Олга Новикова

превод: Татяна Любенова

1.

Ирина се втурна в къщи и, захвърляйки чантата си на дивана, целуна майка си по бузата. Тя се притисна към топлото й рамо и погали безсилната й ръка, лежаща върху коленете, рязко очертаваща се под лекото наметало.

- Е, слава Богу! Успях, - побърза да съобщи Ирина. - Всичко е наред, мамичко, измолих разрешение. Получи се, както трябва…

Любов Сергеевна седеше облечена до масата, където очакваше своя час за документите за хоспитализация. До нея на пода имаше голяма чанта с вещи. Всеки момент трябваше да пристигне „Бърза помощ”. Любов Сергеевна едва зебележимо се вълнуваше, опитвайки се нещо да каже.

- Ира… - тихо започна тя и изведнъж се задави, - толкова сухо беше гърлото й. Любов Сергеевна отпи глътка вода от чашката, подарена от дъщеря й: - Ирочка, сложи ми тази чашка, ето тук, най-отгоре… - тя каза не това, което искаше и се наведе към чантата, търсейки място за чашката, зашумоля, преподреждайки пакетите, но се закашля. Беше й трудно да се навежда. Тежко дишайки, тя отпусна гръб върху облегалката на стола и протегна напред много слабички нозе с отекли ходила. Даже меките домашни пантофки, с които тя сега ходеше постоянно, се бяха врязали дълбоко и болезнено в кожата й.

- Мамо, но защо се навеждаш! Кажи ми какво трябва и аз ще го направя.

Ира помогна на майка си да седне по-удобно и ласкаво взирайки се в нея, погали косите й. Тя от детството си обичаше да си играе с мамините коси, меки и пухкави. Обичаше да ги заплита на плитки, да ги разресва, да ги оформя в различни прически, преобразявайки майка си ту в принцеса, ту в приказна фея. Майка й позволяваше тези безобидни забавления на дъщеричката си, макар често след това да се налагаше да отреже цели кичури, тъй като беше невъзможно да ги разреши по никакъв начин.

Сега Ирина си спомни своето не далечно детство и се усмихна, тя беше уверена, че всичко ще бъде добре, нали майка и е била с нея винаги и вечно ще бъде. Така мислеше Ирина. Така мислят всички деца.

А Любов Сергеевна мислеше по друг начин. Не всичко беше разказала тя на дъщерята за болестта си, защото се боеше, че ще я остави сама, а Ирина беше едва на двайсет… Макар и да беше израснала като самостоятелна девойка, умница: и вкъщи успяваше да се справя, и института завършваше. Но свои близки те нямаха, които да им помогнат, ако нещо се случи…

- Ира… - започна отново Любов Сергеевна. Тя искаше да каже толкова много неща на дъщеря си, но думите не идваха в ума й, спираха се насред път, оставаха в сърцето, пълно с жалост и любов към детето й. Любов Сергеевна тежко въздъхна. Много измършавяла, тя приличаше повече на дете: личицето отслабнало, огромните й очи излъчваха обърканост.

- Ето какво, Ирочка, при теб всичко е наред. Ти се дръж за Вадим, той е добро момче и работен… Да… Само дето не те приучих към храма. И съжалявам за това.

Очите на дъщеря й се насълзиха:

- Мамо, ти какво? Какво говориш? Ако искаш, заедно ще идем? Когато кажеш, мамо! Аз и кръста ще нося, и молитви знам, ще ходим заедно! Щом излезеш от болницата и веднага ще идем. А за уроците - не се бой. Аз ще успея, във всичко ще успея…

Ирина усети тревогата в думите на майка си и беше готова на всичко, само и само да я успокои, и да потисне своето, незнайно откъде взело се, безпокойство. Допреди час тя беше уверена, че в болницата ще излекуват майка й, и всичко вкъщи ще бъде, както преди да се разболее: уютно и хубаво. Но сега тази увереност с всяка секунда изтичаше като вода…

- Ира, ето още нещо… - Любов Сергеевна говореше бавно, с прекъсвания, едва поемайки си дъх. Вълнението й пречеше да говори. - Вземи, дъще, ето тази свещичка, - с треперещи ръце тя разгърна лежащия на масата малък тъничък пакет. - Подари ми я свещеникът. Тя е от Гроба Господен. Когато ти е тежко, запали я пред иконата, помоли се, и… ще ти олекне…

И тя се извърна, за да скрие от дъщеря си сълзите. А Ирина разсеяно държеше в ръцете си тъничката жълта свещичка, топла от мамините ръце.

2.

… Санка в съня си усети острият дъх на лекарства. Баба Валентина седеше в дълга нощница накрая на леглото и натриваше коляното си с мехлем. Неприятната миризма бързо изпълни стаята. Санка се изправи на лакти:

- Бабо, ти какво?

- Какво, какво… - измърмори тя недоволно и се прозя, после с бързо движение прекръсти устата си. - Паднах вчера от стълбата. Ето какво. Вишните брахме и прибирахме до късно, тъмно беше вече, и ето как се наредих.

- Бабо, а защо по тъмното? Сама казваш, че работата трябва да се върши на светло, - заразпитва с безпокойство внукът.

- Защото не успяхме да свършим на светло. А вишните нали видя колко са? Обсипани! Всички дървета на Надежда са се надвесили в Гонихини. И на тях знаеш какво ще им се случи. Всичко докрай ще излапат. Видял ли си колко деца имат? Пет или повече, дявол ги знае, - и баба Валентина, без да става, привично се прекръсти, като не спираше с лявата ръка да разтрива коляното. - Цялата Надеждина вишна откъм тяхната страна са обрали и окъсали, заедно с листата… Ядат ли ги, що ли? Да ме прости Господ!

- Бабо, а за какво ти, седейки, се молиш? Сама казваше, че трябва Бог да гледаме и да мислим за какво го молим…

- Ей че умник съм си намерила! Ей, че учител! - баба Валентина остави в покой болното място и се вдигна. - Стига си дрънкал, ставай, прихлеби нещо и да вървим на църква!

- Неее, бабче, няма да дойдаа! Главата ме болиии! Ти се намаза и тук не може да се диша! А Гонихини са бедни, всички така казват, сам съм чувал. Вчера чичо Коля им занесе кошница с краставици, видях аз…

- Стига вече, повече не дрънкай за щяло и не щяло. Беден ще си, щом цял ден само книжки четеш на стълбите, - промърмори баба Валентина и се прозя, незабравяйки да прекръсти зейналата си уста.

Санка учудено се извърна на една страна:

- Бабче, а защо прекръстваш устата си?

Баба Валентина разтресе глава:

- Какво? Какво? - изимитира тя внука си, - не знаеш ли?! Голям си вече, би трябвало да знаеш. Срещу нечистата сила, ето защо! За да я не допусна да влезе, проклетата. Разбра ли защо! Слушай повече баба си, повече няма какво да учиш! Хайде, измивай се по-бързичко, че ще закъснеем за църквата. Ой, Господи…

Санка неохотно зашляпа към умивалнята, но продължаваше да мисли над непонятните, и затова страшни, думи на баба си. „Как така? - разсъждаваше малкото момче. - Как тази нечиста сила може да се навре в устата на баба Валентина? А може би тя и в неговата уста ще поиска да се вмъкне?” - Санка потръпна от тези мисли и от студената вода, която на тънка струйка течеше от крана. „По-добре да не мисля за това” - реши той, и додето баба Валентина не го виждаше, намокри леко с едната ръка носа си. При това другата ръка и лицето му останаха сухи. Много не му се искаше да се мие със студената селска вода…

В прозореца надникна слънцето и върху масата заиграха весели лъчи. През отвореното малко прозорче се чуваше как кудкудякат кокошките.

- Готово, бабче, измих се… - съобщи той. Но баба му го прекъсна:

- А кога ще се облечеш? По потник ли ще седнеш на масата? Това е грях! Запомни! Ох, ти, мъко моя! - и отново по навик въздъхна.

Санка се облече и отиде в кухнята.

- На! - баба Валентина подаде на внука си чинията с варените яйца. - Яж! Аз не ям толкова рано!

Наоколо имаше свежи краставички. Направо върху кърпата, на която някога е имало някаква картинка, едно върху друго лежаха филийки ръжен хляб, а в голяма емайлирана чашка върху узрелите ягоди и вишни блестяха капчици вода.

Санка с удоволствие взе още топлото яйце, без да бърза, обели го и се замисли с какво ще се занимава, когато баба му няма да я има вкъщи. Рязък вик прекъсна мечтанията му:

- Колко пъти да ти казвама: не топи яйцето в солта, не топи! - и тя леко го шляпна зад врата.

- А защо не трябва, а, бабо?

- Защото е грях. Ето защо. Какво да ви говоря аз!? Не се боите вие от греха, - баба Валентина отново се прекръсти, гледайки сега към иконата, заемаща в ъгъла на стената достойно място.

Санка не разбираше съвсем какво е това грях и защо трябва да се бои от него. „А може би не трябва? - мислено разсъждаваше той. - Може той да не е толкова страшен, този грях, с който баба Валентина всяко лято го плаши…”

За всеки случай Санка поопипа бицепсите си, остана доволен и започна да мисли за това как ще отиде с баба си на езерото.

Предвкусвайки хубавия ден, той се протегна за краставичка, разряза я на две, посоли я, и апетитно потърка едната половина в другата, така че по ръцете му потече сок и неповторимият аромат почти прогони камфоровия мирис от бабиния мехлем.

- Господи! - извика баба Валентина. - Това е цяло наказание!

Санка удивено се огледа, но изведнъж по погледа, устремен към него разбра, че наказанието божие - това е той, Санка.

- Е, какво съм направил толкова? Какво пак не е както трябва? - захленчи той. - Не топя аз в солта твоите яйцааа! - разтегли той думичките, опитвайки се да трогне баба си.

Макар че баба Валентина не се обиждаше на внука си, тя от сърце би могла да го шляпне с кърпата. Разбира се, това не е болезнено, но е обидно. И с подобна обида Санка се беше сблъсквал не един път.

- Господи, не слагай ножа с острието нагоре! Не се слагааа така! Колко пъти да ти казвам, а? Мъко моя, ти! Ох, ще закъснея днес, ще закъснея…

- Защо не трябва, а? Кажи, защо? Кажи деее…! - не преставаше да църцори Санка.

На него наистина му беше интересно защо не трябва да оставя ножа така, както го е поставил. Защо непременно трябва да го сложи по начина, по който казва тя, баба Валентина.

- Глупавичък, ох, глупавичък! - уплашено кръстеше баба Валентина Санка. - Яж тия вишни! Иначе ще се скапят! - заповяда му тя, а сама свали от облегалката на стола неделната пола и жилетка.

- Не мога повече да ги ям, щипят ми на езика!

- От глупостите и дрънканиците ти щипе! - мърмореше баба Валентина, пъшкайки и охкайки, като обуваше чорапа на пострадалата си нога.

- Бабче, а, бабче, - реши Санка да бъде миролюбив, - а може ли да включа телевизора? За малко само, а?

Баба Валентина рязко се изправи:

- Правилно. Телевизора! Докато добрите хора в църквата се молят, той ще гледа телевизия. Е, какво да те правя? Аз за тебе съм отговорна. А ти, сякаш нарочно. Само едни безделници са там, нехристияни, в твоята телевизия!

Санка силно заподсмърча и подозрително погледна към бабиния телевизор. „Телевизор като телевизор! - помисли си той. - Като у всички, както и у дома, в града…”

- А нехристияните - кои са, бабо? - попита Санка за всеки случай, разбирайки, че за него ще бъде страшничко да остане сам.

Баба Валентина подрънкваше с ключовете, но на внука все пак поучително разясни:

- Баща ти е лекомислен, и майка ти е станала такава. Ето кой. Разбра ли?

Санка разбра, че нехристияните все пак не са страшни и няма от какво да се бои. Но защо неговите родители са в телевизора, както смята баба му, той така и не разбра. Но това и не го интересуваше много. А баба Валентина, макар и да бързаше, но да го поучава считаше за свой дълг:

- Отиват в храма на Пасха и мислят: всичко са направили и в рая ще попаднат! А, не, миличък, така не се прави! Бог всичко вижда! - никак не можеше тя да навре краката си в пантофите.

- Как ще се спасят, не зная. Как ще се спасят? За Бог съвсем не мислят и децата не учат! О, Господи! Бедата е навсякъде!

- Бабо, - реши малко да я успокои Санка. - Хайде после да идем на езерото, а? Нали ми обеща!

- Но защо си толкова несъобразителен? - ядосваше се все повече баба Валентина, завързвайки кърпата си за глава. - Какво езеро! Кесията с вишните  виждал ли си? - суетеше се тя, премествайки тежките съдове с ягодите на сянка. - Сладко ще варим, защото вишните ще се развалят. Вишните са нежни!

- Бабче, ами какво ще го правиш толкова сладко! Няма къде да го сложиш. Хайде по-добре да идем на езерото, бабче!

- Пфу, и ти! Как ще те водя преди молитвите! Ще идем на езерото, а къде ще денем вишните? Кажи ми, като си толкова умен?

- Ами, хайде да ги дадем на Гонихини! Бабче! У нас е пълно!

В очите на баба Валентина даже сълзи се показаха:

- Я, го виж, ти! За Гонихини му е жал, а за родната му баба - не! Не виждаш ли, че едва ходя: виж кракът ми как е отекъл! За какво съм се катерила по тази вишня? За да събирам за тях ли? Какво искаш ти, Санка, наистина? А? А и в храма Божи трябва да ида, кой ще продава свещи? А реда кой ще следи? Кой? - съвсем разстроена тя махна с ръка, заключи Санка и, куцайки, тръгна към църквата.

3.

Горчива буца упорито засядаше в гърлото й. През пелена от сълзи Ирина гледаше парченцето тъничка свещ, обгърнато от светлината, която се поклащаше при всеки полъх на въздуха. Лекият ореол ту се наклоняваше от незабележимото подухване, ту потегляше след изтичащата струя, трепетно менейки очертанията си.

Светлината от кръгла ставаше овална, колебаейки се, издигаше се нагоре, преобразувайки се в нова форма, тънка и дълга, непрекъснато огъвайки се на разни страни. Ирина съсредоточено наблюдаваше безхитростната игра на малкото огънче, замиращо за миг, сякаш за мълчалив разговор. Неочаквано й се стори, че мама сега разговаря с нея утешително и радостно. Тя добре помнеше напътствието: „Запали я, дъще, когато ти е тежко. И ще ти олекне…”

„Каква умница е моята майка! Как преживяваше за мен. И сега се моли за мен… Няма да плача повече. Няма!”

Действително, толкова тежко, както сега, Ирина не се бе чувствала никога. До последният мамин дъх тя се бе надявала на чудо, надявала се бе, че мама ще се поправи и всичко, в нейният не много дълъг живот, ще бъде както преди. И тя още дълго, вероятно винаги, ще бъде малко момиче, просто дъщеря, и винаги с нея ще бъде нейната скъпа майка…

Но чудото не се случи.

…Изтривайки сълзите, Ирина виждаше как по мамината свещичка се стичат капчици восък, как отново и отново трептеше светлината, в центъра на която мъничко сърчице изнемогваше от непрестанните движения на фитилчето.

„Разбира се, това е мама и тя е с мен, тя се моли за мен… Няма да плача” - убеждаваше себе си Ирина.

Не чуваше тя как псалтът дочиташе „Часослова”, как са притихнали енориашите и в храма цареше тържествения покой на очакването. Не чуваше тя как наруши този покой тропването на входната врата, как баба Валентина, накуцвайки с едната си нога, силно се изкашля и се вмъкна в храма.

Не чуваше Ирина как облекчено въздъхнаха хората, очакващи я при кутията със свещичките. Но баба Валентина, без да им обръща внимание, със силен шепот се кръстеше, преминавайки от икона към икона, после делово тръгна напред и шумно се отпусна на колене. И чак след това, трудно изправяйки се, тръгна към кутията със свещи, пътем оправяйки полата си.

…Вадим не ходеше често в храма, но знаейки колко е важен за Ирина този ден, се отнесе към това много сериозно.

Случи се така, че без да очаква, той изпита силно вълнение, когато в монотонната утринна тишина се вля ниският глас на свещеника и високите женски гласове, пеещи псалмите: „Благослови душата ми, Господи, и не забравяй на всички да въздадеш. Щедър и милостив Господ, дълготърпелив и многомилостив…”

…Днес, на 40-тия ден от смъртта на Любов Сергеевна, Вадим забеляза с какво желание се приготвяше Ирина за храма и му се стори, че страшното вкопчване като че ли започва да отстъпва. Защото състоянието на приятелката му в последно време го притесняваше. Той виждаше, че мъката я обсебва и повлича като блато. Малко се хранеше, лошо спеше, а във всички дни, когато нямаха учебни занятия, лежеше, свита на кълбо и гледаше в стената.

Само неотложните работи я изтръгваха от унинието, тогава тя с труд се вдигаше, привеждаше се в порядък и малко се оживяваше. Вадим много жалеше Ирина, помагаше й в домакинството, купуваше й интересни книги, бонбони, правеше всичко, което по-рано я развеселяваше. Но не и днес. Днес мъката беше силна.

…„Хвали, душата моя, Господи, хранеща истината навеки, сътворяваща съд за унижените, даваща храна на гладните” - всяко следващо слово изведнъж му се струваше единствено правилно и истинско, тихичко очистващо мислите и чувствата от ненужното.

Богослужението вървеше по своя ред, а Ирина и Вадим бяха всеки в своите мисли. Настоятелят на храма, отец Александър, с голямо състрадание се отнасяше към всеки, който се обръщаше към него за съвет и помощ.

Именно той, знаейки за недъга на Иринината майка, беше й дал заедно с просфората свещичката, донесена от поклонници от Гроба Господен, която бе пазил много години.

„Помени ни в царството твое, Господи! Блажени са плачещите, защото те ще се утешат!” - необикновено леко и просто проникваше всичко дълбоко в сърцето. Ирина и Вадим бяха като новородени в осъзнаването на тържеството на живота и нямаше съмнение, че именно днешният ден и на двамата им донесе облекчение.

„Блажени са с чистите сърца, защото те ще видят Бога. Блажени са кротките, защото те ще наследят земята”. Струваше им се, че самите ангели пеят за тях днес.

Пред младите хора се люлееха множество свещици и малките огънчета осветяваха лика на Спасителя и възнасяха молбата им високо под купола на Храма и още по-високо…

Потънали в своите мисли, те не обръщаха внимание как решително към тях се приближаваше баба Валентина. Те нищо не разбраха, когато тя тромаво навеждайки се над горящите свещички, по домакински безцеремонно, хвана една от тях, Иринината, и силно стисна горящия фитил между огрубелите си пръсти. С твърда ръка тя смачка податливия восък и го хвърли в кошчето при другите парченца.

Вадим успя да придържи олюлялата се Ирина, а баба Валентина просъска, притискайки палец към устните си:

- Ш-ш-ш-т! - сочейки с пръст към лист хартия, прикрепен на стената.

С големи печатни букви беше написано: „Заповед: Не палете свещи, купени в чужд храм. Те повреждат иконите”.

- То-ва е ма-ма… То-ва е ма-ми-на-та све-щич-ка! - Ирина нервно гълтъше въздуха, ровейки из парченцата восък за остатъка от мамината свещичка и дълго сдържаните ридания избухнаха в неестествен, гърлен вик, а тя, закривайки устата си с ръка, се втурна към изхода. Вадим побърза след нея.

… На входа нямаше никой. Ирина искаше да избяга по-бързо, но нозете й не се подчиняваха. Тя искаше да избяга, колкото се може по-далече от чудовищната несправедливост, но нозете й тежаха и тя с труд крачеше. Тялото й се стремеше напред, а нозете безнадеждно изоставаха, в главата й звънеше, пред очите се въртяха стени, подове, килими, дъски с обявления…

Блъсвайки тежката врата, Ирина изскочи на улицата.

Отново ярко припламна мамината свещичка, обкръжена от безкрайно ослепителната светлина на Великото Слънце, изпращащо на всички хора на земята състрадание и любов.