Панчо Панчев

Беше един от онези есенни дни, за които с умиление си спомняме през студената зима. Дърветата в парка бяха изшарили листата си в топли багри, а следобедното слънце – преди да потъне зад високите сгради, приличаше на театрален прожектор. В такива моменти човек забравя всекидневните тегоби и си дава сметка, че въпреки всичко, да се живее на този свят е неоценим божи дар. Дори в пенсионна възраст.
С такива мисли доктор Димова стана от пейката и се запъти към театъра. Там се редуваха с една колежка да дежурят – докато трае вечерното представление. Артистите, с които се сприятели, я ценяха не само заради компетентността й, подплатена с две специалности и с дълъг стаж на терапевт, а и защото ги посрещаше в кабинета си като родни деца. Може би така компенсираше недостатъчното общуване със своите. Синът й работеше в Германия, а дъщерята и зетят бяха прекалено заети, за да й обръщат внимание. И тримата бяха архитекти – какъвто беше и покойният й съпруг.
- Ох! – подпря се на рамката на вратата доктор Димова, докато влизаше в театъра, защото изведнъж пред очите й притъмня. Съвзе се бързо и дори не си измери кръвното, нито глътна някакво хапче. Не се замисли и за възможната причина.
И все пак на другия ден намина към болницата, която й беше като втори дом. Сподели с доскорошните си колеги за снощното прилошаване и доктор Пеев (който пое от нея ръководството на отделението) я принуди да й направят пълни изследвания.
Няколко дни след това той й се обади по телефона и се самопокани на гости – за един чай. През последните дни беше захладяло, но като го посрещна, нея я обляха горещи вълни. Престорената му веселост беше подозрителна. И тя пресече опита му да започне друг разговор:
- Казвай направо, драги мой! Без усукване. Или най-добре дай да видя резултатите! – Взе подадените й хартийки, разгледа ги и се изправи.
Доктор Пеев също се изправи:
- Ще проверим още веднъж. Знаеш, че стават и грешки… Дори чудеса.
- Да! – усмихна се тъжно тя. – Дори чудеса. Обаче в приказките.
Само след седмица доктор Димова беше извадила и подредила всичките си медицински книги, други ценни издания, папките със записки от наблюдения върху пациенти с нестандартно протичане на болестта, разсъждения върху тях… Отдели и изхвърли онова, което смяташе за ненужно, а останалото качи на превърнатото в малка боксониера таванче. Изтегли си спестяванията, че децата й да не плащат данък наследство. Обади се на сина си – да дойде да се видят. Той беше заявил, че си има всичко в Германия и не иска наследство, но когато се върна, каза, че му стига виличката, пък апартаментът да остане изцяло на сестра му, нищо че е по-скъп.
За разлика от преди, сега децата отделяха доста време и внимание на майка си – синът удължи краткия си престой, а дъщерята прехвърли на мъжа си повечето от общата им работа. Но минаваха дни и те скоро свикнаха с мисълта за майчината им обреченост. Синът си замина. Беше дори неудобно да стои тук – сякаш да чака края й. Дъщерята отново потъна в големите чертежи. Самата доктор Димова също привидно се успокои. Беше прибрала багажа си в куфари и кашони (защо – да я пита човек). Беше прехвърлила и имотите си на децата. Адвокатът я посъветва да впишат една точка, според която тя остава собственичка докато е жива, но за нея това беше съвсем излишно.
Вместо за близкия край тя мислеше повече за изживяното през годините. Препрочете няколко любими свои романа и за всеки си спомни кога го е чела преди. Така много епизоди от живота й минаха през екрана на паметта. После прелисти приказките, с които беше приспивала децата си. Попадна и на забранените някога Солженицин и Пастернак, с чиято помощ младият тогава архитект Димов взе съгласието й да му стане жена. Тя малко се колебаеше, а колко хубаво живяха повече от четвърт век…
Телефонът звънна и я върна от наркозата на спомените в трезвата реалност.
Обаждаше й се доктор Пеев:
- Как сте, доктор Димова?
- Развълнувана. От обаждането на добър приятел.
- А ще бъдете ли и Вие добър приятел като ми дадете една консултация?
- Казвай!
- Няма как по телефона. Пращам кола да Ви докара в болницата. Може ли веднага?
- Може, разбира се! – отговори тя, без да подозира, че колегата й я вика не като лекарка, а като пациентка.
По негово настояване тя остана в болницата за нов обстоен преглед. Някакъв аналогичен случай беше събудил съмнение в доктор Пеев, който без да обявява резултатите от повторните изследвания, назначи трети.
След още седмица, в една сякаш нарочно слънчева сутрин, той влезе при доктор Димова, подаде й голям букет и я прегърна просълзен. Зад него се беше струпало цялото отделение.
- Какво има, приятели? Какви са тези цветя? Не съм ли още жива?
- Жива си, мила моя! – за първи път Пеев й заговори на „ти”. – И си напълно здрава. Скачай и бягай да зарадваш близките си!
Доктор Димова не скочи. Нито отговори веднага. След малко прошепна:
- А аз мислех, че ме взехте тук, за да прекарам последните си дни между вас. Дори ключа от апартамента оставих у дома.
- Ето ти моя! – приближи я санитарката, която й помагаше в къщното чистене.
По улиците, станали сякаш по-широки и светли, дори чисти – от вчерашния дъжд, доктор Димова чувстваше, че ще полети. Това й се струваше съвсем реално, защото смяташе, че сънува, а на сън лесно се и лети. Нетърпеливо отключи вратата на апартамента, за да се потопи в домашния уют… И замръзна на място. Първо помисли, че е сбъркала етажа, после разбра, че просто у тях е направен малък ремонт. Нейната стая, от която са махнати леглото й и другите мебели, е присъединена към хола и разширеното помещение е превърнато в просторно архитектурно ателие с две огромни маси – за дъщерята и за зетя. И младите, както самата тя, не са предполагали, че й е писано да живее.
Уморена от изпълнения с вълнения ден, само след минутки доктор Димова лежеше на кушетката между куфарите и кашоните, натрупани в таванчето и гледаше нагоре през прозорчето тип „табакера”. Очите й жадно поглъщаха синевата на небето. Небето, което не беше пожелало да я приеме.