ИЗМАМА
Едно дете играе на улицата
със пролетното слънце и със птиците.
То тича подир тях с очи разтворени,
с протегнати ръце и им говори.
Ех, дяволски лъчи! Не се улавят!
А птиците като стрели минават
или пък се надсмиват върху покрива
на детските очи, от плач измокрени.
Но подир миг пак тича с вик детето.
Най-после са в ръцете му те! Ето ги!
Небето, птиците, лъчите, вятъра
и целия далечен свят е под краката му!
На уличната локва в огледалото
безкрайното небе се е събрало.
Лежи пред своя победител, който дръзко
оглежда се във дъното му лъскаво.
По него бели кораби минават,
изскачат из водите му, стопяват се
и махат със платна и със въжета,
които като позлатени светят.
„Да кажа само дума и тогава
ще се кача на тях и ще отплавам” -
похвалва се на себе си детето. -
Нали е победител на небето?…
И то приклеква гордо покрай него,
обгражда го с ръце да не избяга
и мисли си: „Тук някой ще го смаже,
затуй да ида у дома да го покажа.”
Но щом с ръце поиска да го вземе,
поглежда - между шепите го няма!
Останала бе само върху пътя
дъждовна локва със вода размътена.
——————————
в. „Литературен глас”, г. 14, бр. 560, 17.06.1942 г.
