ЗЛАТНИ МАРГАРИТКИ

Евгения Динева

Слънцето грее високо в небето, а жарките му лъчи къпят в златна светлина всичко до което се докоснат. Онова време от годината е, когато пролетта отдавна си е отишла, изтъркулила се е в знойното лято на късния август. Подухва лек ветрец, но само от време на време - не стига даже да разроши косите и единствено пчелите с пухестите си, едри телца и тихото им жужене нарушават спокойствието и тишината, които царят мързеливо над поляната. Тревата е до кръста; толкова е висока, че синът ми почти се губи в нея.

- Мите, - подвиквам му и тръгвам към него - хайде да тръгваме, много топло стана.

Той се изправя от мястото до което е приклекнал и виждам, че е набрал цял букет горски маргаритки. Поглеждам го въпросително, а той бързо отговаря на незададения ми въпрос.

- За едно момиче са.

- Оу, така ли? - не искам да го разпитвам, защото знам, че няма да ми каже от срам,

затова започвам отдалеч и залагам на:

- А как се казва това момиче?

- Рая.

- Ех, че хубаво име! Тя в твоя клас ли е?

- Не е.

- Рожден ден ли има?

- Не, мамо. Тя е при леля Веси.

- При… при леля ти Веси ли?

- Да, запознахме се миналия ден, като ме беше оставила при леля в работата й.

- Добре, - казвам разсеяно и заставам до него. Митко инспектира за последно

набраните цветя и пита:

- Може ли днес да отидем да й ги дадем?

- Днес ли?

- Да! Мамо, моля те - примолва се той. - Рая каза, че сигурно скоро ще си тръгва,

затова трябва непременно да е днес. Моля тее!

- Добре. Добре, разбира се, - отговарям и му подавам ръка. - Но хайде да наберем и

малко теменужки преди това. Видях, че по-надолу покрай пътя има и жълтурчета.

- Хайде!

Детето ме хваща за ръка и тръгваме обратно по пътечката, от която дойдохме, а аз през цялото време се моля Рая да е дете на някоя от колежките на сестра ми.

- Като порасна и аз ще стана като леля. - Митко заявява по път за работата на Веси -

Даже съм обещал вече на Рая.

- Тя каза ли ти каква иска да стане като голяма?

- Не. Каза, че било „много рано да се мисли за такива неща”. За много голяма се има,

какво като е само година по-голяма от мен и е във втори клас вече. Но май е трябвало да е в трети. Няма значение - и аз мога да съм голям и да помагам, ще й покажа.

Тогава сърцето ми се свива болезнено за първи път този ден. Скоро пристигаме и на рецепцията ни посреща дрюжелюбната баба Миче. Не е баба, но ние така й викаме, защото ни познава всички от години.

- Охо, Мите - поздравява тя. - Започна да идваш при нас по- често.

- Идваме да видим и сестра ми.

- Ей сега ще видя къде е.

- Рая!

Синът ми възкликва и се втурва надолу по коридора. Очите ми попадат върху малко момиче, което му се усмихва широко. Митко й подава цветята, а лицето на Рая грейва още по-силно. По русите й вежди и сините очи - онова синьо, което е като на небето по лятно пладне, предполагам, че косата й е била същото злато като това на цветята, които стиска в малките си ръчички.

- Тук съм, - чувам задъхания глас на Веси и след няколко секунди тя застава до мен.

Проследява погледа ми, залепен за двете деца, които си говорят нещо, и казва тихо:

- Не знам дали ще я изпишем.

Сърцето ми се удря няколко пъти в костите, които го държат на място и да не се разбие на парчета.

- Вие сте много смели. Всичките, които работите тук.

- Не, - отговаря тя, - децата са. Оглеждам се и виждам други деца по коридора. Очите

ми се замрежват, пълнят. Аз спирам да виждам. Защото най-възрастният пациент на отделението по детска онколкогия тук е на не повече от тринадесет години.