ПЕЕЩИЯТ ЧАСОВНИК

Панчо Панчев

На Боян Върбанов

Навремето единият ми дядо беше сравнително заможен човек и в хола на провинциалната му къща – на стената – висеше голям хубав часовник. Той представляваше правоъгълна дървена кутия с резби и прозорче отпред, зад което се криеха стрелките и циферблата с римски цифри. За първи път там ги бях видял и оттам ги научих още петгодишен. Надолу, под тях, висеше украсеното с красива топка накрая махало, а отгоре часовникът беше увенчан с величествен орел, разперил криле, готов да литне и да отнесе делничното време в небесното пространство.
Веднъж в седмицата часовникът се навиваше със специално ключе, което стоеше вътре зад прозорчето, точно под махалото. Дядо ми, вече доста възрастен, внимателно се качваше на дървена табуретка и го курдисваше с ритуална важност. Наблюдавах го и попивах всяко негово движение, изпълнен със завист, че аз не съм на мястото му. Но дойде и този мечтан момент – ишиасът, от който страдаше дядо, вече толкова го беше сковал, че той отстъпи важната дейност на мене. Разбира се, това „предаване на щафетата” беше предшествано от дълги обяснения и подчертаване на доверието, което ми се оказва. А най-смешни бяха думите, с които той завърши, кой знае защо, просълзен: „Един ден пък твоят внук ще поеме от теб тази работа, както ти я поемаш сега от мен. Тогава дядо ти няма да го има, но часовникът трябва да продължава да тиктака. Той е сърцето на къщата и никога не бива да спира. Не бива да спират и редовните му удари, започващи с някакво изсъскване и после отброяващи с топъл звън колко е часът.” Този топъл звън, пълнещ къщата с уют дочувахме често и в нощния си унес, а ако бяхме малко по-будни, брояхме колко ни остава да спим до сутринта.
Понякога като не ми се ставаше, аз се преструвах, че продължавам да спя и мама ми вярваше или се правеше, че ми вярва, но дядо веднага разбираше невинната ми измама и дълго ми обясняваше вредата от всяка лъжа, ако ще да е дори благородна. Тогава научих, че има и благородна лъжа – например, когато докторите скриват от тежкоболните, че не им остава много да живеят.
Всичко това беше преди повече от шейсет години, но го помня сякаш е било вчера. И сякаш дядо ще се обади и сега някоя сутрин, когато ми се ще да поспя още малко, ще ме целуне внимателно по ниско остриганата глава и аз ще усетя допира на големите му бели мустаци – единствените мустаци на света, които не ми се струваха грозни.
Сега аз съм на тогавашните дядови години и нямам мустаци, но мисля, че моят внук ме обича и такъв, какъвто съм. Иначе защо ще ми се обажда по телефона чак от София поне веднъж на две седмици, макар и за минутка? И винаги точно в едно и също време – когато стенният часовник бие седем часа вечерта. Освен мене, внукът иска да чуе и него. Идната ваканция – дано я доживея! – ще му дам вече той да го курдисва. Отдавна е мераклия, но лани беше още малък. А за една година вярвам да е пораснал достатъчно, за да го стига, качен на стол, разбира се. И аз за по-сигурно ще държа стола. Но дотогава всеки божи ден, наближи ли седем часа вечерта, ще стоя до телефона и ще чакам. Няма какво по-хубаво да чуя на този свят от гласчето на внука и от биенето на часовника.
Навън взе да се смрачава – зимата наближава безмилостно и аз, седнал до телефона, си мисля как ще я изкарам. Да се нахраня успявам – колко му трябва на един стар човек. Но нито данъците съм платил, нито електриката и водата, а как ще се грея през студовете умът ми не го побира. Задлъжнял съм до гуша, пък не съм свикнал така и това ме мъчи. Никога не съм бил богат, но и никога не съм живял с борчове. Харчил съм, колкото имам. Сега обаче неусетно потънах в дългове и то насила – без да ме е питал някой искам ли да ги правя. Все пак – трябва да ги платя. И реших да продам нещо.
Повиках Киро Вехтошаря – циганин, ама свестен в търговията си. Предложих му и телевизорчето, и радиото, и един стар магнетофон – от ония, дето имаха още ролки, а не касетки. Той обаче не ги ще – не се търсели. И все към часовника гледа – на стената. Часовникът пък за проклетия започна да бие – беше дванайсет по пладне, та Киро се захласна и по красивия му звън. „Не ми е за продан” – казвам му, а той вика: „Триста лева ти броя за него”. Точно толкова ми трябват, но му поисках двойно – само и само да не го купи. Как тъй ще продам радостта на внука си? А циганинът не сваля очи от часовника и говори: „Много са, ама ще видим.” И си тръгна. Слава богу!
Но още на другата сутрин пак дойде – съвсем рано. Очите му останали в часовника и не можал да спи от мерак за него. Сега отивал да намери парите и към обед да се върне с тях за скъпоценната вещ. Опитах се да му възразя, обаче той ме заплаши, че щом веднъж съм дал дума, няма да остави да се отметна – хич да не си въобразявам. И хукна за парите.
Ами сега? Как можах да направя тази глупост вчера – да помисля дори, че ще лиша внука, пък и себе си, от вълшебния звън на часовника? Не – аз не си го помислих, а грешно реших, че никой няма да даде 600 лева за една вехтория, колкото и сантиментално скъпа да е тя за мен… И какво ще чуе внукът ми като се обади довечера в седем часа? А съм сигурен, че днес ще се обади.
В живота една глупост или една грешка обикновено води след себе си втора. След като си дадох сметка, че ако Киро донесе парите, няма как да не се простя с часовника, хрумна ми нещо, издухах прахта от стария магнетофон и бързо го приготвих за запис, защото след броени минутки щеше да стане седем часа сутринта. И стана. И часовникът изпълни още сънливата стая със своите седем живителни удара. Но този път те ми прозвучаха като зачукване на пирони по капака на ковчег. Тъпо сравнение. Пропъдих го от главата си и избърсах с опакото на дланта една търкулнала се по бузата ми сълза. После проверих записа. За моя голяма изненада беше чудесен. С него, без да будя подозрение, щях да излъжа внука си, когото не веднъж бях учил да не лъже.
Много преди седем вечерта вече седях до телефона и с болка гледах правоъгълното светло петно на отсрещната стена – там, където е бил часовникът. Празното му място зееше и някъде вътре в мене.
Телефонът най-после звънна. Чух очакваното „Здравей, дядо! Как си?”, а внукът ми чу магнетофонния запис на часовниковите удари, след което ми заговори бързо – за да пести секундите: „Дядо, имаме важна новина – мама я взеха на работа като чистачка в една фирма, нищо че отначало не я искаха, заради висшето й образование. Показала им, че и учителка може да чисти добре. Аз пък я помолих да изтеглим детския ми влог от банката и вчера ти изпратихме по пощата тези парички – да си платиш данъците и другите там сметки… Хайде чао! Да знаеш, че много си мисля за теб и чакам лятото. Нали вече ще ми дадеш да курдисвам часовника? Целувам те. Много здраве и от мама!”…