ЗЛАТНИ МАРГАРИТКИ
Слънцето грее високо в небето, а жарките му лъчи къпят в златна светлина всичко до което се докоснат. Онова време от годината е, когато пролетта отдавна си е отишла, изтъркулила се е в знойното лято на късния август. Подухва лек ветрец, но само от време на време - не стига даже да разроши косите и единствено пчелите с пухестите си, едри телца и тихото им жужене нарушават спокойствието и тишината, които царят мързеливо над поляната. Тревата е до кръста; толкова е висока, че синът ми почти се губи в нея.
- Мите, - подвиквам му и тръгвам към него - хайде да тръгваме, много топло стана.
Той се изправя от мястото до което е приклекнал и виждам, че е набрал цял букет горски маргаритки. Поглеждам го въпросително, а той бързо отговаря на незададения ми въпрос.
- За едно момиче са.
- Оу, така ли? - не искам да го разпитвам, защото знам, че няма да ми каже от срам,
затова започвам отдалеч и залагам на:
- А как се казва това момиче?
- Рая.
- Ех, че хубаво име! Тя в твоя клас ли е?
- Не е.
- Рожден ден ли има?
- Не, мамо. Тя е при леля Веси.
- При… при леля ти Веси ли?
- Да, запознахме се миналия ден, като ме беше оставила при леля в работата й.
- Добре, - казвам разсеяно и заставам до него. Митко инспектира за последно
набраните цветя и пита:
- Може ли днес да отидем да й ги дадем?
- Днес ли?
- Да! Мамо, моля те - примолва се той. - Рая каза, че сигурно скоро ще си тръгва,
затова трябва непременно да е днес. Моля тее!
- Добре. Добре, разбира се, - отговарям и му подавам ръка. - Но хайде да наберем и
малко теменужки преди това. Видях, че по-надолу покрай пътя има и жълтурчета.
- Хайде!
Детето ме хваща за ръка и тръгваме обратно по пътечката, от която дойдохме, а аз през цялото време се моля Рая да е дете на някоя от колежките на сестра ми.
- Като порасна и аз ще стана като леля. - Митко заявява по път за работата на Веси -
Даже съм обещал вече на Рая.
- Тя каза ли ти каква иска да стане като голяма?
- Не. Каза, че било „много рано да се мисли за такива неща”. За много голяма се има,
какво като е само година по-голяма от мен и е във втори клас вече. Но май е трябвало да е в трети. Няма значение - и аз мога да съм голям и да помагам, ще й покажа.
Тогава сърцето ми се свива болезнено за първи път този ден. Скоро пристигаме и на рецепцията ни посреща дрюжелюбната баба Миче. Не е баба, но ние така й викаме, защото ни познава всички от години.
- Охо, Мите - поздравява тя. - Започна да идваш при нас по- често.
- Идваме да видим и сестра ми.
- Ей сега ще видя къде е.
- Рая!
Синът ми възкликва и се втурва надолу по коридора. Очите ми попадат върху малко момиче, което му се усмихва широко. Митко й подава цветята, а лицето на Рая грейва още по-силно. По русите й вежди и сините очи - онова синьо, което е като на небето по лятно пладне, предполагам, че косата й е била същото злато като това на цветята, които стиска в малките си ръчички.
- Тук съм, - чувам задъхания глас на Веси и след няколко секунди тя застава до мен.
Проследява погледа ми, залепен за двете деца, които си говорят нещо, и казва тихо:
- Не знам дали ще я изпишем.
Сърцето ми се удря няколко пъти в костите, които го държат на място и да не се разбие на парчета.
- Вие сте много смели. Всичките, които работите тук.
- Не, - отговаря тя, - децата са. Оглеждам се и виждам други деца по коридора. Очите
ми се замрежват, пълнят. Аз спирам да виждам. Защото най-възрастният пациент на отделението по детска онколкогия тук е на не повече от тринадесет години.
