КРАТКИ ИСТОРИИ
ЛОВ НА РАПАНИ
Приеха ме студент и през август, преди началото на семестъра, отидохме с братовчед ми Петър в Балчик. Два - три дни по-късно посетихме залива край Калиакра, където извадих първия си рапан. Попаднахме там с колата на бате Боби - наш роднина, който обикаляше къмпингите на север от Варна.
Забелязах екзотичния охлюв след десетина спускания край скала, застъпила пясъчното дъно. Беше се настанил върху издатина, обрасла с водорасли. Движението на водата го прикриваше. Въздухът ми свършваше, усещах болка зад ушите, но направих усилие и сграбчих ръбестата черупка. Изтласках се бързо с плавниците, поех дълбоко дъх и подадох рапана на бате Боби. Той го размаха тържествуващ към братовчед ми.
Лежах по корем във водата докато нормализирах дишането. Чувствах се като Хемингуей в Африка, преди да простреля лъв.
Каменната стена край която се гмурках, бе обрасла с разноцветни растения, светло - зелени, синкави и кафяви. Те се полюляваха с такта на вълните. Дребни рибки, стрелкащи се в разни посоки, проблясваха с металните си люспици.
Под мен се простираше малка тераса, от която тръгваше стръмен склон към дъното. Бате Боби слизаше до тук, но не по-дълбоко, защото нямаше плавници. Аз прелитах с главата надолу и се обръщах, когато забелязвах светлия пясъка и тежестта зад ушите ми ставаше болезнена.
Спусканията се оказаха успешни. Извадих още няколко рапана. Не толкова големи като предлаганите по сергиите, но приятни на вид.
След всяко изплуване почивах на повърхността, вдишвайки въздух през шнорхела. Когато ме повикаха да хапнем нещо, слънцето бе над главите ни. Огнените му лъчи нагряваха камъните.
Час по-късно се завърнахме в Балчик. Отидохме на кея и бате Боби хвърли чепаре. Аз и братовчед ми събирахме миди по камъните. Привечер, в столовата, усетих пощипване по гърба. То се усили и едва тогава разбрах, че съм изгорял на слънцето.
Без много приказки братовчед ми Петър донесе в бунгалото кофичка кисело мляко и започна да маже раменете ми. Втресе ме и аз изохках силно. После легнах по корем и заспах на мига, преуморен от премеждието.
На сутринта бледи мехури с течност покриваха гърба ми. Лекарят на станцията се скара и разпореди да не се показвам на слънце, защото нямам пигмент. Предписа и някаква паста, с която внимателно мажех изгорелите рамене сутрин и вечер.
Следващите дни станах героя на плажа. Стоях под чадъра, облечен в риза, а познати и непознати ме разпитваха какво се е случило. Влязох във водата в края на смяната, когато мехурите се олюпиха и на гърба ми се появи розова кожа.
——————————
ФЕНОМЕНЪТ НА МРАВКИТЕ
Мравунякът на Цигов чарк бе гъсто заселен, като съвременен град, чиито жители енергично бягаха в различни посоки. Бях попадал на мравуняци в планините, но това съдружие се отличаваше значително. Едрите му обитатели, препасани с червени поясчета, се движеха делово по дървото, в чиито корени се бяха заселили. Дебелите подметки на обувките им издаваха шум, напомнящ шепота на дъжда.
По-късно открих мравуняк на Витоша, край пътека, пресечена от свлачище морени. Те се трудеха съсредоточено, сякаш отговаряха за снабдяването на мегаполис. Не зная какви са взаимоотношенията им, но ми се стори, че рядко изпадат в антагонизъм и си сътрудничат по-добре от хората…
Мравуняците се повяват неочаквано и отдалеч изглеждат като висок строеж, издигнат в храстите. В сравнение с къртичините, които стърчат самотни, мравуняка кипи от живот, обитаван от милионно население. Забързани, борещи се с тежък товар или устремени към поредната задача, те не търпят безделието и активно оползотворяват всяка минута.
Освен сред природата, мравките заселват и домовете на хората. Виждал съм ги под камъните или стълбите в дворовете, а също и в няколкоетажна сграда. Подозирам, че са се устроили между шуплите на мазилката, раздробяващия я песъчинка по песъчинка. Те бяха малки по размери. Вероятно обстоятелствата на живот влияеха на ръста им. Но това не им пречеше да разширяват упорито владенията си, да се промъкват около тръбите на канализацията и да нахлуват внезапно в нечий апартамент, привлечени от приятни аромати.
Интересни са мравешките пътеки, проточващи се десетки, а може би и стотици метри, стъпквани от хора и животни. Откривал съм чрез тях местоживеенето им, но никога не съм достигал до крайната им цел. Само веднъж, в панелен апартамент с много процепи, видях индийската им нишка, която водеше в леглото на възрастна жена. Те се промъкваха край стената и завладяваха постелята на лежащата. Тя бе смукала бонбони и няколко опаковки, с дъх на есенция, се търкаляха край нея.
Една от най-характерните черти на мравките е, че те не притежават боязън от смъртта, присъщ на по-висшите организми. Получили строга заповед, те се устремяват смело да я изпълнят, без да мислят за възникналите прегради - вода, огън, неустойчива почва и др. Хиляди от тях загиват, но следващите преминават по миниатюрните им телца и продължават нататък. Едва ли само разпореждането влияе на безстрашните им постъпки. Желанието да бъдат полезни на своите ближни говори за висока идея, непозната за авторите на най-обещаващите утопии.
