Богомил Тодоров

***

Попътната ти чанта е стъкмена
и най-необходимото е там;
далечен път, все още неначенат,
с насрещен вятър брули мисълта.

Внезапно виждаш колко са излишни
десетки нещица от твоя ден
и робствата ти - явни или скришни,
и как ти трябва въздух освежен…

Звънци звънят и ти поглеждаш прямо
към нови хора, срещи и места.
Прощаващи приятели там няма,
под вежди ще те мери всеки там.

Но ти плисни очи с водата прясна,
ръце умий - потребно е така:
по-близък става чуждият, по-ясен,
по-друго хваща чистата ръка…

И тъй - върви!
Нечестен или честен,
къде ще скриеш своите черти?
По пътя сам каквото си понесъл,
това е само твое,
туй си ти…

БАЛКАНСКИ СЕЛА

Ех, села варосани, ех, села населени
с тихи къщи дървени, с тихи стари селяни,
селяни замислени, под чардаци пушени,
в дните наши вгледани, в миналото вслушани!

Ех, села на българи - борови и брезови,
тук длета на майстори ден и нощ са везали -
светвали таваните от слънца запалени,
от крила на гълъби над жита янтарени,
светвали и тръгвали - приказни и песенни -
от сърца покълнали, към сърца понесени,
да напомнят винаги като стари дългове,
че били сме българи и ще бъдем българи.

Ех, села варосани, ех, села населени
с тихи къщи дървени, с цветове канелени,
къщи попрегърбени, до Балкана сгушени,
в дните наши вгледани, в миналото вслушани…

ЗЛА СТЕНА

Погледнеш ли я, тръпки те пролазват…
Раздира дрехи, длани, колене.
Добър човек до нея би възлязъл.
Предател - не!
От стъпките му тихи ужасена,
от погледа - две сребърни пари,
тя би го стрила долу, погнусена,
с най-злите си гранитни канари…
Рзлисти ли хилядолетна памет,
не, тя не вижда българин превит,
а пламъкът на българското знаме
над буйните ни български глави.
Защото, щом му идвало до гуша
пред някого да скланя рамена,
народът вадел гневните си пушки
и търсел свойта вярна Зла стена.
Една стена с високо, остро чело.
С орлови и соколови гнезда.
Една стена, от три епохи взела
честта да бъде остров Свобода.
Злопаметна стена. Тя помни всичко.
Престрелки. Вик ранен. И смях среднощ.
И потъмняло име на момиче,
изрязано - кога ли? - с връх на нож…

РОДЕНО СРЕД БРАЗДИ

Едно поле, унесено като дете пред сън.
Браздите - плитки сплетени. И мек далечен звън
люлее птица в синьото, и сипкав женски смях,
и струйки дим над къщите, и залезът над тях.
Това ли търсех толкова? Това е може би.
Шуми смирено Камчия край дига, под върби -
морето дири тръпнеща. Аз моето море
със думи - риби плъзгави. Все по ми е добре
сред хората, сред мислите за хора и дела.
Потъвам цял в нектара им, тъй както в цвят пчела,
и грижата над фразата сега и занапред
дано изпълва дните ми с ухание на мед…
Полето и браздите му замират в плоден сън.
Рзказва нещо Лонгозът… Уж сам съм, а не съм.
Аз чувам през пространството - в мазите вино ври,
за сватби шепнат влюбени и в къщите цари
веселието нашенско… И вик дочувам аз -
то значи, ново българче ще крачи между нас,
или пък нова българка… А много по-преди
едно стихотворение, родено сред бразди…

***

И днес ги виждам: в есенния вятър
сред свирещия жълт царевичак,
пет-шест жени край мен берат остатъка
на лятото. И се усеща как
изчезват в дълги редове и ниви
и в нощи като тих безлюден път ,
и в дворове без внуци. Мълчаливи.
Пред залеза си хората мълчат.
Край тях се вдигат пъдпъдъци. Пръска
пушилка заек. Облаци димят.
Но те вървят след бързите си пръсти
край мен, пред мен, оставят ме назад,
все по-назад… Не мога да ги следвам
и в мен тъмнее сянката на страх,
защото тук сега не съм последен,
последни тук
са те!…
И кой след тях
ще вей забрадки в есенния вятър
сред рижавия сух царевичак,
и кой ще трупа на купчини лятото?…
В полето зрее глух стоманен грак…
И аз ги търся през листа от злато,
и виждам до бразда, орана с плуг -
пет-шест жени все тъй берат остатъка
на лятото…
Днес те са още тук…

САМОЧУВСТВИЕ

„Недей забравя никога Итака.
Да стигнеш там - това е твойта цел.
Ала по пътя никак да не бързаш…”
Кавафис

С лица невинни нейде ще подхвърлят,
загледани край мен или над мен,
че май подобен пътник, както помнят,
е тръгнал за Итака преди време…
Приживе ме погребаха. Приживе
за мойта смърт приятелите пиха.
За мойта смърт ли? Дадено. Наздраве!…
Нозете ми, жестоко изранени,
очите ми, от пътя бял отслабнали,
и устните, попукани от жажда,
какви по-тежки рани са познали…
Това е важно.
Нека да ме смятат
мъртвец или такъв, какъвто искат…
На мен ми стига, че под ходилата ми
избухват сиви облачета пепел,
че пътен прах по зъбите ми хруска,
че всяка хапка хляб, че всяка глътка
вода и вино,
с хора споделени,
сега ми дават сила, както никога…

Не бързам много. И не зная даже
дали ще стигна някой ден Итака.
Следи и гласове край мен извират,
потоци от очи във мен се вливат -
и аз вървя
с най-верните си
спътници…

МИСЛЯ СИ

Край себе си ослушан, мълчаливо
до истините свои ти стигни.
Внимателно се вглеждай, търпеливо
сам крепостта на своя дух вдигни.

Мълчи, догде у тебе нещо зрее,
догде напира слънце в теб или
догде криле свободни в теб обвеят
на мислите ти стръмните скали.

Пази ожесточено своя корен.
Цени солта на мъжката сълза
във този свят - и малък, и просторен, -
увиснал между атом и бреза…

ЗЛАТАРИЦА

Аз тук съм бил преди да бъда плът,
пространството преди да ме открие -
като несъществуващ още път,
като предчувствие, като магия…
Какво съм бил - река от въздух чист?
Спокойната ли мъдрост на Балкана?
Роса ли - обеца на дъбов лист?
Или поток - вдълбал вековен камък?
Не зная нищо…
Днеска диря брод,
една пролука тясна диря само
да върна твойто детство към живот,
до мене жива
да те видя, мамо.
С най-пъстрото фустанче на света!
С най-синьото безсмъртниче в косата!
С най-палавата песен на уста
в най-пясъчната къща на земята!…
Напразно викам с твоя глас: - Ела!
Напразно гледам с твоя поглед: - Где си?
Отвял е вятър всички стъпала
към извора пресъхнал - твойто детство…
Трептят в омара
златното селце
и на реката
буйната диканя,
и аз - с черти от твоето лице -
пред светостта им
ниско се покланям.
Защото ти си тук! - В плътта на дъб,
в пространството въздушна съществуваш.
И тъй безшумно крачиш своя път,
че стъпките ти
аз единствен
чувам…

Ти чуваш ли ме, мамо?

***

Дай ми малко топлина от твоята,
дай ми малко,
тройно ще ти дам…

Как бе то: човек бил вечен воин,
но нали и той веднъж е сам?
Може би това е час пред боя
или час след боя,
но е час.
Адски час!
Единствено покойните
не познават неговата власт…

Тишина.
Край теб се люшка здрачът.
Ти стоиш като забравен храм.
Някъде светът се радва, плаче,
но къде е този свят голям?…
Може би е нужно крехко рамо -
своето до него да опреш
и ръце - да бъдат живи само,
и очи - но в тях да няма скреж.
Може би това е час на лудост
или час на помисли добри.
Може би.
Но трябва малко чудо
точно този час да озари…

ПОСВЕЩЕНИЕ

Беше възвръщане, трудно и дълго възвръщане,
беше мъчително, както подир боледуване,
беше от болка лицето ми още намръщено,
беше сърцето лекувано, недолекувано.
Търсех усмивката своя - къде ли бе скътана?
Радост в очите си търсех - защо не припламваше?
Търсех си чувствата… Ти ли застана на пътя ми,
ти ли стоеше усмихната, ти ли ме чакаше?

Слушай, с години от моята обич са грабили
хора и кучета, нейде по пътя изгубени.
Слушай, не жаля… Но нежност и мен ми е трябвала,
капчица нежност - за сила през брода на трудното.

Ти ли - на пътя ми… В тебе не е ли изкуствена
тихата ласка на пръстите в пръстите вплетени?
Би ли възвърнала в мене усмивката, чувствата,
думите, дето долвят най-скритите трепети?
Ето сърцето - лекувано, недолекувано.
Ето лицето ми - още от болка намръщено.
Беше, мъчително беше това боледуване…

Ти ли си моето бавно и дълго възвръщане?

АЗ ИДА СРЕЩУ ТЕБ

Вървя през твоя говор - сякаш меко
нагазил степна, дъхава трева
и търся магнетичната пътека
на истинските чувства и права,
на истинското предано изкуство…
Какво ще срещна, питам се, у теб?
Дали не си предесенна и пуста,
безкрайно жълта и печална степ,
където сам-самичък ще премина -
огледал всяка птица, цвете, храст?
И сам до чаша водка или вино
ще спра замислен, чакащ онзи час,
когато две стрелки - жестоко черни -
за миг затворят ножици и ти,
отрязана от мен, ще ми се мернеш
и в нищото след миг ще полетиш…
Какво ми носиш - обич или рана,
криле на птица или мрачен ад?
Аз ида срещу тебе като пламък,
задгърбил пепелищата назад,
презрял любови временни и лесни…
А ти режи до кръв: или, или…
Аз ида и предчувствам нова песен,
а сетне…както ще, да ме боли…

АМФОРИ

На Пенчо Данчев

Глътката въздух зад зъбите значи завръщане…
Тонове страшна вода като валяк ме мачкат.
Плътно и хладно мълчание пак ме обгръща,
но глъбината ме тегли зеленоздрачна.
Ето ги - още сънуват, повити от пясък…
Имало кораб. И песни по южно огнище.
Имало смугли мъже. И подвикване: „Ясо!”…
Имало буря. Проклятия. Ужас. И нищо…
Само тез амфори - на вековете подвластни…
Пленнички скръбни, удавени в бездната синя.
Няколко кипри красавици, помнещи ясно
устни на вятър и образ на лист от смокиня.
Само те - копия древни на древно момиче…
(Мъжка ръка ги е ваяла с обич безкрайна,
мъжки очи са червената глина изпичали,
та им предали и крехкост и женствена трайност!)
Амфори!… Моята едра ръка ви обгръща.
Свърши се робството… Нека морето ме мачка,
нека танцуват мехурчета - люспи прозрачни…
Глътката въздух зад зъбите значи завръщане…