Диана Николчева

Из „Загледана в слънцето” (2015)

НОЩНО

След натрупани мълчания - неизбежни разкаяния.
Космосът на мойте сънища като чаша се разби.
Късно е да се разпъвам между радостта и раните -
не умея да съм радостна - да съм тъжна - не върви.

След обидата - раздяла. Разотиват се палачите.
Разотиват се зяпачите - смях обезглавен кърви…
И душата иска прошка, но едва ли ще заплаче тя -
не умея да се моля - да съм горда - не върви.

Колко закъснели чувства - като влакове изпуснати.
Ако обичта е обич, нека ме благослови
тишината ти да чувствам, да не се наситят устните -
не умея да съм праведна, да съм грешна - не върви.

КРЕСЧЕНДО

Мислех - зимата е безкрайна
и тъгата е снежна до свършване…
По стрехите тежи до скършване
зрелостта - закъсняла тайна,

че са дните кална лапавица,
във която газя до глезен.
Гладен хляб обикаля трапезите
и сълзят нецелунати празници.

Помъдрялото слънце нашепна ми:
„Мале, мале, всичкото нищо е…”
Оттогава света разнищвам
като хванат врабец във шепите.

Тишината ми има смисъл
само в своята неизреченост,
без молитви, без клетви за вечност,
недокосната, ненаписана…

Мислех - зимата ще е кратка,
ала вместо смеха на капчуците,
чувам крясъци от екзекуция,
на която разпъват лятото…

АНТИЧЕН КАМЪК

Падна зло стъкълце и окото ми плаче обратно…
Безбожници много Акропола ми разрушават.
На екс ще изпия горчивата чаша за здраве
на всички туристи, прекосили ме еднократно.

За тях разпилявам фалшивия мрамор край храма,
а те отчупват парчета от моите статуи…
И аз гасна, взета за спомен в ръката им,
защото за тях съм само античен камък.

КАПРИЧИО

Шарен животе с надпис: „Пазете боята”…
Блъскам вратата в задния двор нарисувана
като последния прилеп, който целува скалата,
преди да излезе на слънце при дневните гълъби.

Странен животе - мой изолатор за луди,
в който крещя без свидетели и репетиции…
Пътят в ремонт е.В склада се свършиха иудите
и риголетата и други световни циници.

Връщам се в теб, а слугите навиват килима -
свършил парадът - обядва гвардейската рота…
Щедър безделнико, само чрез мене те има,
а като Гоголев нос се разхождаш, животе!

Махай се да си допиеш духовните облаци,
Циганки-врачки да гледат на длан си поръчай…
А след години те чакам в последната болница,
за да разбием с линейката звездните кръчми.

ЗАВРЪЩАНЕ

Завръщам се в квартала си като в Помпей -
под лавата на времето телата са застинали,
едни - сварени в пивницата,
други - из бордеите,
а трети - на опашката за клюки или милини…

Облъчи ли ме рентген от гротескови очи,
разбирам диагнозата: Животът ви е скучен…
Подслаждайте си залеза пелиновогорчив
с утайката на моите неблагополучия

и нека в нощните ви чаши тракат челюсти от страх,
че Тя насън ще ви превърне в статуи от склада…
Аз -
падналият ангел, идвам да ви съобщя,
че място ви се пази в стенописите на ада…

ПЕЙКА

Тъгата ми понякога е пейката в чакалня.
От нея пътниците тръгват да ухажват влака,
на нея влюбените издълбават непознати имена,
на нея скитници преспиват или ги гони полицаят.
Понякога тъгата ми, любвеобилна като пейка,
изпуска всички влакове, посреща
нощта, преди да е приспала болката,
преди да е нахранила врабците, гаровите гълъби.
Докато крие празните бутилки и два-три чужди фаса,
изчезват болтовете й, дъгите, а краката куцат.
Накрая я изнасят за ремонт.

Изглежда твърде тъжно, за да стане спомен.

***

Пробих черупката на дни,
които ме обвързват.
Сега се мятам като вик
из грешните си бързеи,
протягам давещи ръце -
два ожъднели стръка…
Пред мен чернеят гърбове,
зад мен белее мъка.
Добрите богове убих,
не станах еретичка,
загубих много и не знам
дали изгубих всичко,
когато с камък натежал
по слънцето замерях…
Плътта, изваяна от кал,
наказана с неверие
потъва в грешната вода
като строшена мида.
Несвикнала на свобода,
не знам къде да ида.

***

Както и да се измъквам -
самотата знае пътя:
чувам хитрите и стъпки
в лабиринта на съня си.
Всяка сутрин я намирам
в пощенската си кутия.
Почерка си разпознавам -
адресирана до мене.
А, дресирана от нея,
крача с нечовешки дири -
кръстопътно неразбрана,
нося кръстно самотата…

Както и да се измъквам -
пътят ще ме извървява…

***

Като земя, напукана и прашна,
очаквам обичта ви - дъжд спасителен.
Това е нощ, когато идва страшното.
Изплашена, ще блъскам по вратите ви.
Но не потрепват сънено пердетата,
не се протягат за прегръдка къщите.
Недейте да се будите! Поспете си…
Аз утре вече няма да съм същата.

IN VINO

Там заедно, може би,
и никога повече …
Във вените - виното.
Виновното минало

сълзи в тишината
и бистри до синьо
с невидима сложност
гледеца на зимата…

В блатата прокобва
трилистно разковниче:
несбъднато бъдеще,
нечакано минало …

Дъхът е отложен.
Нощта е ранима.
Не е многобожие -
непоносимо е…

Там заедно, може би,
в кипежа на виното
и гневните гроздове
без теб ще отмина -

вселена бездомна,
привидно безименна,
в лозници от спомени -
вакхански невинна…

Въздишат иконите
в олтара на зимата.
Не е многобожие -
непрежалимо е,

че няма - завинаги
и никога повече …
Сънят гилотинен е -
тръпна под ножа.

Защо се тревожа?
Не е от годините,
от залеза, може би…
Виновно е виното.

***

Самотата -
палто
с обърнати ръкави.

Очите ми - загледани навътре.
Ръцете ми - протегнати навътре.

Прибирам се при себе си.
Посрещам се.
Приспивам се
самопрегърната…

Поглеждам
през ключалката света.

Плевя градината от мисли денем
или вървя отсъстващо до теб
като безвкусна рамка без картина,
като космична дупка…

Спасявай се!
Аз се стопявам в себе си…

МЪГЛАТА

Самотниците силуети
въртят се в кръг…
И се стопяват
движенията на ръцете.
Почти е като ослепяване…
В Айнщаиновото безпространствие
е битието на тъгата,
а аз съм призрачната странница
в предверието на съня ти,
в неясния пасаж на мислите,
в движенията ти изстинали…
Усещам, че били сме близко
в мъглата, но сме се разминали…

ПОСТЕКЗИСТЕНЦИЯ

Забравям да издишам
и да вдишам…
Става навик.
Ключа забравям на ключалката отвън…
Като затворник,
свикнал с брадвата и бравата,
се връщам във килията насън,
лежа сред листопада от лъжи
и се страхувам,
че ще проспя последния си
влак за Рая.

Плътта се свлича от очакване
и всъщност
това е краят…

VENA POETICA

Напролет
небето земетръсно
се пропуква…
Отронват се
гледжосаните облаци,
а в процепите
зрее синева.
Единственият миг
да зърна слънцето -
все още заскрежено,
неразлистено,
ухаещо на залез и на мускус,
приспано в самораслата тъга …
О, колко ненавременен сезон!
Ала ще крача в нивите небесни.
Греха събличам
като зимна кожа
в мига, когато
май мълчим със Бога,
преди да ослепея
от любов…

УТРО

Със звездни хапки утрото закусвай,
от хребетите бавно слизай с мрака,
че слънцетото набъбва като устни
на някой, който цяла нощ е плакал.

В извивките почувствай топлината
на всички Еви, мъртви и възкръснали.
Неумолимо сочна е тревата
в пукнатините. Камъкът се пръсва.

А ти - заседнал в плитчините кораб,
моли се, пей, плачи - да дойде вятър,
моли се този свят да се повтори
така магически и за децата ти.

От пъстри тънкогърлени лекити
отпивай залеза на едри глътки,
това е, казват, пътят към звездите,
това ще ти напомня, че сме смъртни…