Жанета Михова

С безразлична ръка съдбата чертае профил и го подхвърля около нас…
Този профил е всичко, което имаме. Той е чиновникът, който оформя наследството ни, той е онзи, при когото работим, той е човекът – трамплин, той понякога е… човекът-любов.

Съдбата не чертае пътищата ни – не я интересува инфраструктура.
Съдбата не покровителства срещите ни, защото никога не е строила покриви. Ние създаваме всичко, което сме, но щом то не ни харесва, казваме: тук има пръст съдбата.
Не, съдбата няма пръсти. Във всезначещия профил ние избираме да видим близък човек или преминаващ силует, радостна среща, безразлично присъствие или среща-прокоба.

Когато любовта ни опари, съдбата е чертала поредния профил и го е подхвърлила около всички ни – който иска да го избере. Ние избираме тъкмо този профил, защото сме готови да го дорисуваме.
И тогава се намесва Бог.

После рисуваме – отново кой както умее. Плоскостта на сърцето ни, скрита от всички, запечатва наивен щрих, остър офорт, пастелно сфумато, топъл слънчев акварел, скулптиран скулест образ…

Докато разговаряме с него, всеки е Пигмалион насаме с щастието си. Всеки е ваятел на най-доброто, което умее. Отпечатъкът в сърцето храни мислите ни с мълчанието си.
Тогава се раждаме отново, тогава излизаме на кръстопътя, тогава взривяваме катинарите, разрушаваме, извайваме… И щастливо не знаем какво. Само следваме съдбата си – река огледало, в което няма ти и аз, а онова, което ние сме видели.