Димитър Шишманов

откъс

Днес е дошло време, когато би могла да се напише апология на Бай Ганя. Ний всички толкова се боим да му не бъдем оприличени, че захвърляме най-малкото нещо, което би могло да напомни кръвното ни родство с него.

Ний сме горди, когато някой ни нарича „европейци”, а в името „българин” винаги долавяме далечното ехо от името „Бай Ганю”. Криво сме разбрали ние сатирата на Алеко. Тя осмива ония, които леко се поевропейчват и не виждат колко лесно им приляга това, а не осмива българина.

От всеки ред на „Бай Ганя: се чува: „Вижте го тоя човек, колко добър, дори ценен би бил той със своята енергия, със своята способност да се бори, да не губи посока и при най-заплетените обстоятелства, ако да не искаше да бъде европеец, да си присади завчас една култура, която бавно се възприема.”

А поуката от „Бай Ганя” е, че трябва първен да осъзнаем своето в себе, та тогава да видим кое от чуждото приляга и на нас.

Не бай Ганю като човек е лош - лоши са чуждите навици, които е взел. Ний днес сме отишли по-далеч и от Бай Ганя. Хвърлили сме потурите, дисагите, мускалите, прегърнали сме всички чужди навици и сме много горди. А не съзнаваме, че сме дваж по-смешни от своя по-стар роднина.

Също тъй смешни, както някой рус, очилат червендалест немец, който би искал да бъде изящен и лек като французин. Но всичко това не значи, че трябва отведнъж да спрем, да спрем, да се върнем назад, да се затворим с китайска стена, шовинизъм и омраза към чуждото. Подобно нещо не би било по народния ни характер.

Ний трябва да сторим това: да подирим своите богатства и да начнем неуморно да ги използваме.

Народната песен, тоя буен извор на оригинална поезия и музика, изчезва от селата и се заместя с безсмислени кабаретни куплети. Това не е ли страшно? Не заслужава ли то да нададем тревожен вик: „Изчезва зърното в духовната ни житница, стечете се да го запазим!”

Изчезват народните приказки, поверията, разрушават се старите ни къщи и черкви преди още добре да са проучени добре архитекстурата им, орнаментите им, разпадат се на прах старите ни икони.

Губи се българското!

Защото, заразени от европейщината, не го тачим и не го пазим. Не е ли страшно да се помисли, че онова, що хиляда години сме пазили, загива, преди да сме го използвали, преди да сме изпълнили своя дълг пред света: - да го влеем преработено в съкровищницата на всемирната култура.

Зная всички тревожни викове и напомняния, у нас будят пренебрежителен смях.

И все пак ще реча: - докато не издигнем високо своето, докато литературата ни, живописта ни, скулптурата ни, театра ни, всичките ни културни прояви не станат напълно наши, докато ние не се изправим пред западния свят със своя културен облик, създаден от нашите народни богатства, разумно обработени, ако трябва, и с чужди средства, до тогава чужденците ще гледат на нас, като неприятни и неоригинални подражатели, чието съществувание може да е необходимо по политически съображения, но не се налага от някакво по-високо гледище.

Ний имаме още много път да изминем, докато се наложим на Европа и от това гледище. Но можем вече да й привлечем вниманието с редица неща, които сме създали. И в миналото си и в настоящето.

Науката ни откъм тая страна е сторила вече доста много. Мнозина от учените ни се ползват с голяма почит на запад. Подобна почит биха могли да спечелят мнозина, и от писателите, и от живописците, скулпторите и музикантите ни.

И по тоя начин да издигнем България в очите на запада. Нужно е за това да се положат само усилия, както от страна на държавата, тъй и от обществото. И да блесне ярко съзнанието, че като начнем да тачим своето, ще започнат да ни тачат и другите.

——————————

сп. „Популярно списание”, г. 5, бр. 4, 1926 г.