МИНИАТЮРИ

Мария Филипова-Хаджи

Из „Завръщане от Луната” (2022)

ПОГЛЕД ОТ ЛУНАТА

Пътувах, общувах, живях, работих, преподавах - сред най-различни националности. Приемаме за нормално всеки народ да има своята национална гордост (макар че: кой знае, нали гордостта е един от седемте смъртни гряха). Но “пази, Боже” когато тя се превърне в национална болест. Напоследък живях между два болни народа. Единият е болен от своето “величие” (свят да ти се завие от хвалбите на този народ, че е дал “всичко” на света и ЖАДУВА светът да му се поклони), а другият е болен от отчаянието си и комплексите си (уж знае, че е умен, а непрекъснато одумва сам себе си, и ЧАКА светът да го уважава). Взела съм и вземам непрекъснато всички предпазни мерки да не прихвана и от двете болести. Но когато живееш между два болни народа, започваш да повръщаш мислите си и душата ти се “обезводнява” (разбирай: “обезсмислява”, опразня се откъм смисъл). И пускам решетките, да не избяга гълъбчето от душата ми…

Но един ден… Изпуснах това гълъбче и то литна към Луната. Аз хукнах след него и докато го гоня, научих много уроци по пътя си.

А как се вижда само от Луната - цялата вселена! Особено когато се смалява. Когато нещо се смалява, е достижимо. Много удобно се сяда на Луната, когато не е закръглена. Вирне рог пред мене и сякаш казва: „Ела и седни.” Снощи така. Люлея се на нея аз и надничам отгоре, за да видя какво се вижда надолу към родната Земя. Всеки път виждам различни картинки. Снощи видях един шпалир от хора. Едните бяха облечени елегантно. Е, поне те така си мислеха, а на Луната всяка дума има друго съдържание. Отиваха на някакъв бал, на който не всеки можеше да отиде и те бяха горди, че са избрани. А защо не всеки може да отиде - това е друга тема и много относителна, защото съм на Луната, а тук всяко нещо е различно по смисъл от земното. От другата страна на шпалира хората бяха по домашни чехли. Те пък нямаха друга работа, затова се смееха на онези. А между двете редици имаше огромна локва. През нея се гледаха едните и другите - само там можеха да се намерят и да се видят. Но никой не виждаше себе си. Оглеждаха се в локвата и всеки виждаше другите. И се превиваше от смях. Много е смешен животът на Земята! Но само когато го наблюдаваш от Луната. Слезеш ли долу - никак не е смешен. ТЕЗИ ЛОКВИ МНОГО ПРЕЧАТ.

Все пак, един ден трябваше да се върна, да запиша каквото видя на Земята и да го разкажа на звездите. С това мислех да откупя светлината им, да я дам на хората по Земята, за да им просветне в душите. Те не знаят това, защото локвите пречат.

——————————

ДИС  ИСТ БЪЛГЕРИЯ

…Пазарът през септември е истинска вълшебна приказка. Купувам си от всички плодове по малко и на връщане обичам да нося чантата в прегръдката си. Да прегърнеш плодовете на земята си и да ги отнесеш вкъщи - някак усещането е особено, неописуемо!

Пред паметника на Съединението японски турист прави снимки с особено изражение на лицето. Макар при тази раса трудно забелязвам емоциите, сега миловидната му усмивка се открояваше и той доволен ту правеше крачка напред, ту пък назад, за да фокусира огромния паметник, символизиращ самата България - цяла, с криле на птица.

- Дис ист Бългерия! - не въздържах вълнението си аз.

- Ооо, йес, йееес…! - още по-възторжено ми отговори чужденецът.

И за кой ли път открих, че съм си серсем, защото си понесох сълзите в очите, та чак докато мина пешеходния мост на Марица. С тях си влязох в един супермаркет, където на тясната пътечка бе застанала с ръце на кръста едра жена и гледаше в ръцете продавачката, която май зареждаше някакви стоки “на промоция”. Аз не купувам нищо “на промоция”, камо ли хранителни стоки, спазвам съвета на дъщеря ми: “Мамо, дават ли ти нещо “на промоция”, да знаеш, че някой тайно те бъзика.” Затова попитах “матрьохата” на пътя ми:

- Извинете, няма ли да се отместите нанякъде?

- Не съм пазарила още, къде да се местя! А вие не се бутайте!

Оф, тя май помисли, че ще й взема “промоцията”.

Излизам и се мятам на първия автобус, сядам смирено до кофа с парцали за миене, с погнуса гледам на другата страна и отдавна не питам къде съм.

… Така “серсемлъкът” ми минава в друга форма. Забравям за сълзите, за Бългерията и за нейното плодородие в прегръдката си, мятам го на гърба си и отивам вкъщи да си го схрускам без никакво чувство за грях.

Душата ми съсредоточено се напъва всеки ден да преодолява приливите и отливите на всякакъв вид емоции. Инак оцеляване няма. Едно е да си на Луната - и съвсем друго е - да си на Земята.

——————————

КОЛКОТО ПРЕГРЪДКА

Влизам в кварталния магазин.

- Извинете, имате ли да ми услужите с едно кашонче - трябва ми да изпратя колетче.

- Колко голямо го искате? - пита продавачката.

- Амиии, колкото една прегръдка - отговарям аз най-сериозно и отговорно, без да се шегувам - и протягам ръце напред, събирам ги пред себе си, за да покажа големината на “прегръдката”, тоест, на кашончето.

Една стъписана физиономия ме гледа странно, от което аз малко се стряскам - какво ли пак изтърсих, та ей сега ще ме обидят с нещо. Но младата жена ме дарява с една широка усмивка и изрича:

- Знаете ли, че ми оправихте настроението днес и за поне цял месец напред! Винаги, когато си подреждам кашоните в магазина, ще си мисля за тази ваша “прегръдка” и ще ми е весело.

- Ох, успокоихте ме. Аз си рекох, дали не казах пак нещо неразбрано, че все ги ръся едни… дето подлежат после на изследване.

——————————

ЗА КИРИЛИЦАТА

Дори и когато използват Кирилица, някои туземци използват числото 4.

Имаме една много красива по звук и на вид буква - Ч. С нея аз особено се гордея пред гърците, които не могат да я произнасят и пред западняците, за която те използват двойно съчетание - CH, или четворно - TSCH. Имаме нещо, с което превъзхождаме, все пак, другите народи. Нека да им го покажем и да не го заместваме с числото 4.

Същото може да се каже и за буквата Ш, която някои заместват с числото 6. Ами буква - Ц? С какво бихме  я заместили? Нито с число, нито с чужда буква. Дори с тази, до някъде аналогичната на нея „С” от Латиницата - рискуваме да я прочете някой като „К”.

Да не говорим за божествената буква „Ж”! По вид тя е Божие разпятие, а по звук - жуженето на пчелите - най-работливите твари, които ни хранят. А пък аз винаги я сравнявам с жена, повдигнала ръце нагоре и по жътва танцува върху жарава. Ха, де. Така си я виждам.

И аз съм използвала числото 4 за буква Ч и числото 6 - за Ш, когато нямам кирилица. Веднъж един чужденец ме попита:

- Ти на какъв език пишеш?

- На моя си - казвам.

- А нямате ли достатъчно букви, че пишеш с числа?

- Езикът ни е толкова богат, че понякога не ни стигат буквите и си помагаме с числа - оправдах се аз.

- А колко букви имате в азбуката си?

- Трийсет, без някои двойни.

- Леле, какво ги правите останалите шест, не са ли ви излишни? - учуден питаше чужденецът, чиято азбука имаше 24 букви.

„… Ние сме странен народ. Живеем си в излишък и в недостиг. Но се справяме.” - помислих си го, но не го казах на глас.

——————————

ЕДИН ДЕТСКИ СПОМЕН

В първи клас съм. Написах си съчинението за есента. Мама ми каза едно хубаво изречение и аз го добавих - че “листата на дърветата капели като сълзи”. Не знам мама защо така ги вижда, аз мислех, че листата летят като пеперудки, но щом мама казва, че са като сълзи, сигурно е права, може пък дърветата да плачат, че есента ги прави голи. Ще видим учителката какво ще каже. Дядо си пуши лулата и още си мисли за събитията по света, които татко му прочете за някакъв Патрис Ломумба и Антоан Гизенга от Конго-Бразавил. Помня ги, защото дядо и татко всяка вечер ги обсъждаха. Дядо чакаше с нетърпение татко да седне до него и да му чете вестник. Сам не му беше интересно да си го чете. След вестника татко вземаше една дебела книга със сини корици, не знам защо все тя ми е пред очите след толкова години, заглавието беше “Настъпление”, но автора не помня, защото тогава не съм се интересувала от автори. Татко чете на глас, за да слушаме всички. Мама плете нещо. Не смея да попитам за каквото и да било, защото още щом си отворя устата и мама казва:

“Ш-ш-шт! Татко ти чете сега!”

И аз млъквам. Не ми се слуша книгата, защото не  я разбирам. Но изведнъж ми става интересно, защото татко прочита: “…само деца правите, ваш‘та мамка сиромашка…” То нямаше и да го чуя, но мама го сбута и му рече:

“Прескачай ги такива, че детето…”

Аз се направих, че не чух, защото ме досрамя. То друго интересно нямаше, само това беше. И се унасям в мечти…

…Веднъж да порасна! Да отида в големия град, да видя колко е интересен този свят! Сигурно е много красив. Това си личи от картинките на книжките, които мама ми купуваше от Елхово. Там има книжарница с много книги. В нашето село няма книжарница. Има само един магазин и в него продават всякакви неща: платове, бонбони, сирене, шарлан, газ, обувки, рокли… А бе всичко. И няма витрина като градските магазини. Веднъж да порасна! Ще се разхождам по главната улица на големия град и ще разглеждам витрините… Искам да стана космонавт, но не знам как се става.

… С такива мечти заспивах някога. Нямаше телевизия, нямаше интернет, атентати, тероризъм… дори земетресения нямаше. Мислех си, че всички войни са преминали преди да се родя. Всички земни пластове са се наместили преди много години. Всичко се е подредило на света по най-добрия начин, защото аз трябва да живея спокойно. И заспивах щастлива с мечтите си.

Пораснах и големият град ме погълна. Мечтите ми потънаха в бездънното му гърло и аз се изгубих между думи и звуци без смисъл…

Сега заспивам само с една мечта: ДА СЕ СЪБУДЯ.