Стефан Страшимиров

Данчо Каракачанина от години живееше високо в планината, където от млякото на неголямото му овче стадо правеше най-вкусния кашкавал в областта. През лятото помагаха жена му и снахата, отбиваха се и внуците. До падането на снега той обитаваше скромна колиба със стени от кирпич и покрив с тикли. Понякога се случваше да не вижда хора със седмици. Тогава разговаряше с най-близкото му същество - Балкан, огромно овчарско куче, верен защитник на стадото от хищници и недобросъвестни хора. Тези периоди на привидна самота го бяха научили да уважава както своите ваклуши, така и планинските пасища, чистотата на дивата природа и населяващите я създания.

Миналата година зимата връхлетя прибързано, а брулещ вятър навя дълбоки снежни преспи. Старият овчар и стадото му се оказаха блокирани. Нито той можеше да се прибере в селото, нито някой от близките му да го навести. Това обаче ни най-малко не го плашеше, защото разполагаше с високомаслено сирене, вино от червени боровинки и царевично брашно, от което понякога забъркваше ярма за подсилване на овцете-майки.

След като виелицата поутихна, старецът си спретна снегоходки, нарами старата ловджийска пушка и следван от верния Балкан, реши да пообиколи района за някой заек или глухар. По пътя кучето вдигна доста едра лисица.

Овчарят можеше да стреля, но някак му беше жал да надупчи яркото й кожухче, което ту се мяркаше между елхичките, ту изчезваше в снега. Беше му приятно и весело да следи как рижата хитруша се връщаше обратно по следите си и си играеше с големия пес.

Но в един момент видя как кучето замръзна на мястото си, сякаш горски дух го омагьоса, а лисицата използва странната пауза, за да изчезне в гората. Каракачанина ускори крачка, доколкото бе възможно, за да провери какво е станало с верния му приятел - крак ли счупи, умори ли се.

И тъкмо се изкачи на билото, където стоеше овчарката, когато на десетина метра пред нея видя огромна мечка. Изправила се на задните си лапи, тя ръмжеше заплашително, с потънала в слюнки паст.

В този момент някъде зад него се чу лаят на ловджийски гончета. Заслушан в него, дядо Данчо изведнъж осъзна, че и той самият стои като истукан. Междувременно обаче бе успял да зареди оръжието с бренеке, въпреки че не беше сигурен дали ще го използва, ако животът му не е реално застрашен. През годините бе срещал няколко пъти този звяр, макар не така фронтално. Винаги се бяха разминавали вежливо и с разбирането, че всеки има свой запазен периметър в тази планина.

Внезапно отекнаха изстрели. Мечката изрева, застана на четирите си лапи и със завидна скорост изчезна сред покритите със сняг дървета и шубраци. Тогава се появиха трима ловци в маскировъчни облекла, с бинокли и скъпи карабини с оптически прицел. Най-младият грубо го заговори:

- Ти що не си гледаш пенсията, а си хукнал из гората с тази сачмалийка от Априлското въстание. Само ни попречи да думнем стръвницата!

- Стръвница е била прабаба ти в турско време. Мечката познавам отдавна. А вие имате ли изобщо разрешение за такъв лов? - наперено отвърна на обидата овчарят, а до него Балкан вече заплашително разголваше острите си зъби, раздразнен от възбудените ловни кучета.

Водачът на групата смъмри нервния си колега, извини се и обясни, че всичко е редовно, показвайки някакви листове.

- Накъде пое мечката, защото мисля че я ранихме и ще стане опасна? - попита той.

Каракачанина махна в посоката, от която се бе появило косматото чудовище и непознатите поеха по неясните следи. А самият той тръгна натам, накъдето водеха едва забележими капки кръв, заличавайки следите с отчупен клон и дирейки къде се е скрила мечката, за да разбере колко сериозно е ранена.

Откри я в удобно убежище от преплетени клекове, покрито с еднометрова преспа. С неосъзната дързост, овчарят се доближи до ранения звяр, който само предупредително изръмжа, продължавайки да лиже мястото, където бе минал куршумът.

А той бе пронизал левия хълбок, но слава богу, не бе останал в тялото, което бе обнадеждаващо. Дядо Данчо хвърли на мечката хляба и сиренцето, с които се беше запасил и веднага тръгна да се прибира.

В следващите дни, докато снегът се топеше, той не забрави горския властелин и носеше нещичко за подкрепа - все пак, беше периодът, когато мечката трябваше още да трупа масти, за да заспи спокойно в хралупата си през зимата. Но един ден установи, че тя беше напуснала скривалището.

Към този мил спомен старецът се върна в един късен октомврийски ден на следващата година, когато глутница вълци нападна в егрека овцете му. Щяха да бастисат цялото стадо, ако не се беше намесил Балкан и с лая си не го беше предупредил. Успя да застреля два от хищниците, но останалите нахапаха кучето.

Един успя да събори дори и него. Тъкмо се готвеше да го докопа за шията, когато се чу мечи рев. Прозвуча така изненадващо и зловещо, че оцелелите вълци предпочетоха да се изнижат, без да са вкусили от жертвите на набега им.

Мечката се успокои и с бавни крачки започна да се отдалечава. Спря за момент, обръщайки глава назад. После Каракачанина се кълнеше пред своите авери, че му е … намигнала. Демек, напомнила му: “Ако ние по комшийски не се поддържаме в нашата си гора, едва ли Бог ще ни се притече на помощ или ония с джиповете и пушките-помпи”.

Диво животно, ама по-отговорно и по-благородно и от човека!