НАБОРИ
Влакът от Бургас потегли. В купето бяхме четирима - трима мъже на различна възраст и една жена, възрастна, но не и старица.
Първият етап в едно дълго пътуване с влак приключва с настаняването на багажа и заемането на местата. После следва солидарно мълчание, всеки е зает от някакви свои мисли.
Скоро обаче мълчанието се нарушава от някой неадресиран въпрос като - това коя гара беше? Отговорът, който почти винаги се появява, е знак за съгласие, че между непознатите спътници може да се започне разговор.
А мине ли и кондукторът, разговорът съвсем се отпушва и бързо набира скорост, поне докато умората не започне да затваря очите на пътниците.
Най-приказлива бе жената. Парвият слушател, който попадна в примката й, беше мъжът срещу нея - почти неин връстник.
Заразказва му какви митарства е предприела в послените седмици и какъв път още я чака, за да сложи ред в имотите си, а роднините й, за беля, са се пръснали из цялата страна.
Накрая се самоуспокои, че ако не оправи земите си, поне ще разбере кой е жив и кой не е от нейната голяма рода. Като чу, че самата тя е от град Н., слушателят й реши да внесе някакво равновесие в разговора и рече, че от нейния град има набор от казармата, който не е виждал и чувал от деня, когато викали като бесни: “У-вол-не-ни-ее!”
Кой е, какъв е, как се казва, заразпитва го като следовател жената и накрая заключи категорично: “Сещам се. Той почина.”
Наборът на починалия леко се отдръпна назад, сякаш да се предпази от неприятната новина и се замисли мрачно.
- Не може да бъде - той беше много здрав.
- Здрав, здрав, ама бил стар, бил млад… Дойде ли ти часът - няма мърдане - охлади съмнението му събеседничката.
Мъжът се замисли, гледайки пейзажа през стъклото, но явно беше, че гледката въобще не го интересува, а мислеше за лошата вест.
- Моят набор беше много добър спортист - тичаше като елен, не пиеше, не пушеше… - някак неуверено се опитваше да изкаже съмнението си възрастният.
- Е, не пиел, не пушел, спортувал, ама някога. Пък после, като го налегнат грижите, може и да е пропушил и да се е пропил…
- Не, не вярвам, той беше много сериозен и отговорен, упорит и волеви - мъжът сякаш правеше препоръка на свой близък за постъпване на работа в някоя важна фирма, та искаше краските в характеристиката да са силни, да звучат убедително и да не пораждат никакви съмнения в качествата на кандидата.
- Не, батинка, животът променя хората, а най-вече здравето им. А и няма ред в тая работа. Като в тотото. На една моя комшийка мъжът й е заклет пияница и скандалджия, побойник - еша си нема. Колко пъти съм я крила у нас да не я бие, а пък колко пъти я е пребивал - тя си знае. Горката се моли, пред кандилото се моли дано пукне оня - кола да го сгази, да се удави, да се задави и да псовиса. Ама не, не й се чува молитвата. Жив и здрав е оня и още по-зъл става. Комшийката ще го изпревари май, ще се куртулиса от мъка. Така я виждам.
- Моят набор беше честен, справедлив, трудолюбив, бе верен приятел - мъжът се опитваше да смекчи произнесената присъда. Но съдийката беше безмилостна. Тя сякаш се кефеше, че от произнесената присъда няма мърдане.
- Остави тия работи! Не сме деца. Добър или лош - всички накрая отиват на едно място. И твоят набор вече го няма. Ама какво да се прави - така е.
Залинялото изражение на мъжа подсказваше, като че ли той вече е узрял да приеме лошата новина. Но някаква слаба надежда, че събеседничката му бърка, все пак тлееше у него, защото той попита неуверено и сякаш се извиняваше:
- А може да е бил някой друг. Вашият град все пак не е малък.
- Не, не! - безмилостна беше жената. - Минавах покрай църквата “Света Петка”, когато го изнасяха. Видях некролога с името, дето го каза.
Мъжът изглежда се беше примирил. Очаквах само да каже: “Бог да го прости!” Но той присви очи, като че вглеждаше или по-скоро вслушваше още веднъж в това, което чу и изведнъж вдигна ръка, като да спре нещо, идващо към него, и оживено рече:
- Чакай! “Света Петка” е православна църква, нали така?
- Е и какво? - жената бе сърдита, че след толкова солидни аргументи спътникът й още се противи и не иска да се съгласи със смъртта на своя набор.
- Че моят набор беше католик, драга, католик по рождение, разбираш ли. Нали си имате католическа църква във вашия град. Защо ще го опяват него в православна църква? - мъжът едва ли не подскачаше от радост, че е намерил довод, с който е разбил опонентката си. - В ротата той беше единственият католик. Знаехме го, макар че някога за това кой е католик, православен или друг не се говореше много. Ама някой път, на майтап някой казваше: “Ей, католик; ти пак си пръв”. Наборът не се сърдеше, пък и нямаше за какво. Така че, драга, моят набор не са го изнасяли от църквата - друг, друг е бил. Бог да го прости!
Настъпи мълчание. Жената беше добила някакво недоволно изражение. Мъжът бе стиснал устни, брадичката му - леко повдигната, като че изпълняваше команда “За почест”, само дето не беше станал прав.
Бе горд от малката победа, която спечели.
Помислих си, че пред воинската солидарност, пред дълга да защитиш и опазиш другаря си, всякакви различия - религиозни или политически, отстъпват и не струват пукната пара.
