СРОДНИ ДУШИ

Евгения Динева

„От всички изречени или написани някога думи, най-тъжните са тези: Можеше да бъде.” Джон Грийнлийф  Уитиър

Отхапвам от ябълката и подавам друга от кошницата на Стоян. Той стои до мен на пейката в двора и се взира в нещо невидимо за мен напред.

- Не искам, благодаря.

- Домашни са, нали така беше.

- Тия имат червеи.

Aз моментално поглеждам надолу и преценявам дребната, жълто-червена крива форма на плода в ръката ми.

- Глупости, това е само по картинките.

- Или си го изяла вече без да разбереш.

Разсмивам се и го бутам го с лакът в ребрата, а след това отхапвам отново. Стоян вдига поглед към старото ябълково дърво, листата на което вече са започнали да почервеняват, а клоните му са натежали с плодове, и се обляга назад на пейката.

- Наистина ли ще го отрежат?

- Май да, - отговарям, докато дъвча, - не знам, новите собственици си решават. Той

притихва за кратко и след малко казва.

- Съжалявам.

- За кое?

- Че трябва да продадете къщата.

- Моля те. Тя не беше моя и без това.

- Но си израснала в нея.

- И вече не съм тук.

Приятелят ми от детство се обръща към мен и заявява, почти ядосано, преди да ми обърне пак гръб.

- И все пак, съжалявам.

Очите ми проследяват погледа му и се спускат бавно по ствола на голямото дърво. После продължават надолу към зелената трева, осеяна с безбройните сиво-бели пухести глави на глухарчетата, набучени като на клечки. Отнякъде се появява вятър, който откъсва няколко от същите тия меки снопчета и ги понася нагоре към кристално чистото небе. Това е един от последните топли и слънчеви дни преди да е застудяло и да е дошла зимата.

- Помниш ли, - Стоян пита и така ме връща обратно към разговора - като бяхме

малки винаги си пожелавахме нещо като хванехме някое от тия, летящите.

- Били сме просто деца.

- Но не си забравила, нали?

- Ами… не съвсем.

- Въпреки че се се опитваш да се преструваш, че е така.

- Не се преструвам, просто всичко е… как да кажа. Не е същото, това е. Пораснахме.

Няма какво да си пожелаваме.

- Не ти ли липсва? Поне малко?

- Кое?

- Как кое, родният край, роднините, приятелите от детството.

Аз, почти казва той, но виждам, че се спира.

- Няма значение.

- Разбира се, че има. Със сигурност се сещаш понякога за разговорите, излизанията.

Горчив вкус се разлива в устата ми и се мръщя на скелета на ябълката, и това, което е останало от него.

- И да се сещам, - казвам, - вие и без това сте женени всичките вече. И да бях тук, пак

нямаше да има време да се виждаме. Той не ми отговаря и аз хвърлям огризките от ябълката в тревата.

- Хайде, - ставам и му подавам ръка - да видим дали има дюли, които вече стават от

дървото в двора отпред. А после ще ми помагаш при нотариуса за продажбата на къщата. Знаеш, че и без това нищо не им разбирам на адвокатите.

Стоян стиска ръката ми и тръгва след мен. Прекосяваме двора, аз продължавам да вървя пред него. Той продължава да държи ръката ми.

- Жена ти няма да те чака за обяд, нали?

- Не.

- Извинявай. Виж, аз изобщо изобщо не те попитах за нея.

- Няма, казах ти да не се тревожиш.

- Тя добре ли е?

- Добре е. Как се сети за нея точно сега?

Обръщам се и погледите ни се засичат. Спирам да вървя само за секунда, времето между два удара на сърцето и почти питам Ти изобщо каза ли, че ще се виждаш с мен. Но бързо се опомням. Пускам ръката му преди да съм казала каквото и да било - нещо, което разравя пак миналото или такова, за което ще съжалявам после и тръгвам пак напред. Сама.

- Всъщност, знаеш ли - давай да тръгваме направо при останалите, и без това имам работа после.

Казвам и се усмихвам на човека, с когото някога си представях, че ще остареем заедно. Може би точно тук, в тази къща, от която сега нямам търпение да се отърва.