Елка Няголова

Моят Ботев започна от едно малко портретче… Татко си го държеше над леглото. Имаше го и преснимано на пощенска картичка, която носеше винаги със себе си. Репродукция на Гюдженовия портрет. От малка знаех кой е.

При всяко събиране у дома се пееха неговите песни. Имаше нещо особено в това пеене - не отпускаха гласове, а ги снишаваха, така, както се прави когато някой някому доверява… „Полудя ли, мър, Стояно, че отиваш толкоз рано?…” И очите им светеха.

По-късно, когато татко ме благославяше преди университета, ми сложи в багажа редом с писалките си „Пеликан” и това портретче. Нищо не ми каза, но аз вече си знаех… Влакът летеше към София, а оная полудяла Стояна звучеше в главата ми.

След много години се опитах да направя същото, когато изпращах сина си да учи в далечна чужбина. Заръчах му: когато влиза всеки ден в своя университет - Сорбоната, да спира за малко пред онези стихове, гравирани в камъка: „Настане вечер/ месец изгрее…” И т.н. Да не забравя, че нашият Ботев, преведен по-късно и от Пол Елюар, е редом с най-великите поети на света. И сега често с тревога се питам: дали успях да му дам това хапче срещу национален нихилизъм?…

Моят Ботев е в обикновения живот, в делника, когато на някакви нови народопсихолози им се привижда национален комплекс, щом се заговори за Ботевия патос, счуват им се архаични интонации, несъзвучни с космополитното ни време. Нека! Така се преброяваме. За мен е ясно, че Войводата не би ги взел сред онези 200 свои момци.

Моят Ботев ме пресреща по житейските кръстовища… Една година имах щастието по повод на Ботевия конкурс за поезия, на рождената му дата - 6 януари, да бъда в Калофер, когато мъжете на целия град, натопени до кръста в ледените води на реката, с българското знаме в ръка /Ама че архаично!/ играеха мъжкото юнашко хоро. Същия ден, там, на хорото, някой извика и гръмна с пушка - родил му се син. Знаете ли как го кръстиха? Сокол! Не бях чувала друг път името на юнашката птица да се даде на човек… Животът сътворява по-невероятни истории от нас, пишещите… Това хоро в чест на Ботев, продължило като благослов за раждането на един нов българин, не се разказва! То трябва да се преживее - вселената настръхва от такъв ритъм!…

Моят Ботев ме пресрещна веднъж и на неочаквано място - в Скопие, в навечерието на 24-и май. Тогава получих вълнуващ подарък. Описала съм случая в една книга… Седнал до мен, водещ и на почетна възраст поет на днешна (Северна) Македония ми рецитира на чист български език: „Не плачи, майко, не тъжи, че станах ази хайдутин…” Разбира се, още при първите думи неудържимо ревнах. А той, след като завърши, добави: „Това беше Свети Христо Ботев. За него и за Свети Васил Левски винаги може да се поплаче…”

Въпреки църковния канон не го приех за светотатство. Навярно защото към чистотата на такива имена, към извисените им общочовешки идеи, не може нито нещо да се добави, нито да се отнеме…

Може да е архаично, може да е дръзко, но и сега си точа перото в сабята на Войводата. И иглата си точа там, когато нощем мислено шия поредното /нужно ли?!/ знаме за оня българин, спрял се далече от дома си. Ще го скъта ли в багажа си, докато пресича измитите със сапунена пяна улици и тротоари на Брюксел или на който е да е друг световен град…

Моят Ботев… Срещнах го отново в Калофер преди няколко години. Сред съзаклятници… Бяха ученици от различни випуски на народната учителка от Пловдив Лилия Сребрева. Сред тях бе и актьорът Васко Банов, който чете стихове от Поета така вълнуващо, че присъстващите на този духовен събор потръпваха. И аз бях там като гост на събитието. Гост?! Там, където е Ботев, няма гости - има съзаклятници и четници…

Два незабравими дни, в които небето над каменния Войвода ту гърмеше, ту просветваше, ту предупреждаваше за нещо си… А на мен ми се струваше, че звучи Ботевият глас и възвестява своя някаква прокламация за свободата…

Помня зрънца от едно слово на президента Радев във Враца. В него се казваше: „Свободата е битка, позиция, отговорност, често и саможертва. Героичните, жертвени поколения извоюват свободата, щастливите поколения я наследяват, слабите поколения я разпиляват…”

А ние тогава в Алтън-Калофер събирахме разпилените камъни. Живите камъни събирахме, разпилявани години наред… Накрая, преди да се разделим, Лилия ми подари сребърен медальон с лика на Ботев.

Бе отделила левчета от скромната си учителска пенсия, за да го поръча и да ме бележи - като птица в своето ято… Със заръката: на всеки Втори юни… Да, Лили, с него съм - винаги на този ден… Защото отвъд Ботев границата е чертана с бодлива тел. Значи, без него вътрешната ни свобода е немислима…