ТВОИТЕ ДУМИ…
* * *
Твоите думи
са като китайски йероглиф –
едновременно значи вода,
пуста галера, златна рибка
и пиян капитан.
Вземам четчица.
Рисувам по водата
китайски йероглифи…
Бързо, нежно писмо.
Прочети го –
отпечатък на длан
върху мокрия пясък.
* * *
Тази тиха икона е гърбом…
Тази тиха икона посърва…
Тази тиха икона не мърда…
Само сутрин отронва сълза…
Тази тиха икона все знае –
че догарям, че пия, че спя
върху пламнало ложе… Че лае
на езиците бичът в съня.
Тази милвана с мисли икона
със смирение стрелва по мен
каноничния гняв на Юнона –
че по мъжки пътувам през ден.
Че са дълго писмо върху пясък
моите думи към мъж и към син.
Че едничка вълна с кротък плясък
ги изтрива и прави ги дим.
Че тъках и разплитах – Арахна,
разгневена от делника сив,
че сивеех от болка в стомаха –
къс светкавица – мъртъв и жив…
Че опалвах косите си сиви
с тъмен огън и пушех в бордей
силни билки от огнени ниви…
Че във ада венчах се за змей.
Че от змеева дупка излазих
по очи и по лакти… Изпях
с грапав глас акапелна балада,
взех фалшиво и станах за смях.
Изорах си коравата нива
без Сивушка. Под ноктите – с кал.
Дива обич – среднощна коприва
подарявам… Градът е заспал.
* * *
Край мен е празно и е каменно…
А аз съм паметник, пропит до кост
от бавни дъждове и слънце сламено…
Ръце протягам – изоставен мост.
Край мен е кално и космическо…
И който кацне тук, е пришълец,
побягнал от магия на езичници,
от жертвен камък и от хищен жрец.
Край мен е сиво и е пушечно
като след обгазяване с напалм.
Издяла огънят в скалите ручеи
и мъртвата вода допява псалм.
Край мен е глухо и обречено
като след сполетяла самота.
Пропиват се и мъртвите… А привечер
звезди се давят в локви от дъжда.
* * *
Преминах като пушечна следа
през този свят, от устрели опален.
Преминах по огнища от напалм
и питам се защо съм още цяла.
Преминах под горящата дъга
на взрив рубини, жертвено изгрели.
Не смелост, наследила съм тъга
и низ самотни, призрачни недели.
Защото бяла, крехка и сама,
спря обич, кълн в сърцето свряла.
Защото после зимата, смъртта,
загнездиха в душата вик и нямост.
Защото избелявам като кост,
захвърлена на гробище без име…
Душата ми – от мъка срутен мост,
отглеждаше надеждата да минеш…
Сега съм тук. И пустотата спи.
На гробището ветрове опяват.
Отшелница съм с призрачни следи
и мост, по който никой не минава…
* * *
Среднощ е. Ноктюрното капе
и нота по нота сълзи…
Пространство – графитено грапаво
душата ми в пранга държи.
Среднощ е. В разпътна тирада
наум се увличам… Заспи,
душа, и в съня си не страдай.
Челичена си. Ще издържиш.
Среднощ е. Лицето ти милвам
и кръв по ръцете кълни.
Чертите ти остри и силни
по дланите режат бразди.
Среднощ е. И ти си под покрив
с чертани на паус стени.
Стените са сиви и мокри
и дрипава болка сълзи.
Сълзите ми топли, далечни,
до бент са се спрели. Гърми
раненият гняв… И извечни
са черните спрени реки.
Лавината, в гърлото свита,
се цели в сърцето с юмрук.
Душата, с виновно копито,
се кани да бяга оттук…
