Никола Филипов

Из „Не сади лозе големо!” (2019)

ЧЕВЕРМЕ В ПАНИЧКОВО

Колко е хубаво лете в Паничково! Хладина, свеж горски въздух, тишина, спокойствие… Подскачат над езерната повърхност сребристи рибки - коя мушица да си улови, коя да се порадва на галещите слънчеви лъчи.
Върти Абача нанизаното на дървен кол агне и от време на време го маже с краве масло. Това е то - родопското чеверме - агнето да се върти търпеливо в продължение на часове над тлееща жарава.
По-голямата ми сестра е агроном, зет ми - зоотехник. На такива хора ТКЗС-то отпуска по две-три агнета годишно за чевермета.
И когато слънцето заклони към залез, на беседката край студената Айгър чешма се нареждат един по един докторът, началникът на пощата, счетоводителят и председателят на ТКЗС-то - цялата интелигенция на селото.
Тази вечер домакин е зет ми - агнето е негово, той го разкъсва и произнася ритуално благоположеланията си.
Ех, че вкусотии! - вземи си кърпичката по-близо, читателю, че ако взема да описвам!…
- Хапни, татювото, хапни това, та да ти порасне пилето! - казва докторът на детето си и му подава една омекнала от продължителното печене бяла жила.
- Е, е, изяж я ти, изяж я ти! - побърза да сръга мъжа си майката, като че повярвала на думите му.
Смях и веселие, колкото щеш! И песни, и хора и кючеци последвали дамаджаните буйно руйно!

Декември 1996 г.

——————————

ПОЛТЪРГАЙСТ

По време на една от изпитните сесии като студент бях си легнал рано вечерта. Непосредствено преди да заспя усетих тежест да пада върху мене. Отворих очи и както бях легнал по гръб - гледам върху корема ми някакво тъмно образувание с променящи се странични очертания, нещо като „барбароните” от телевизионната поредица за деца.
Под възглавницата имах „мързелив ключ” и мигом светнах лампата. Тъмното яйцевидно тяло скочи от леглото и се скри под него. Скочих и аз и погледнах отдолу - то започна да обикаля стаята, непрекъснато намалявайки размерите си и променяйки формата си. Когато стигна вратата като че ли се изниза през пролуките накъм коридора.
Отворих бързо, но вън вече не видях нищо. Разказах всичко това на родителите ми, които спяха в отсрещната стая. Баща ми започна да ме успокоява, че няма нищо, че това вероятно е вследствие на умора от четенето.
Тършувах известно време и легнах при запалена лампа в очакване на неизвестното. Заспал съм късно, някъде към 1-2 часа след полунощ.
Смятайки, че всичко това е действително плод на психическа преумора, на следващия ден посетих доцент Джалдети, който ми е преподавал психология и беше известен психиатър и преподавател в Медицинската академия. Разказах му всичко и го помолих за лечение.
- Като скочи тялото от корема върху пода чу ли се звук? - попита ме Джалдети.
- Мисля, че тупна…
И за мое най-голямо учудване, вместо насочване за лечение, доцент Джалдети продължи:
- Това е явлението „полтъргайст”, което се среща в Родопите, а и на много места по света. Аз отдавна искам да го изследвам. Затова имам молба: ако се случи пак - ето телефона ми, звъниш да дойда веднага на място…
Останах като гръмнат! Дълго размишлявах кой от двамата ни в момента е по-луд. Прибрах се…
В продължение на десетина-петнадесет дни очаквах да се случи пак, но това не се повтори.
Години по-късно в едно списание прочетох, че на запад учени изследвали явлението „полтъргайст”, преведено на български като „пакостен дух”. Препрочитайки тази дума аз си спомних, че за пръв път я бях чул от доцент Джалдети. А още десетина години по-късно, като дойде демокрацията, и в България вестниците започнаха да пишат за какви ли не духове и духчета, които тропали, премествали предмети и дори телепортирали някои от тях.
Макар и преживял подобно явление, като физик не съм склонен да вярвам на такива неща.

Юни 1995 г., Случката - около 1970 г.

——————————

ЛИЦЕМЕРИЕ

Прибирам се в къщи. Кученцето Рекси ме посреща на вратата и скача ли скача от радост. Примира от удоволствие, че се е завърнал любимия стопанин. Храним се, почиваме… Непрекъснато върти опашка и се гали, всячески се стреми да изрази обичта си към мен.
Но някакви далечни, недочуваеми за човешкото ухо стъпки от улицата го карат да се ослуша. Скача бързо накъм входната врата и чака. Скимти. След някоя минута съпругата ми отключва и влиза в апартамента. Кученцето я посреща с още по-голяма радост и забравя за мен.
Викам името му, а то започва да ме лае. Не ще и да ме види повече, третира ме едва ли не като враг. Дали затова казват хората: „Храни куче да те лае!”
То само да ме лаеше, ами и ме хапе. Следи непрекъснато жена ми и я пази. Не дава да я докосна, веднага се нахвърля яростно върху мен.
След време съпругата ми пак излиза. Само миг и Рекси вече не е същият. Отново идва при мен, върти опашката за прошка и ми се умилква.
- Така ли? Сега ще видим какъв съм ти аз, та да ме лаеш! - мъмря го.
Навежда виновно глава, снишава се, снишава, не смее да помръдне, камо ли да ме лае. Разбира, че е само с мен у дома. И така е до следващото прибиране на жена ми.
Хитро животинче. Сякаш не е куче, а човек! Ами така де, и кучешкото лицемерие било като човешкото. Или… обратно - не знам.

Април 1998 г.

——————————

ИЗПИТАТЕЛЕН СРОК

Вместо да изгони хванатия в злоупотреби мой шеф Колю Д., партийната мафия начело с Ангел Щерев реши да ни раздели. Влезлите в списъка тъй наречени „номенклатурни кадри” на БКП не бивало да се излагат, можели само да се сочат за пример. Аз обаче отказах да отида директор в някакво селско училище и потърсих научно-изследователска работа в Института по цветна металургия (ИЦМ).
„Тук е орехова сянка” - информира ме домакинът Иван Кехайов, чиято съпруга бе братовчедка на майка ми.
Назначиха ме за заведущ отдел „Стандартизация и метрология” с тримесечен изпитателен срок.
Прекият ми началник, заместник-директорът Асен Андасоров ме изпрати след няколко дни в командировка в София. За първата командировка той ми направи обстоен инструктаж и ми постави шест задачи. Взех съответната документация и рано на другата сутрин заминах.
Четирите задачи бяха по центъра - из Министерството и Асоциация „Цветна металургия” и до обяд успях да ги свърша. За другите две обаче трябваше да се пътува до покрайнините на София и освен, че трудно открих местоназначенията, там се опитваха леко-леко да ме отпратят. Водейки се от максимата „Ако те изгонят през вратата - влез през прозореца”, успях да се оправя и там.
Прибрах се късно вечерта, с един от последните влакове.
На другата сутрин влизам при Андасоров, вадя тефтера и докладвам изпълнението на задачите една по една.
- Кога се прибра? - прекъсна ме той.
- Към десет вечерта - отговарям, без да знам, че след такава командировка, прибиращите се вечер по тъмно отивали на работа на другия ден чак следобяд, понякога дори изобщо не отивали.
Докладвам четвъртата и петата задача, а той ме гледа все по-учуден и накрая не се стърпя:
- Ама ти за един ден успя да изпълниш всички тия шест задачи?!
Аз го гледам също недоумяващо, защото не знаех и това, че други колеги биха изпълнили две-три задачи и биха се върнали още по обяд, за да имало и за друг път. Андасоров не допускал, че това може да се свърши за един ден. Той просто ми ги възложил и си мислел каквото свърша - свърша, каквото не - дни много…
Няколко дни след това бях извикан при директора и изпитателният ми срок бе съкратен. Вместо три месеца, не мина дори цял месец. За да не ме изпуснат като кадър, бях преназначен с постоянна заповед.
Работоспособността обаче не се вземаше предвид при разпределяне годишните премии. Борбата там се водеше между старите кокали, а на новаците даваха най-малко. Много народ имаше с по двайсет години стаж, от основаването на института. Рядко някой да напусне…
Сравнявайки с предишната ми работа в Комсомола, Организацията за съдействие на отбраната или като учител, признавам, че в ИЦМ за по-малко работа се получаваха много повече пари.
Прав бил калеко ми за сравнението с „ореховата сянка”. И това продължи до настъпването на така наречената демокрация, когато с отпадането на договорите по СИВ (Съвета за икономическа взаимопомощ), фалира и ИЦМ.

——————————

МИСТЪР ЗЕНКЕР

Уж от Англия е тръгнала световната промишлена революция, ама често англичаните ме учудват с техническото си невежество. В един мой разказ съм описал учудването и възторга на дузина англичани, станали свидетели на резултата от използването ми на нещо най-елементарно - лоста, изучаван от петокласниците в България. Тук обаче става въпрос за нещо по-сложно и по-съвременно.
- Взеха ми сума ти пари и на следващия ден чешмата пак прокапа! - за кой ли път се заоплаква от лондонските водопровдчици моя позната.
- Ама кранчето ли ти капе, това ли е проблемът? - най-после асимилирах болката й аз, защото си мислех, че търси водопроводчици за нещо по-сериозно.
От години капела топлата й вода. И напразно плащала и за водата, и за загряването й.
- Но защо не си ми казала досега? Това аз го оправям. Имам едно уредче, дето те го нямат…
След тези мои думи, Надя, Надежда (така се казва тази моя позната), ме възнагради с един безнадежден и снизходителен поглед - поглед означаващ повече насмешка, отколкото недоверие. Специалисти водопроводчици не могат да го оправят, та аз! Но след като й разказах историята с моя зенкер, все пак се съгласи да опитам.
Преди трийсетина години, заминавайки на специализация в тогавашната Източна Германия, мой приятел водопроводчик-пенсионер ми поръча:
- Виж това уредче, имам си го от Хитлерово време. Зенкер се нарича, българско име си няма. Ако намериш там, купи един за мен, па и за теб си купи един.
И ми обясни какво се върши с него.
Аз намерих и купих. И няколко пъти подновявах с него смесителните си батерии, вместо да ги заменям с нови. Пренасям го с мене - ту в Лондон, ту в България. Веднъж ме видяха английски водопроводчици. Като разбраха предназначението му, почнаха да наддават, за да го купят. Но… после къде ще намеря такъв, като вече ГДР не съществува? Производителите на кранчета и батерии противодействат на производството му, защото иначе ще трябва да намалят значително своето такова.
Когато след едноминутно зенкероване поставих ръкохватката и пробвах, моята позната беше изумена.
- Не мога да повярвам! Я виж, пуснал ли си наистина водата!
На следващата сутрин получавам на мобайла си и благодарствен СМС. След няколкогодишен капков тормоз, тя за пръв път намерила сутринта умивалника си сух.
Напразно са заменяли английските водопроводчици гумички и ръкохватки с нови. Водата си проправила пътечка, прояла като червейче основата, седлото, върху което ляга уплътнителната гумичка. Зенкерът ми стругова това седло, заглади го и го лъсна като ново.
Но това не е всичко, продължението е по-интересно.
Един ден на телефона ми позвъниха и потърсиха мистър Зенкер. Казах, че имат грешка и затворих. Звъненето обаче се повтори и тогава разбрах,че познатите на моята позната си препредавали с препоръка номера на телефона ми и записвали това интересно наименование като мое име.
Така в Лондон се превърнах в Господаря на капките - Мистър Зенкер.

Лондон, 2013

——————————

БАЕНЕ

Лекарите и лекарствата са от стотина-двеста години. А хилядолетия наред човечеството се лекувало с билки, разтривки, заклинания и баячки (баене).
Гостува ми оня ден един познат. Скоро му правиха сърдечна операция, а е с десетина години по-млад от мен. Оглежда ме, оглежда ме за последиците от пътния акцидент, в който бях почти загинал.
- Еей, ти голям късмет извъди - казва. - Вече нищо ти няма. Бяхме те отписали, а сега аз съм по-зле от тебе.
Много съм писал за човешката завист, но откъм тая й страна още не съм я засягал. Като че ли няма край тази тема, няма край описването на това качество!
Докато гостът ме оглеждаше и говореше в тоя дух, мен сякаш някой ми стегна главата в менгеме. Излязох да го изпратя и почнах да залитам. Не се чувствах добре до късно вечерта. На другия ден се събуждам като пиян и залитайки, отивам на лекар. Джипито ми измерва доста високо кръвно налягане и дава съответни наставления. Размишлявайки по тоя повод, щръкват ми някои спомени от детството.
Моята баба Дона баеше от така наречените „уроки” или „урочасване”. Ами смисълът, който влагаше тя в тези думи почти съвпада със завистта!
Идват ни например гости и проявяват любопитство към способностите ми. Да съм им прочел нещо, защото си четях приказките сам, преди още да съм тръгнал на училище. Взират се в мене, хвалят ме… Тръгват си гостите, а аз лежа и нищо не ми се прави. Главата ме е заболяла и залитам като пиян.
- Урочасали са те - вика майка ми, - все тебе гледаха. Имат лошо око, иди баба ти да ти бае.
Взема баба ми с три пръста сол и почва с тях да глади ръцете и лицето ми. Бърбори нещо почти на ум и почва да се прозява.
- Много са те урочасали - вика, - не мога да си спра прозевките.
И така по няколко минути. Аз я гледам и слушам и постепенно като че ли ми олеква. Накрая казва:
- Хайде, иди си по живо по здраво и вече нищо няма да ти има!
При баба ми идваха и чужди хора за баене. Не помня да е вземала нещо за „услугата”, баеше за „Бог да прости”. Мисля, че солта си носеха самите пациенти, защото така било редно. В другата махала на същия принцип лекуваше (баеше) пък от уплаха един дядка. При него трябваше да се носи дървесна пепел. След неговите заклинания, при разтърсване на пепелта, в тавата се очертавал предметът от който се е уплашил човекът. Така при мен се очерта змията, която изсъска пред очите ми при опит да откъсна горска ягода. Ама майка ми май го бе информирала, че съм се бил уплашил от змия. Съществуваха и други видове баене (баячки).
Точно на 24 май, когато завършвах осми клас, погребахме тази моя баба. Аз трябваше с акордеона да свиря в празничната програма, но директорката и класният ме освободиха. Баба ми бе заболяла и залежала няколко месеца. Известно време преди да умре, предала на майка ми своята баячка. Казваше, че щом предаде на друг заклинанията си, вече няма да се хваща. Дотогава, докато единият от двамата умре.
Събитията се развиха така, че в последните години майка ми живя при сестра ми. Все по-рядко хора прибягваха към баячки, но когато почваше ритуалът, и тя като баба ми се прозяваше. Мен ми беше интересно, особено като материалист - физик, невярващ на такива неща.
- Те са неколко думи, има и една мръсна… - сподели веднъж майка ми. - Ама още не бива да ги казвам, защото после нема да се фаща баячката.
Но майка ми умря внезапно и не успя да предаде заклинанията на никого. С нея умря и една от последните баячки от уроки, урочасване или с други думи от лоша завист. И сега - не знам лекарства има ли, има ли заместители на това баене. Май не е измислено научно лекарство срещу завист!
Все по-често се пише за разни биоизлъчвания, за аура около човека и въздействието върху околните. Мои познати, след като събраха гости за почерпка в новата си къща, имаха доста последствия. Проблеми с канализацията, проблеми с елинсталацията, та даже и пропаднал таван. А новодомецът лежа и месец в болница след това парти. Други, които събрали на освещаването на къщата си повече хора, дори ги сполетяла падаща стена! Срещу концентрираната хорска завист на уж добронамерените гости се оказал съвсем безпомощен свещеникът със своите песнопения за освещаване..
Иначе заклинанията, и хубави, и лоши, останаха като монопол на циганките. Вече срещу заплащане, разбира се, не „за Бог да прости”.
Срещат се и духовници, занимаващи се с подобни дела. Като прочутият долниводенски ходжа, пред дома на когото винаги има опашка от чакащи. И за когото вестник „Стандарт” писа, че накарал три вечери да идва при него най-известната българска певица. Защото й диагностицирал „три магии”, а наведнъж можел да разваля само по една!

——————————

ХРАБРЕЦ

На 19 януари 1994 г. тъкмо приключвах сметките, когато в частния ми магазин влезе младеж с яке и загърната яка. Едната му ръка беше в джоба, а с другата посочи и поиска да му дам един дезодорант от черните.
Взех от щанда дезодорант и обръщайки се да му го дам, бях изненадан със силна струя спрей, насочена срещу очите и лицето ми. Извиках за помощ и се опитах да блъсна спрея към него и да прескоча към вратата. Неочаквано бързо реагирах - още в първата секунда разбрах какво става. Колко съм викал не знам, но за част от секундата успях да отворя едното око и видях как младежът излиза през вратата, а отвън мъж със светли дрехи го пита: „Какво става тука?”
Прескочих ли щанда или го заобиколих - не знам, но в следващата секунда паднах в безсъзнание до вратата на магазина. Лъхна ме свеж въздух и отново дойдох на себе си.
Мъжът със светли дрехи се оказа мой познат - доктор Караиванов който направил няколко крачки, па се върнал да разбере какво става. Той видял как размахвам ръце накъм похитителя, но отдалече помислил, че това е синът ми. Според него, аз съм удрял въпросния младеж?!
Дойдоха съседите ми Стоянка и Радичев, които чули моя вик за помощ през стените между нашите магазини. Стоянка видяла младежа как тичал покрай тяхната витрина.
На пода на магазина ми лежеше топ пердета, встрани се търкаляше изпуснатия от мен дезодорант. Отидох към щанда да видя успял ли е да ме ограби, но най-отгоре стоеше портмонето с парите в него. Отново ми притъмня и побягнах - вероятно този спрей се задържа като облак там, където е бил пръснат.
Докторът бе си отминал, а съседът Радичев предложи да се измия и да ме заведе до болницата. Отидохме с неговата кола, оттам позвънихме и в полицията. Мобилните телефони още не бяха разпространени. Вратът ми, както и около очите и челото, бяха зачервени и пареха като натрити с люти чушки. Там ми изплакнаха очите и предположиха, че спреят е нервно-паралитичен. Казаха, че ако не съм се бил измил, всичко щяло да мине за около час, но сега може да се възпали за два-три дена, както и стана.
Прибрахме се. След малко дойдоха и полицаите. За съжаление никакви отпечатъци не можеха да се вземат. Единствено можело да оставя жалба при тях с описание на младежа.
Спомних си, че въпросният младеж бе идвал два-три дни преди това в магазина за оглед и бе ме попитал дали са златни буквичките, които продавах. Явно, целта му е била да прецени струва ли си да се ограбва оборотът на този магазин и съответно да изготви план как да стори това.
Малко по-висок на ръст от мен, с издължено скулесто лице и добре изправена стойка, облечен в яке от няколко редуващи се парчета кафява и черна кожа, младежът наподобаваше повече афганистанец или арабин, отколкото нашенски циганин. Дезодоранта поиска на правилен български език, без акцент. Ако го срещна и сега бих го познал, но повече не го видях.
Жалбата в МВР си остана без последствия. Написах и статия в местния вестник срещу продажбата на такива „спрейове за самоотбрана”.
И сега като ме срещне доктор Караиванов казва:
- Ако всички се справят като тебе - няма да има престъпници и крадци. Все ми се струва, че ти яростно го биеше…
Известно време се опасявах, че въпросният младеж по някакъв начин ще ми отмъсти за неуспеха си, но всичко се размина с това.
Изненадващо за мен, мигът на самозащита ме е превърнал в такъв храбрец, че и специално подготвилият се крадец е побягнал, без да осъществи плана си.

——————————

ОПАК ЧОВЕК

Строихме жилищна кооперация. Довършвахме. Докато работя в банята, токът ми загасва няколко пъти. Излизам и отивам да видя кой пипа елтаблото.
От общото захранване бяхме пуснали временно по една жица, за да си светим в тъмните помещения, да довършваме бани и тоалетни. Таблото бе до стълбичките на съседа, в близост до електрическия стълб намиращ се тогава там.
Та… отивам до таблото и гледам Павел Джуров - още ученик, тъкмо завинтва бушона. Направих му забележка, че ми пречи на работата като ми прекъсва тока.
В същия момент, от малката си тераса на третия етаж се провиква Димо:
- Кольо, какво правиш с този ток, пускай го, че работя…
От своята тераса Димо не виждаше, че Павката е на таблото. Пречеха му черешата и бръшляните. Затова пък видял мене в близост и помислил, че аз пипам бушоните.
Тогава живеехме в кв. Запад - на стотина-двеста метра един от друг и бяхме се сприятелили. Ходихме си на гости, жените ни обменяха цветя и домакински опит. Мечтаехме за деня, в който ще станем съседи. Съседството щеше да е и наследствено - някога са граничили нивите и лозята ни…
Късно вечерта след случая с бушоните, на вратата ни се позвъни. Поглеждам през шпионката - Димо се клатушка на стълбището. Върнах се да се облека и казвам на жена ми, че Димо идва на гости. Тя също наметна пеньоара.
Отварям вратата. Вместо очаквания поздрав, Димо ме хваща за гушата.
- Ти… да искаш да убиеш мен!… Аз да те мисля… приятел… ти… да ме убиеш!…
В този момент случайно влизащ от външната врата съсед изтича на помощ, та ме освобождава.
- Ей тоя искал да ме убие! На мен Джуров всичко ми каза. Отдавна искал да ме убие… и днеска сложил болт в бушона. Ей такива пламъци… - възбудено изстрелва откъслечни фрази Димо и налита на бой.
Излиза и жена ми, наизлизат и други съседи, мъчейки се да го успокоят. Както и да е - изведоха го.
Какво ли се е случило? - недоумявах аз. Димо явно беше пиян и Джуров нещо го е наговорил, за да гледа сеир. Че хобито на Джуров е да създава интриги вече всички знаехме. Но… за какъв ли болт в бушона говори? Вероятно Павката, синът на Джуров е сложил нещо дебело в бушона, за да не изгаря, та накрая се е стопил с пламъци пред очите на Димо. Утре ще разбера какво се е случило. Като отрезнее ще се разберем - успокоявам се аз.
На сутринта, тръгвайки на работа, гледам в рейса - съпругата му Живка. Разгеле, казвам си, я да попитам каква ще е тази история.
- Како Живке, какво е станало, та снощи Димо…
- Как не те е срам бе, Кольо?! - прекъсва ме тя. - Да искаш да убиеш мъжа ми! Снощи едвам съм го успокоила…
- Ама… нищо не разбирам. Вчера токът ми спираше, видях че синът на Джуров завърташе бушоните и не знам какво са направили…
- Хич не ща да те видя повече!…
И ми обърна гръб.
Извърших оглед на таблото. Бушонът бе се разтопил. Явно Павката е сложил много жички, а използвал и някакви шайби за подложки. Вероятно тези шайби Димо нарича болтове. Ама и аз, като видях, че този хлапак пипа бушоните, защо ли не проверих какво е направил! Време нямах, бързах да си тръгна.
На Джуров никак не му харесваше приятелството ми с Димо. И сега с един куршум улучил два заека. Хем прикрива белята, която синът му направил с бушоните, хем измислил повод да ни скара. Първокласен интригант, няма що!
Опитах се още един-два пъти да изясня случая с Димо. Оказа се обаче, че Джуров му влияе много силно, все едно е под негова хипноза. Даже не слуша, камо ли да разбере! Подобна дейност вършеха и други сеирджии.
Димо спря да дава пари за довършване на кооперацията. Отказа да даде пари за циментиране коридора в избите и канализацията пропадна точно пред неговото мазе, където не циментирахме. Хаспелът, който беше докарал за строежа уж безплатно, ни излезе златен - непрекъснато искаше пари. Все му плащахме и все недоплатили.
Когато исках да купим за 300 лв. хаспел и след завършване на строежа да го продадем с печалба, Димо предложи:
- Защо да купуваме хаспел? Аз имам и ще го ползваме за кооперацията. Защо да даваме излишни пари?
Още на втория месец обаче взел от него някаква част и поиска 100 лв. месечен наем. До края на строителството „безплатния” Димов хаспел ни излезе почти 3000 лв., десеторно му го платихме и накрая пак си го прибра като лично негов. А проблемите, които създаде по приключването на кооперацията, изтормозиха всички.
Джуров, използвайки наивността му, продължи да го подкокоросва с години. Така Димо, по негово внушение подаваше разни жалби в милицията, водеше съдебни дела против ръководството на кооперацията и т. н. Лично мен многократно са ме викали в тези инстанции по негови жалби и съдебни дела, губили са ми много дни за разни проверки по негови писма и лъжливи сигнали…
Джуров го бяхме избрали за ревизор. Търсейки си работа, през седмица, през две ми правеше ревизия. Чудеше се как могат да съществуват честни хора като мене. Дето не само не можеш да им намериш левче злоупотреба, ами и да плащат от себе си, когато свършат парите на кооперацията, да я финансират със собствени средства.
- Да не мислиш, че някой ще ти е благодарен за тоя труд, дето полагаш и за честността ти! - казваше ми Джуров на мен. - Каквото и да правиш - накрая все ще те обвинят в злоупотреба. Ей го, Димо например все това твърди.
И щом свърши ревизията, даваше нови фитили на Димо:
- Вече злоупотребите на Кольо надхвърлиха 12 000! Като станат 20 000, ще го сгащим наведнъж и ще го тикнем в затвора…
Че нямало неосъден касиер на кооперация, често ми подхвърляха и Красимир, и Димовия приятел Васко. И с право ме е съветвал председателят Радичев да не финансирам строежа с мои пари, когато свършат общите!
В милицията ме викаха само мен, за ревизии с всичките ми документи. Проверяваха твърденията на Димо лист по лист, фактура по фактура… Викаха и каруцари и шофьори да потвърждават сумите, които са записани. Оттам пострада багеристът, дето направи изкопа горкият, защото не бил заприходил всичките взети пари. Но по съдебните дела ни губеха времето и на двамата, защото председателят на кооперацията Кръстьо Радичев също беше обвиняван от Димо в злоупотреби. Страдаше и цялата кооперация, тъй като се забавяше получаването на Акт 16 и пускането й в експлоатация.
И сега - десетилетия търпим шума на нелегални Димови работилници. Лягаме вечер да спим и изведнъж почва да ръмжи гатерен трион. Искал да ползва по-евтината нощна тарифа, та не рендосва дъските през деня. А и се страхувал да не го спипат данъчните за нелегалната му дейност, та издевателства над нас точно, когато искаме да отдъхнем.
За да имаш такава работилница, трябва да вземеш съгласието на съседите. Питал ли е Димо, та е монтирал тоя банциг, тая планя и какви ли не още шумно работещи машини? Как щеше да реагира той, ако ситуацията бе обратна - ако аз монтирах дъскорезница под неговата спалня?! Да ти отнемат правото на следобедна почивка, да не можеш да приспиш внучето си от внезапния рев на машините!
Три десетилетия чакаме с надежда да спре този шум поради остаряването на майстор Димо! Взе ни здравето - половината ни болести се обясняват с продължителния шум. И сега - изведнъж разбираме, че тормозът нямало да има край. Нелегалната дъскорезницата се комбинирала с нелегална печатница на неговия зет. Кольо бил търпелив и щял да преглътне и този хап. Докога?!
Напразни останаха мечтите ни за добросъседството - Димо излезе опак човек, жена му също не ме разбра…

——————————

ДВИЖЕЩИ СЕ КАШОНИ

Плевен. Школата за запасни офицери. Край циганската махала и старите гробища извън града има пост, където трябва да се дежури цяла нощ.
Разправят, че точно на този пост една нощ мистериозно били убити две войничета. Когато дошла смяната, намерила постовия прободен с нож, а автомата му - откраднат.
Така се получило и с другия. Престъпникът се криел под изкуствен камък - скала, направена от кашон. Нищо неподозиращия войник отишъл да поседне на скалата. Обръщайки се с гръб към нея в тъмнината моментално бил прободен. После скалата бавно-бавно се преместила и хладнокръвно дочакала следващата смяна.
Днес си спомням за този случай по аналогия.
Лятна утрин. С етиопката Саи разнасяме безплатни вестници и списания из един от кварталите на Лондон. Откъм моята страна на улицата има църква и градинки. Няма пощенски кутии. Затова пресичам платното на безлюдната улица и минавам на другия тротоар да й помагам.
Входните врати с пощенските кутии са малко поприбрани навътре, та се образува свободно пространство между вратата и тротоара. Това са места, където англичаните обикновено държат чадърите и велосипедите си. Поставят големи саксии с цветя и по някоя статуетка на животинче за украса. Кучета, котки, катерички, таралежи, костенурки и какво ли още не.
Иначе зад входната врата, зад пощенската кутия, често чака и дебне истинското домашно куче. Щом докопа ъгъла на вестника, показал се отвътре, мигом го захапва и издърпва от ръката ти. След това, ако стопанинът е вкъщи, моментално му го занася. На колко колеги са им захапвани пръстите в пролуките на пощенската кутия! Затова и често има надписи: „Пазете се, кучето е зло!”
Унесени в разговор със Саи, вместо да редуваме къщите, ние се движим едновременно. Пред входа на някакъв магазин - два големи продълговати кашона. Саи спира и отстъпва на мен - аз да посегна и пусна в кутията. Прескачам кашона и… О-о-о, ужас! Кашоните се размърдват сами, отделят се един от друг и между тях се очертава тялото на човек! Споглеждаме се със Саи.
- Айм вери сори - извинявам се…
Продължаваме по улицата. Коментираме. Саи се смее. Тя живее повече от двадесет години в Лондон, а от десетина - разнася вестници и списания. Била виждала и още по-оригинални случаи…
Аз търся за себе си обяснение и не го намирам. Бездомните в Лондон ги настаняват в общински жилища и им дават помощи. Домързяло го е да се прибере до квартирата си ли, или е ненормален… Жена му не го е пуснала вътре, че е бил пиян?! Какво ли?
Всеки си е башка луд, защо ли се блъскам по чуждоземската психика!

Октомври 1998 г., Лондон