под зеленото и камънакът омеква.

Ах, тези пияници свише!
тук е рукнал животът със хъс.
Те са дребни, прозрачни, излишни
сред зеления, див земетръс.

Връхлита зеленото, люлее се, ражда,
с усукани корени, клони чепати.
И ляга отдолу му, с поглед изпразнен,
тежката сянка на лятото.

ЩЪРКЕЛ В КОМПЛЕКСА

Щъркел крачи по асфалта,
о, боже мой.
Трака като счупен перфоратор,
о, боже мой.

Без жилище и щъркелица,
о, боже мой.
И щурав, прането ще освини,
о, боже мой.

Ни дръвче, ни сянка, ни камбанария,
о, боже мой.
И коли, коли - лъщящи жаби,
фаровете им кълве,
о, боже мой.

На бабите откраднал китка,
на дядовците - ножче,
на бащите - рахатлъка,
майките изплашил,
о, боже мой.

А децата викат: бял е, други - черен,
о, боже мой!

И…

И камъкът, с добрите
намерения да бъде връх,
търкаля го водата.
Изтичат пясъчните дни.
И в плоския живот на дъното,
под добрите намерения,
се крие плъх.

ПЪТ

„… и все ще стигнеш някой ден.”
Александър Геров

Между две села и девет хълма
пъпли пооклюмал път.
С плод и гъби джобът му е пълен,
под клепачите му - скръб.

По стръмното, на пръсти, предпазливо -
бързащите са далеч оттук.
Под клонак и повет той възлиза -
стар и крив, път - самоук.

Сълзят с клеясали пазви чешмите.
А водата щурее напук -
изгриза нозете му, пътят залита
по нанагорното, куцук-куцук.

ЖИВОТЪТ Е ВСИЧКО

На Булат Окуджава

Плаче детето - изгубило е играчка,
плаче момчето - изгубило е любов,
плаче мъжът - изгубил е пари,
плаче старецът - изгубил е всичко.

Детето се смее на всичко,
момчето нехае за всичко,
мъжът е за всичко,
старецът свиква със всичко.

На стареца дайте играчка,
за да забрави.
На мъжа дайте любов,
да се забрави.
На момчето дайте пари
и ги забравете.
На детето - да не забравите -
дайте му всичко.

***

През живота една кохорта, легион
възможности за тебе се сражават.
Не всяка битка е победа,
не всеки спомен заслужава почести.

***

Между живота и смъртта е планината -
отсам или отвъд е по-красива?
С приятели или със сенки непознати
страхливо в пазвите й ще заспивам.

Дали докрай ще я обходя
(куцукам смешен ден след ден).
в зори отсам - почти свободен,
отвъд - почти непобеден?

МИЛИТЕ ДУМИ

Те са гарджета рошави - милите думи,
понаучиха се из сокаци и сипеи да летят.
Понякога пеят или така ми се струва -
нямат удържане с този характер проклет.

Аз ги милея - прашни и несъразмерни.
Крещим и се хапем, и се галим по някой път.
По локви и дупки гладни щом ги намеря,
те сладко кълват от моята зъзнеща плът.