Богомил Тодоров

ПЪТЬОМ

Копита на мотор кънтят неистово,
подгонили две мокри светлини.
Табун коне - и все коне измислени! -
ме влачат дни и нощи в синини.
Душата ме боли, боли ме тялото,
очите и ръцете ме болят, че там -
на мрака син под одеялото,
онези къщи, взрени в мен, не спят.
Децата ги взривяват с глъчка весела.
По бузите им грее огнен грим.
И тъй в една игра ще литне детството
като балон, уви, неуловим…
Над печки и над тенджери надвесени,
вълшебстват майки. Мириси цъфтят.
Нима не сте умирали от глад
за ястия, от майките поднесени?…
Табунът гони светлините смръщено.
Да бяха свили, тичайки, встрани -
за миг поне да вдъхна дъх от къщите,
за миг - и плащам с нови синини…

В КАРТИРАТА НА БАЩА МИ

Трън да завъртиш - все толкова: голо като бръснат лоб -
въдици, олово, коркове; примус, лук, трохи и сол.
Като мен - под керемидите. Сам - за мъж, и за жена.
Цял живот загледан в рибите, с гръб към мене, непознат.
Дим от жал дими над снимките и сред него - вехт портрет -
първа и последна приказка, чута най-подир от теб.
Тишината хлипа тихичко, в гърлото ми - рибя кост.
Е, наскита ли се, скитнико, дето сам си беше ос?
Сол и слънце спече скулите, в буря вря, въртя те смерч.
Как, спаси ли от акулите призрачната риба-меч,
улови ли я наистина? Кой мираж е бил с адрес!
Щом се смеси сън с действителност - няма по-горчива смес.
И какво да правя с лодката, с ножа, с твоето море -
то не е беззлобна локвичка, как ли ще се разберем…
Знам, и лодката на сушата ще издъхне като теб -
пред сърцето ми, намушкано от карфици с ленти креп.

Май ще срежа аз въжата й… Трябва да се престраша -
тъй ще вдъхна пак в душата й скитнишката ти душа!

ДВЕ СТИХИИ

Мисля си какъв съм - малко романтичен,
малко елегичен - може би такъв.
Край море живея, див Балкан обичам -
две стихии вечни в силната ми кръв.
На море ли ида, люшне се Балканът.
Зашумят у мене дъбови листа.
Хребети ме плиснат със зелена пяна,
сетне се стопяват, сини, със ноща.
Ехо от кавал ли тръгне в тишината
като лунна струя със отблясък мек,
мене ще намери, търсейки побратим,
пак ще спре до мене като жив човек…
Мисля си какъв съм - някога лиричен,
някога епичен - може би такъв.
И море обичам, и Балкан обичам -
две стихии вечни в тъмната ми кръв.
На Балкан ли ида, ширне се морето -
длан от дим ми махнат кораби пред път,
ту рибарска лодка пусне до сърцето ми
куки островърхи, та го уловят;
залез ме замае като старо вино,
ту ме вдиге в шепа гривеста вълна.
Без море какво съм? Глуха раковина.
Риба върху пясък. Фар без светлина.
На коя стихия да остана верен
и коя, прежалил, да погазя в прах?

С мен ли нещо стане, там ще ме намерят -
паднал пред нозете на една от тях…

ИНСУЛТ

…И без емоции от днес! - послушай мъдрите медици,
послушно в болестта си влез като заточеник в тъмница.
Не си последен, нито пръв. Я що народ оттам е минал!
Я колко имена и кръв! Я колко дати и години!
Не се вълнувай днес, недей, стегни на чувствата юздата,
по рани не отцеждай клей, не се надбягвай със съдбата…
(Виновен или без вина, а все виновни нейде има!
Присъдата ти е една - подписана, неумолима.)
Не се вълнувай. Яж и спи, тъй както животинче в клетка.
(Денят, сам знаеш, се топи, ако плетеш със сноби плетка…)
Ушите, щеш ли, затули - от восък топчета продават:
не чуваш ли, не те боли… Светът е кротък и забавен
като картина от екран, загубила внезапно говор:
виж, без гърмежи рухват там. Земята, значи, диша в сговор…
Легни, какво ще ти горчи, че слушаш цял живот съвети…

…Хм, нова бръчка пак здрачи лицето светло на сърцето…

***
Сред самота се ражда всичко хубаво -
откриват се прозрения, но, боже, как тежи!
Защо си сам?… Като листо обрулено
самотникът край другите кръжи…
Пътува в дни без гари и без граници,
не дни - безкрайно пусти векове -
и нито делник има, нито празници,
ни дневни, нито нощни часове…
Спасяват го понякога приятели -
кълбят се дим цигарен, смях, игри,
ала какво остава, щом старателно
квартирата отново проветри?…
Похапва уж, но хапка ли е хапката
на масата край прибори едни?…
Живее уж, по-сладко ли е сладкото
в горчивия обем на шест стени?…
Защо са му очите и ръцете му,
и устните, когато ляга лек
и все тъй празен между неприветното
и ледено легло като в ковчег?…
И сетне - безконечното будуване.
И в него - стържещ дървоеден звук…

…Но в самота се ражда всичко хубаво -
дори въздушен мост до някой друг…

***

На Тодор Кръстев

В уличка - като въздишка къса,
в обед - слънчев като пчелен мед,
някаква жена бедра полюшва,
сякаш менци, пълни със шира.
Тя не бърза, за да не разплиска
капчица от себе си навън.
Аз не бързам също. Кой ме чака,
че да бързам - дом или обяд?…
Ще я стигна!… Не, не бива. Може
тоя крехък миг да разруши…
Ала как подкупващо камбанно
уличката почна да ехти
в мене и край мен - като пред празник!…
И какви са тия здрачни думи,
дето ме душат от светлина?…
(А ги мислех вече за убити,
от една убита в мен жена…)
Тя не бърза. И не подозира
как звъни, как цялата звъни
в уличка - като въздишка къса,
звъннала внезапно от море…

***

Да, този живот те е млял безпощадно!
И все пак погледна Итака, нали?
Със шепа вода от морето прохладно
омразната шутовска маска свали.

Боите изтичат през нервните пръсти,
усмивката, виж я, изтича през тях…
Що болка човешка, що бръчици гъсти
си криел от всички под маска от смях!…

Ах, нека се видиш най-сетне естествен,
напълно свободен, голям, доверчив,
тъй както морето, което отнесе
усмивката страшна, вкуса й горчив…

***

Редеят нашите редици:
сърце избухне, секне вик;
от некролози, виж, връстници
забиват вляво хладен щик.
Дошли. Живели. И ги няма.
Логично, след обилен плод,
в стърнището просъсква пламък;
тлей пепел - да цъфти живот…
Печална, мъдра, плодна пепел.
В единоборство със смъртта,
от впепелените ти шепи
се кърми може би пръстта.
Бушувай там неудържимо,
възкръсвай в цвят и във зрънца.

…Достойно, неопровержимо
вървят след мъртвите -
деца…