СКЪТАНО
Из “Фаропазачът има слънчеви мисли и сиви очи” (2020)
СКЪТАНО
Ти беше най-доброто, което съм имал…
Бяхме… като бяла къща на остров -
със сини капаци на всички прозорци…
Гледахме в една посока - към изгрева
и се грижехме заедно и за покрива, и за двора си…
А той преливаше от нежни цветя и усмивки,
смехът му достигаше хоризонта…
Изпращахме лодките сутрин, а като се прибираха
ги преброявахме…
Такава искам да те запомня…
НА ДЪЖД РАЗСТОЯНИЕ
Добрах се с мъка до познатия бряг…
От платната ме бяха останали… спомени…
Нямах даже котва за хвърляне - изпълзях
на сушата като… земноводно…
По алеите весели цареше мир.
В простора се гонеха отвързани облаци.
От фонтана с мелодии гребнах вода и я изпих…
Не усетих вкуса й, но бях жаден за още…
Продавачът на залези
ме гледаше с тъжни черти…
Попитах го:
Колко път ме очаква до ъгъла на надеждата?
- На един дъжд разстояние от тебе са - виж
и лятото, есента… и любовта…
Проклета да е!…
Каза ми и вплете нова панделка от лъчи
под сърдитите вежди на кея…
Ръцете му слънчеви - не спираха миг,
а ми се усмихваха щедро
очите му слепи…
РЕЦИТАЛ
ПО ЧУЖДИ, ЕСЕННИ СТИХОВЕ
Остави ме най-тържествено
да рецитирам мъртви поети
на бармана, сервитьора и бутилката ром…
Последното семпло момиче
не се впечатли и си тръгна с DJ-я,
а слушателите ми чакаха, за да затворят,
избутат ли през вратата и мен.
Аз не знаех дали още мога да ходя.
Взех бутилката за опора,
изпразних джобовете и
с часовника доплатих…
Нещо просветваше в ляво от борда ми
и щом уцелих витрината -
се убедих, че това не си ти…
Колко стръмен и грапав е тази нощ тротоара…
Как жадно протягат се плочите
към моето скъпоценно шише…
Една изтръпнала от безделие статуя
запитах - дали не знае -
къде си,
а в замяна предложих глътка за стопляне и…
Толкова стихове и хубави думички зная,
но… на кого да ги кажа?…
Полицаите ме подминават и гледат лошо -
някъде покрай мен.
Аз им махвам с ръка и походката стягам,
пари за такси вече нямам,
но те са на работа
и не могат да ме доведат на твоя адрес…
Ако сега се върнеш и застанеш до мен -
с алкохола е свършено - обещавам!
Не дойдеш ли?
Не дойдеш ли - пак…
От често лепене на счупеното
/аз ти казвах/ -
от любовта ни много не е останало…
А поетите са го разбрали и…
Написали… преди нас…
ДИЕЗИ НА РАЗСЪМВАНЕ
Най-истинските мигове за размисъл
са малко преди изгрев…
Когато фарът на надеждите
разпръсква стонове по пясъка,
а прегръдката ни става по-капризна…
Със пурпура изгряват първите мечти,
последвани от недовършени желания
и ласки…
За ласките… за ласките навярно
ти ще споделиш…
Или пък не споделяй -
приласкай ме!…
ЕСЕННИТЕ ОБУВКИ НА ТЪГАТА
Разгърден до бронхи и…
Разнежен до глупост -
си тръгна октомври -
с подпетени обувки и белег
от стара любов
под лявата скула на своя следобед…
Лавандуловите очи на мечтите
го изпратиха като верни жени,
подпрени на мрачните порти,
а в гребена на стария орех
засвири досаден вятър…
Повторно разцъфналите люляци -
с насълзени илюзии -
го молеха да остане
и се чудеха:
какво ще правят в близкото бъдеще?!…
На замисления завой - той се поспря,
поизвърна се почти натъжено
и се наведе
да извади лятно камъче
от дясната си обувка…
РАЗКОШ
Тази - всичката самота
ми е подарък от теб…
Бавно, на глътки я пия…
Веднъж ми харесва - друг път - не,
горчи … и я преживям…
Предъвквам раздялата
като полегнал в блатото си хипопотам…
Те, хипопотамите имат само по едно блато…
Благодаря ти! Има ли още?
Ще я понеса - подразбира се.
След любов… какво ми остава?…
Освен да чета…
Книгите са лекарство…
Не ми се осъмва в чужди квартири.
Пак споделих непремерено,
но не ми е до сън, а и за какво
бръщолевя като латерна в пространството?…
Любовта е предговор на самотата,
а самотата - празник, донесен от пощальон
с накривена фуражка…
Отвори най-после това писмо!…
ДЪЖДОВЕН СЛЕДОБЕД
Върху заобленото рамо на дъжда
е паднала прашинка от щастието на следобеда,
а капките ритмични - сричат
стихове, написани през лятото…
Димят илюзии над чашите,
а в две от тях подрънкват
кубчета от смях…
Ще ми разкажеш ли за себе си и
ласките, запомнени от знойното ти тяло?…
За художника, недорисувал добротата ти
и рицаря, поел към хоризонта?…
Или пък - не разказвай…
Вдъхновено те прегръщам -
нежността ми е огромна…
И… нека две прашинки да запомнят
капките дъждовни,
прикрили обичта си
със следобедното одеяло…
СТРАНИЧНИ РЕАКЦИИ
ПРИ ПРЕДОЗИРАНЕ НА САМОТАТА
Ще ми помогнеш ли да си купя гробно место
в скалите - под фара на остров Капри?
Знам, знам…
Знам че ще струва много…
Ще заложа и дам всичко, което имам и…
Остатъка от любовта ни -
ако ми разрешиш!…
Не, други фарове морски не искам!
Не повдигай въпроса!
Питам простичко - ако кажеш не -
ще ти простя…
Фарът…
Фарът на Капри е… страхотен…
И искам под него да си лежа…
Разсърдих те… виждам…
За любовта ли?
Вярно - намесих я като сума…
Не се хващай на моите глупости
и ако можеш… се усмихни!…
До днес - за подобни неща -
не съм ти обелил дума…
Но… красиво ще бъде под фара
на остров Капри…
ГЕОГРАФИЯ
НА СЛЪНЧЕВИТЕ ОТБЛЯСЪЦИ
Може ли за миг да се скрия
в сянката на луничките ти?
От сутринта колебливото слънце
ме мъчи с неоправдани ласки…
По пътя си невъздържан
бях подредил купища стихове,
но изгубих думите им
зад ъгъла на презрамката ти…
Мога ли да я преместя
върху паричката на ръката ти?
Разсейва ме някак -
от сянката повече…
Треперят пръстите ми, навярно -
алергия към презрамките…
И ти трепериш…
Към какво ли е твоята?…
Позволи ми да се огледам
в трапчинките на разсеяната ти нежност!…
Да изгубя ума си
в дефилето на недоволните ти гърди!…
Капката смях от устните ти -
по него потекла
и шепота ти
подкосяват краката ми и…
Удължават живота - с вечност… почти…
ХВЪРЧИЛО ОТ НОТНА ТЕТРАДКА
Заоблиха ръбове всичките ми мисли по теб
и сега се промъкват съвсем неусетно…
Връщат се, после отиват незнайно къде -
изтъркаха може би двеста чифта подметки.
Бе гравирана във мечтите ми
като стих от шансон,
който бризът неуморно нашепва
в ъгъла на пространството…
Дишам тежко сега -
като вехт парижки акордеон,
който е забравил
нотите на песента си…
Защото…
Несвързано пак във простора кръжат
бегли усмивки, желания и пеперуди,
а в сянката на смокинята един уличен музикант
разгръща старата нотна тетрадка на юли…
НАТЮРМОРТ С ДИЕЗИ И БЕМОЛИ
Потърсих те в платната на
крайбрежните художници,
но изсъхналите им палитри споделиха,
че година вече не си минавала от тук.
В мечтите на кварталните поети скитах,
но дори като илюзия… и там не те открих…
Намерих бели стихове за теб
в задъханите крачки на една алея
и сричах дълго по изронените
от тревожност дни.
Накуцваше надеждата до мен,
преливаща от нежност,
макар и двамата да знаехме,
че нищо няма да се промени…
Подай ни само знак, че си добре
и… че си жива!
Че искаш да се скриеш от поетите,
художниците… и от нас…
Не го ли сториш - ще продължим
да се надвикваме
с пелина и копривата…
А щом надеждата пресипне -
ще викам само аз…
ПОЧТИ ФОТОСЕСИЯ,
ПОЧТИ КОМПЛИМЕНТ
Знаеш ли как ти отива
този морски пейзаж със перести облаци?!…
А когато усмихнеш се…
Още повече…
Гривните по краката ти
от влюбени водорасли
и щастливите песъчинки,
по кожата ти - прекрасни са…
И не могат да се наситят
всички дребни мушици щастливи са -
щом полегнеш.
Чадърът над теб притихва
и да премести сянката си не смее…
Ще те погледам до мръкване,
докато мога…
Докато към мен се затичаш…
И… най-после,
за първи път - ще кажа…
Че…
Отива ти всичко…
ПРИПОМНЯНЕ НА МОРЗОВАТА АЗБУКА
Препрочита Залеза писмата,
които написах върху синевата на Залива.
Това, което съм шепнал -
си прочела отдавна в точките
и тиретата на сърцето ми…
В други дни… под други галактики…
И луната - не знам дали беше същата…
Безславно вървя по ръба на прибоя,
вълните мърморят…
Тръстиките шепнат, както са шепнали
много години…
Но аз не искам да слушам чуждите спомени.
Стигам големия камък, който
веднъж ни беше ложе…
Присядам и… може да напиша два неочаквани реда
с точки за тъга и тирета за близост…
ОДИСЕЙ
И ГЛЪТКАТА ЛЮБОВ
Подгонил стари вестници,
развял разпраната си риза,
подсвирквайки с уста
ме води вятърът
в последните ми мили, останали до теб.
Спущам платна и несигурно слизам
от мостика на мечтите си…
Земята е слънчево неудобна
и напомня нова прегръдка,
а дъхът й ухае на моята пот
и твойто очакване…
По старите задъхани улички
търся най-краткия път…
Но… поспирам да купя сън
от продавача на антики.
Такъв - разпилян и недовършен,
който стига за няколко нощи напред…
От простора на дългия ден
ще открадна шлейфа на лятото,
избродиран със гларуси, раци
и черупки на миди…
Ще те завия с него, когато заспиш,
а под капака син на прозореца
подсвирне вятърът, за да ми каже,
че е време за тръгване…
ФАРОПАЗАЧЪТ
ИМА ЕСЕННИ МИСЛИ И СИВИ ОЧИ
Тази фарова кула
от нищото издигнах сам -
за деца, за приятели кътче да има…
Децата вдигнаха неопитно изрисувани
свои платна
и отплаваха гордо със изгрева…
А приятелите…
А приятелите знам, че дълго нощем не спят.
Поспират, когато минават на близо…
Посрещам ги с узо и риба -
за тях съм верния фаропазач,
на когото могат да разкажат
спомен, мечта
или напукана мисъл…
Тирета и точки съзирам
в черновата на тихия здрач.
Търся послание някакво, но мен кой ли ме знае…
Почуквам с лулата си по соления камънак
и тръгвам невесело към вратата на фара.
Солен и олющен, обрасъл, напукан -
прилича на мен,
но лъчът му е все още жив,
а гласът му - тържествен…
Разделени се скитат по мокрите сиви скали,
пробождат съвестно мрака
на безлюдното нощем крайбрежие…
ЗА ЕДНО ОКТОМВРИЙСКО САКО
Върху терасата умислена на морското казино
пред есенно въртяха се отронени листа…
Сред тях - най-влюбените бяхме ние
и танцувахме унесени в захлас…
Изгарящо красива бе лятната ти рокля,
ръцете ми не можеха да й се насладят.
Запознат със правилата - гърба ти не докосвах,
но ме привличаше със трепета си
бледата му голота…
Със сакото си наметнах те преди да те целуна.
Омаяна - в сънливи улички поведе ни нощта…
Тананиках стара песничка със мои думички,
а ти… а ти се смееше със глас…
Разходката ни беше дълга и едва на зазоряване
нежността ни спря задъхана пред твоя вход.
Помогнах ти с ключа, но думички за тръгване - не знаех -
и влязох с теб…
Не можех да си тръгна без сако…
ДИЕЗ
ЗА КОПЧЕ, ЛЪЧ И САКСОФОН
На масата в казиното тъгуваха забравени
две чаши вино и поизсъхнал син чадър…
Терасата под сенките - олющено скучаеше,
а саксофонът…
Прегърбено изпрати лятата с последния си дъх…
По пясъка - в ръка със сините си джапанки -
пристъпваше Октомври -
простимо млад и къдрокос…
Със лъскавото копче на ризата му си играеше
лъчът на фара, протегнал любопитен нос…
Подрънкваха минорно в старото пристанище
веригите на котвите, останали без път…
И само вятърът повтаряше диезите на лятото,
изпяти с нежност някъде във цъфналата ръж…
ПЪРВО КАФЕ ЗА ДЕНЯ
НА ФАРОПАЗАЧА
До ръба на вселената
остават още няколко шепота на вълните…
Съзерцавам заобленото рамо на хоризонта
и като че ли - всеки миг - ще надникна зад него…
Първо - димът на големите кораби,
после - самите тях…
Нали така са ни учили…
А след това, след това -
лъчите на невъзможното…
Гладен гларус раздира със крясък
воала на златната есен
и ме връща в деня.
След него - самолет невъзможен -
затваря ципа на небето…
А аз - още съм тук…
ДЛЪЖНОСТНА ХАРАКТЕРИСТИКА
НА ФАРОПАЗАЧА
Фаропазачите нямат титли, рангове, звания,
нито пък принос за нещо… на този свят…
Те имат дълг, лоши навици и пространствата,
не вярват в отвъдното и…
Предимно мълчат…
Тях - прибоят се прави, че не ги разпознава
и търси единствено за прегръщане
стройни женски крака -
с тънки глезени, предполагащи изневяра,
стъпващи категорично в плитчините
на този - скътан във нищото - бряг…
По скалите на скуката всеки от тях застоява се,
пуши безсмислено
и още по-безсмислено се гневи…
Че не е хванал…
Че не е хванал навремето вятъра,
с който далече,
далече от сушата би могъл да отлети…
Фаропазачите имат си само
непристъпните кули на мислите,
души, разкъсани от ветрове
и лекувани само със сол…
Пред очите им сиви само
сезоните дебютират -
като актриси
с ненаучени роли
в задължително скучен гастрол…
ЖЕНА ВЪВ КУЛАТА НА ФАРА
Тя нахълта във кулата като
одитор във дребна компания
и първо отчете недостига на огледала…
- Какъв е този фар
и кой може да му повярва?
Щом огледалата не стигат дори за жена?
- Как ще го видят във тъмното капитаните,
повели без азимут триста човека на борд?…
Обстойно и дълго до призори възмущава се,
после се сгуши в моряшката тениска -
като в чужд, уютен живот…
Днес - на пръсти -
почиства праха от огледалата,
наблюдава лицата на облаците
и дългия им хоровод…
А аз й се радвам…
Аз - фаропазачът -
приготвям вечерята и поизправям
увисналите си рамене…
РЕПЕТИЦИЯ ЗА ЕСЕН
Така и не прие за вярна и истинска
тази моя любовница - самотата.
Че те отбягвам, че се превземам си мислиш,
че има друга - ревнуваш напразно.
И защо само тъжна музика слушам и… мълча?
Защо не обичам фоерверки и дълги празници?
Ти не разбираш - аз отдавна живея като на бал,
на който само правилните мъже
танцуват с красавици.
Другите…
Другите са благодарни и на трохи -
само и само да са сред разкоша и блясъка…
А аз съм просто владетеля
на всички невзрачни ъгли,
от които се вижда екватора
между фалша и красотата…
Така и не се сближи с моята самота.
Не намери своето кътче в облачните ми размисли…
Поредният кавалер се изправя пред теб
и те кани на танц.
Виж как блести и колко е лъскав…
Подай му ръката си!…
