НОЩТА НА ЩУРЦИТЕ

Из “Нощта на щурците” (2021)

Габриела Цанева

ЩУРЦИТЕ ПИЩЯТ

Щурците пищят -
надлайват се с кучетата,
надсвирват се с прилепите,
шумят с вятъра…
Шуми воят в ушите ми,
свистенето в гърдите ти,
нощта умира в прегръдката на луната -
разплискано пълнолуние,
липсваш ми -
защо утрото е толкова старо,
защо щурците пеят само за мен.
Като струни на вятъра…
Опитвам се да ловя
звуците на нощта
с върховете на пръстите -
не свиря,
тъка
с цветовете на лятото,
с опустелите пастели на поляните,
с овехтелите постели на тревите.
Пия носталгията на август,
попивам аромата на прах,
дъждът се изпарява преди да достигне
опустелите пастели на поляните
с овехтелите постели на тревите -
нощта връхлита
измита,
измита безсънието ми -
клепачите падат
върху зида на бузите -
звънят,
като клепала в утрото.


БАРИКАДАТА

Суховеят
изсуши очите ми -
пламнаха като главни
зениците…

Изрусяла трева -
като коси на момиче
сплита вятъра
и захвърля
в опустели гнезда.

Замълча
пустотата ми -
как искам друго,
как искам -
да бъда там,
пак там,
на барикадата -
зад която няма
къде да отстъпя…


СВЛАЧИЩЕ

Дните се търкалят -
като камъни по свлачище;
отнасят
онази дълбока безпределност
на униние,
която ни оставя
краят
на сезоните…

Дните -
горещо-безсмислени
стоят -
като въпросителни -
(онези, четирите,
от тефтера на Левски -
Народе????)
Къде беше десет години,
народе????

… Когато все по-дълбоко
потъваше
в нищета,
когато все по-абсурдно
ставаше
битието -
избеляваше
всичко,
освен онова,
цъфтящото
в тинята
на парадна
простащина…
Не, не това
беше
страшното…
страшното
беше
когато това
се превърна
в норма на поведение
в норма за поддържане на властта,
в подражание
и мечта…


РАЗРУХА

Пожарище…
Стърчат оголени стъбла
в червената мъгла
на зарево от пламъци
и залези.

Във пепелища газя
и голи въглени
разравям с бавна крачка
по уморената земя.

Сънувам лунни изгреви
и пазя спомени
за буйните филизи
на пролетни гори…

Гори
тревата под краката ми
и овъглени трупове на птици
падат,
опърлени крила на пеперуди и мушици
се стелят като сняг
и оня мирис на прегоряла плът -
горчив
и задушлив -
се впива в дробовете -
коса и кожа, козина… димът
попива в порите и във пръстта…
И вятърът…
разнася саждите
от бивш живот.
Пожарище…


МАРШЪТ НА ДНИТЕ

Безпощадният марш
на дните,
нощните бдения,
часовете,
безпосочните
междуредия,
думите,
паднали
като
тежки
знамения…
Презрели плодове
падат
в прашната почва…

Пчелите правят пещери в тях,
мравките правят пътеки от тях -
към домовете си.
Виненките,
опиянени спят,
кръжейки над труповете на цветовете…
Пролетта
ги изхвърли от клоните със стремежа за ново,
лятото
ги изпълни с изобилието на жаждата,
есента
ги слани -
кръговратът прехвърли повратната точка
къде е зимата -
да ги спаси -
с бялото,
с чистото да ги приспи…

Стихията на огъня,
облизващ и поглъщащ сухите треви,
пълзящ, убиващ и разграждащ…
Стихията -
и твоите очи,
горящи като пламъка,
и моите очи,
крещящи за разруха:
Изгори преградите!
Разбий опорите!
Взриви мостовете
и бентовете!
За мисълта няма предел -
изгори пътищата,
изгори връщането -
Бъдещето е само напред…

Бъдещето се плиска в краката ми.
Отдавна прегазено.
Отдавна доплувано,
пребленувано,
преболедувано -
бъдещето -
морковът пред магарето…
Колко съдби
е погубило.


ОСВОБОДИ СЕТИВАТА

освободи сетивата
под дъжда
пий водата от капчуците
ще чуеш ли писъка
на падащата от гнездото
птица,
ще попиташ ли
защо не лети
а ти?
ти ще поискаш ли
да летиш,
ще поискаш ли
да излезеш
на светло,
на вятъра,
под дъжда -
далеч от пещерата
на разума
далеч от колибата
на плътта -
нека останат само сетивата -
само дъха
на вятъра -
влажен,
режещ -
в моето безвремие,
парещ,
галещ -
в нечий спомен
за лятото;

вятърът,
тежък от полените
на треви
и плодни дръвчета,
лепнещ
по крилете на пчелите…
вятърът -
цъфтежът на сетивата -
ще видиш ли вятъра?
който усещаш като милувка в лицето,
който те рита в гърба
и отнася - ако не паднеш на колене,

вятърът, който чуваш как стене в гората,
как събаря покриви
и изкоренява дървета,
как помита морето и го хвърля в брега…
вятърът, който носи уханието на цвете,
или миризмата на разложена плът…


ПАРАЛИЗА

Петък вечер -
толкова е тихо, че
ушите ми започват да звънят
и колкото повече
слушам тишината,
толкова повече
прилича на лятна нощ,
звездите са станали светулки,
а щурците пищят
Тишината пищи
в ноемврийския петък
битието пълзи -
като бунище
е душно,
като онези
болни души,
които няма да изплуват…

Вълните на нищетата
попиват в плътта надълбоко,
колко
можеш да понесеш?
Колко по-навътре
в пещерата си
можеш да потънеш?

Колко дълго можеш
да останеш безсетивен?

Хибернация…

Колко лесно е да напиша -
„цялата нация
е в хибернация”…

Стипчиво
горчиво -
по-лошо е от това -

Парализа…

Пролетта
няма да ни събуди…


ПУСТОТА

Стоя срещу монитора
и се опитвам да опиша пустотата.
А тя е просто бялото пред очите ми,
което ритмично потъва под буквите,
които клавиатурата
хвърля върху чистотата му -
пълзят буквите -
трохи от хляб
върху бунище.

Вече не мога да отворя вратата,
нито да прекрача прага й.
Затова отварям лаптопа -
като крила на прозорец.
И чакам вятъра
да разчорли косата ми.

Вятърът смърди на трупове -
труповете на кухи души,
които бродят по разбитите улици
и не им пука -
от мръсотията, в която газят
и която загърбват,
от мръсотията, която души
онова, което още мърда в гърдите ни,
от мръсотията, която души
за още -
мръсотия, отчаяние и злини…

Компютърът не е свобода,
нито магия -
само огледало е,
в което личностите ни потъват,
криви до неузнаваемост…

Личността ми -
разтрошена и непоръбена
тръби:
искам!

Искам да изтръгна
погнусата…

Искам да отворя вратата
и да заровя пръсти в пожълтяващите дървета.
Искам пожара на есента в пръстите си -
Искам -
прочистване
на обществената съвест…

Не, не искам.
Само споменът за есен ми стига.


ИЛЮЗИИ - 2

Дъждът измива всичко -
и калните отрови на деня,
и цветните прашинки
от крилата на пчелите,
и тичинките в ирисите ти -
усмихват се,
уханно-жълти,
разпръскват се -
сред капките безоки
и падат като звън
от счупени стъкла.
И падам -
капка от капчук,
потъвам
в прашната земя -
една оплождаща целувка,
една мечта…

Дъждът измива всичко -
и черното на вчерашния ден,
и бялото на липсващото утре,
и твоето лице,
обрало паяжинни светове
мъждиво свети,
примамва ме
към някаква устойчивост,
която се изплъзва…

Броеници
от единици -
събитията
не отмиват
заразната корозия
на обществото;
шляпаме
в локвите
на изгнилите си илюзии,
болно кашляме
с продрани
дробове -
болестта
е в нас,
дълбоко
в нас,
изгубили
компас
за правилно
и грешно,
за зло,
добро
и равновесие -
защо
още
мислим двуполюсно
защо
още
не разбираме,
че в дъното
няма нищо положително,
че към изхода
не можем да пълзим…

Колко безумно е
да напиша - „трябва да летим”..

Все по-дълбоко потъваме,
все по-дълбоко,
изгубили взор
се препъваме
и уморени дишаме
тъга
и издишваме
позор…

Пробитите ни дробове
пищят,
хриптят,
изпускат слуз,
която бавно слиза
към пръстта на
овъглена
свобода
и там попива -
без следа.

Дращя ламаринените лица
на улуците
гледат ме -
палачи
на дъжда.