ИЗ „ЗАВРЪЩАНЕ” (1989)

Богомил Тодоров

***

Каквото е нужно - ще стане
не вчера, не утре, а днес…
Живял по мази и тавани,
в таван си с последен адрес.
Колегите станаха хора.
Ти нейде все нещо дължиш.
По-късно кантар отговорен
да казва кой колко тежи…
Обсебен от покриви скучни,
що птици до днес си видял!
И малките всъщност те учат
как с тях би веднъж полетял…


***

Животът е такава необятна самота…

Добре че като влюбен, рядък и просторен дъжд,
внезапно щедри грижи върху тебе превалят
от облачно момиче, от облачна жена или от мъж,
и струите живителни до корена ти стигат,
разтворили пътечките навън, към светлината…

И колко дълго ние носим влагата им в себе си!…
И на душата зърното тогава как расте!…


***

На чувствата жарта поиздимя -
не дразни ни очи, ни ноздри, нищо.
Сребрее пепел в хладното огнище,
а там, под пепелта, искри земя.

Не търси тя у никого вина,
по огъня угаснал нито страда.
Виж, влюбен дъжд в прегръдката й пада,
неизтощима като топлина…

Боли ли, не боли ли, чакам знак,
от пепелта ни, хладно дето гледа,
земята ще откърми живо чедо -
кокиче, теменужка или мак…


ПРАЗНИК

Как бих могъл да кажа: ти си мой
и само мой! Като изконно право
ний носим днес патинения слой
на нашта коннознаменна държава:
кънтят подкови, дъха на коне
и на мъже, родени за войници.
А словото подгъва колене
пред минзухарно жълти вощеници,
в нощвите на килиите шупти,
на мислите в жаравата се мята -
как инак би могло да освети
дедите, нас самите и децата ни!

„Върви, народе!” - чувам грейнал вик.
„Върви!” И чувам звуци по-далечни,
галоп на думи - български по звук -
и равни на самата вечна вечност…


ВЕЧЕР КРАЙ БРЕГА

Луната е медена пита,
янтар по вълните искри.
Виж, огънят плитки разплита,
ухаем на дим и на бриз.

Небето над Рила е синьо
и Пирин от слънце пламти,
но само морето, Родино,
тъй хубаво в здрача шепти!

По старата лунна пътека
стар кораб раздипля вълни
и нейде далеко, далеко
камбана за сбогом звъни…

Звездите са странно далечни
и ние мечтаем на глас:
“Нали ви гостуваме вече?
Елате и вие при нас!…”

Проплака в гората чухало.
Вълната плача му попи.
Земята притихва заспала,
морето едничко не спи…


АСПАРУХ

Ти ли стъкна огън Прометеев,
огън, палнат с кремъчни искри?
Танц лудешки пушекът люлееше
над седла, над лъкове, стрели -
и тринайсет века-нестинари
над жарта му мятаха бради…
(В жар навярно името България
твърдо като кремък се роди,
като песен и легенда почна -
от уста в уста, от свещ на свещ,
остро като меч към враг насочен,
топло като кръв след бой горещ!)
Хане, времето-жребец съдбовно
бий копита в кремъка и пак
знаме веят твоите огньове
над хилядолетния ти мрак!…


БЪЛГАРИЯ

Търся те в пушка, над сабя надвесен,
в знаме раздрано, летяло над пъкъл,
в дреха убита, в легенда и в песен,
в костница братска, в подоблачна мъка.

С кръв от лозница до птица ме вдигнеш,
с извор ме викнеш - до теб се превия.
Моля се земен живот да ми стигне -
теб и магията в теб да открия!


КОНЦЕРТ ЗА КЛАСИЧЕСКА КИТАРА

На Никола Минчев

Китарата - с извивки на жена или момиче,
китарата, притихнала интимно в твоя скут,
е нямата заложница и твое светло вричане
в изкуството, в каторжния му титаничен труд.
Вглъбяваш се неистово; до сетива и тяло,
до облачната висота на своя дух вглъбен.
Успехи аплодирала, немяла пред провали,
тъмнее - кратер - залата…
И блед, и вдъхновен
притискаш до гърдите си ревнивото и тяло,
обсебвало те в нощите, изпивало те цял.
Под пръстите магически, внезапно оживяла,
река от звуци руква - кой би я удържал!
И няма край водата и, потекла безпределна;
от почити, страдания, от страсти и борби,
плете, преплита кръгове от живи и умрели,
от радостни стремежи, нерадостни съдби.
Тъмнее - кратер - залата, но нещо я събужда:
клокочи глухо лавата, надига се, бучи…
Това ли е дуенде-то на Лорка, драги друже,
в безкрайното изгаряне пред чуждите очи!


***

Да имам самотната обич на майката истинска
от младост до старост надвесена
все край деца…

Да имам безкрайния ден на работния селянин,
от есен до лято замислен
за хляба ни бял…

Да имам очи на дете - и открити, и праведни,
които еднакво се вглеждат
и в гълъб, и в щик…

Да имам достойния край на героя пред дулото,
накичен с букетче от кръв,
крачещ в празник сред нас…

И твоята памет да имам, народ, дето помниш ти
кой колко е взимал от теб
и кой колко е дал!…


***

Ще открадна зимното море,
с необятността му ще се слея -
тук, при хората, не е добре,
тук космичен студ от всеки вее…

Ще премине в сивата мъгла,
в скръбния, самотен зов на фара…
Скършени са моите крила
и душата като свещ догаря…

Счупно е нещо фино в мен -
пак ли да го слепвам?… Няма смисъл.
Сливам се щастлив, освободен
на морето в бляскавата мисъл,
с въздуха му - объл похлупак,
под чиято светлина грешиме…

…И над всички ще витая пак
като днешна или бъдна рима…


***

А можех и паметна плоча да бъда.
Да вляза изваян в стиха на събрат.
Но времето наше жестоко отсъди
инсултен да крача в инфарктния свят.

Сред раково болни. Сред живи и мъртви.
Отровен от въздух, проблеми, храни.
И все тъй откъртвах, откъртвам и къртя
от кремъка огън - за лошави дни.

Не търсех облаги. Ни евтина слава.
Опирах се само на собствен, сух гръб.
От упор ме удряха - свит продължавах
почти по отвесния, смъртния ръб…

И плисна от земна, от звездна ли рана,
голяма и пъстра лечебна дъга…
Мълчи като враг мойта сетна камбана.
А може би чака смъртта на врага?…


***

Достойните достойно се прощават
с море и фар, с най-свидните черти -
кръв от кръвта им. Те не се смущават
от болка, смърт или от късна слава,
която в гроба ще ги освети.

Те всичко, всичко са прозрели
на тоя земен, тоя грешен свят -
саморазправи, подлости, разстрели…
Ако от него нещо те са взели,
било е да наситят жажда, глад.

Достойните достойно си отиват,
понесли сватби, рождества и смърт.
Раздали се, тъй както плодна нива,
те чашата Сократова изпиват
и точка слагат те на своя път.

27.09.1982 г.