Стефан Страшимиров

Беше проклето бабе - от онези,които мислят, че светът се крепи върху прегърбените им рамене. Рано остана вдовица и единствената опора и радост беше синът й. Малко преди да премине в категорията „стар ерген”, той се ожени естествено „не за тази, която заслужаваше”.

Снахата, обикновено провинциално момиче, се чувстваше неуютно в стария, някога богаташки дом с неговите високи тавани, резбовани мебели и стая за прислугата в добрите времена.

Свекървата непрекъснато я поучаваше за щяло и нещяло. Младата жена се мъчеше да не преглъща нищо, защото явно старицата дълго се е борила сама в живота, не бе разчитала на никого и все още се чувстваше господарка в къщата си. Но не можеше да се примири с навика й в най-напрегнатия момент на поредното възникнало недоразумение да подхвърля с примирен тон на обреченост какъв лош късмет е имал синът й.

Когато се появи детето, в суетнята около отглеждането му взаимната неприязън премина някак на заден план. Е, младата майка трябваше да преглътне поредния горчив хап рожбата й да бъде кръстена с ретроимето на баба си - Стефания.

Свекървата, която дотогава изливаше цялата си задушаваща любов върху сина си, сега я пренасочи към внучката.

Когато тръгна на училище малката, за интелигентната баба се разкри сериозен фронт от занимания. Сутрин я водеше, после отново вкъщи, където учеха заедно буквичките, пееха песнички. В къщата най-сетне зацари мир. Надя, снахата, придоби кураж и вече не търпеше дребните поучения.

И точно тогава дойде инсултът, които скова старицата на легло. Отначало наеха санитарка, но когато семейният бюджет изтъня, снахата трябваше да си вземе неплатен отпуск. Ежедневната смяна на подлоги, бельо, подмивания, хранене с лъжичка на старото отпуснато тяло я изморяваха до смърт.

Но имаше основателна причина да бъде старателна - бабата не успя да им каже къде е скрито онова полумистично съкровище, останало от мъжа й. Тайната му старата Стефания ревниво пазела като индулгенция при перспективата синът й под влияние на тази, която неминуемо щеше да дойде, да я забрави в някой старчески дом. Претърсиха навсякъде из къщата, ровиха къде ли не -никакъв резултат!

Възрастната жена не беше в състояние да говори, а на намеците им в тази насока издаваше възбудено някакви нечленоразделни звуци.

Веднъж, когато пак се обърна подлогата, нервите на Надя не издържаха.

- Не мога повече! Защо ме наказа Бог с тебе? - истерично закрещя тя.

- Къде е благодарността ти, че съм се вързала до леглото ти, дърта… - Щеше да изрече „вещица”, но изведнъж разбра,че е грубо и несправедливо, затова думата заседна на гърлото й. Възпря я една сълза, която се процеди от сухите старчески очи.

Няколко дни свекървата ги отърва от грижите. След погребението Надя почисти къщата с диво ожесточение. Изхвърли всичко, напомнящо за покойницата, която не се погрижи да остави на сина си нещо по-така за спомен. Събра в един вързоп вехториите и подаръците, които бе правила на нея и детето, и ги хвърли с облекчение в контейнера за боклук.

По същото време малката Стефания се връщаше от училище. Случайно забеляза в ръцете на едно цигане любимото си мече, без което доскоро не можеше да заспи. Позна го веднага, защото бе подарък от баба й. С неподозирана сила тя го грабна от ръцете на мургавелчето, викайки, че е откраднато.

В това време циганката, която тъкмо сортираше нещата от намерения вързоп, с груби закани се насочи към нея. Случайни минувачи защитиха момиченцето и то се шмугна във входа си. С радостен вик още от вратата се похвали на майка си, че е спасило от крадци любимата играчка.

Така и не можеше да схване защо тя мигновено избухна и заповяда да хвърли този „боклук”. Стигна се дори до боричкане, при което главата на злощастното мече се откъсна и от телцето му се изтърси неголямо найлоново пликче.

Още преди да е паднало на пода, Надя вече се досети за съдържанието му. Отвори го трескаво. Отвътре грейна голям, несъмнено много скъп прозрачен камък с крушовидна форма. Край него грижливо пакетирани се мъдреха златни и сребърни монети с неправилен контур. Малкото съкровище бе загърнато в ситно изписана хартия.

„Мило внуче - бе писала бабата. - Тези неща по право ти принадлежат. Някога твоят дядо, който беше богат човек, фабрикант, като разбра накъде вървят нещата, се погрижи да вложи в дребните наглед дрънкулки цялото си състояние. Смяташе, че така би имало по голям шанс да оцелее или да се изнесе зад граница, ако настанат тежки времена. Брилянтът е изключително скъп не само поради големината, чистотата и много добрата шлифовка, но и поради факта, че е с ярък жълт цвят, „фантазиен камък”. Мъжът ми го купи малко преди девети от някакъв евреин бижутер в Антверпен. Монетите се оценяват в каталозите също много високо. Надявам се родителите ти да не прахосат тези фамилни ценности и да ти ги връчат, когато станеш пълнолетна. Слънчице мое! Толкова трудно отгледах баща ти! Но така и не посегнах на завещанието на дядо ти. Знай винаги, че баба те е обичала до последния дъх с цялата си душа и ще бди над теб дори там, горе. Целувам те. Спомняй си за мен. Баба ти.”

Надя не можа да сдържи сълзите си, прегърна хлипащата щерка, която още стискаше в ръце обезглавеното мече, и се разрида така, както не бе плакала и на погребението на собствената си майка. После взе игла и конец и съедини двете части на играчката…