Георги Стойков

Винаги, когато мисля за омаята и прелестите на българското слово, си представям онзи бистър кладенец по стария римски път между моето родно село Дерманци и Драгана.

Кладенецът няма история. Той е вечен. Водата му е мека като есенни горски багри. И мирише на билки: бабина душица и мащерка, риган и подбел, глогов цвят и липа.

Който не разбира от вода - вода като вода, който разбира - “светена е”, казва и се стреми към нея като болен към изцеление.

Много часове съм прекарвал в размисъл край този извор. Бълбука водата, песъчинки правят чадърчета, а аз чувам гласовете на миналото: кавали плачат, харамийски пищови раздират горските усои, песни се редят, смях звъни като роса.

По тия места обичал да идва сам цар Иван-Асен. Разпъвали се шатри. Еквали рогове. Нощем огньове прогонвали мрака и се извивали до небесата.

Тук поели конете си донските казаци, погнали османците към Арабаконак.

Мой роден край, моя земя бащина, омаята на твоето слово и на твоя дух са вечни като тази жива вода. Тук и гората шепне с най-милите български думи.

Тук и вятърът като изкусен композитор твори песните си по стиховете на Ботев и на Каравелов.

И чучулигите - тези неуморни сеячи на пролетна ведрост - не звуци, български думи редят над тучните ливади край Вит и славят бунтовното ни и непокорно племе.

Повече от тринайсет столетия оцелява на Балканите малката ни, но корава народност. Били сме и сред най-силните. Пъшкали сме и под робство. Дарявали сме свобода дори на Византия, но са ни клали до девето коляно.

И пак сме тук.

Чудеса няма, освен едно - неумиращото слово, създадено от светите братя Кирил и Методий. То е било извор на живот и щит за съхранение.

То е възкръсвало из пепелищата и тържествено е обявявало на приятели и врагове, че България е жива. Съхранявано в манастири и църкви, разнасяно в потайна доба, издържало на всички изпитания и катаклизми, днес то единствено може да поддържа надеждите ни в превратностите на съдбата.

Защото е дълга броеницата на скъпоценните букви - от молитвите на Кирил, през отчаяния вик на Паисия, до апотеоза на Ботев:

На една страна захвърлил пушка,
на друга сабля на две строшена;
очи тъмнеят, глава се люшка,
уста проклинат цяла вселена!

Лежи юнакът, а на небето
слънцето спряно сърдито пече;
жетварка пее нейде в полето,
и кръвта още по-силно тече!

Жътва е сега… Пейте робини,
тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,
в таз робска земя! Ще да загине
и тоя юнак… Но млъкни, сърце!

Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небо, звяр и природа,
и певци песни за него пеят…

——————————

в-к “Български писател”, 30 май 2001 г.