СКРИВАЛИЩЕ

Евгения Динева

- Вие ли сте Ана-Мария Петрова?

Жената от другата страна на линията не ти дава време да отговориш преди да ти заяви със същия безразличен тон като на човек, който не прави такива обаждания за първи път:

- Звъня Ви се от онкологията в Пловдив, Антон Тодоров почина по-рано днес. Първият път беше при нас за три седмици, после го преместихме за кратко, но накрая…

Спряла си да слушаш след като чу името. Жената продължава да говори - безспирен поток от факти, суми и дати, имена, които не разпознаваш и всичко това, докато се оглеждаш за кутията с цигари. После се сещаш, че тук никой не пуши на закрито, даже и в хотелите, и се отказваш.

- Откъде ми имате номера?

Това единственото, което питаш и въпросът изненадва сестрата.

- Полицията ни го даде, Вие сте единственият пряк роднина. Та кога ще дойдете да го приберете?

- Ами… - оглеждаш се из стаята, повече като начин да се разсееш, отколкото да намериш това, което се отказа да търсиш - става ли да Ви се обадя малко по-късно?

- По-късно? Добре, да, разбира се. Ще очаквам.

Има две универсални реплики в живота на хората. Едната е „не знам как стана, честно.” Другата идва със следващите думи на медицинската сестра.

- Съжалявам, че така се получи и че се налага да…

- Няма проблем - отговаряш бързо. - Благодаря Ви и доскоро.

Затваряш телефона и сядаш на ръба на леглото. Часовникът до телевизора в хотелската стая показва 01:30 сутринта;  въпреки това до теб достигат същите шумове от улицата, които вибрираха в главата ти и преди няколко часа. Поглеждаш през прозореца към високата, ярко осветена сграда отсреща, а в далечината се виждат още много други такива, идентични и грамадни постройки - високи, никога спящи и толкова близо една до друга, че имаш чувството, че ако излезеш на балкона и се протегнеш, ще отвориш прозореца на отсрещния апартамент.  В Азия е навсякъде така и ти не успя да свикнеш със задушаващото чувство, че никога не си напълно сама.

- Кой умира в 15:20 във вторник, мамка му - казваш на глас, и очите ти се плъзгат по фасадите на бетонните гиганти.

Очевидно баща ти, когото не си виждала от повече от тридесет години и от много преди да напуснеш България.

***

Блъскане на врати, тракане на колелца по пода, разлистване на паспортни страници, проверки, повдигнати вежди - ама това Вие ли сте на снимката - опашки.

Започваш да се чудиш наистина ли има толкова много хора, които пристигат по едно и също време, или нещо в системата е все така неработещо, както го помниш.

Жега, безвремие и много документация.

Като в Индия.

Вземаш ключовете от колата, която най-после успя да наемеш, качваш се в нея и тръгваш. От време на време поглеждаш картата, защото не си сигурна къде точно отиваш.

Телефонът ти не е звънял, откакто кацна, а последната справка показва, че ти остават около 80 км до града. Не си си лягала, откакто получи обаждането, а очите ти са пълни с пясък, затова премигваш няколко пъти срещу драскащото чувство на преумора.

Движението е натоварено, другите коли фучат около теб, а въздухът мирише на асфалт и евтин ароматизатор за кола. Натискаш газта, и пейзажът моментално се размива в синьо-зелено. Винаги когато караш толкова бързо имаш чувството, че дърветата се разтварят в небето и всичко става едно цяло.

Затова ускоряваш още.

Натискаш педала по-силно - така ще изпревариш времето и събитията. Успяваш да изпревариш и GPS-a с поне половин час и пристигаш преди обяд.

Слизаш от колата уверено, все така забързана и нетърпелива и се отправяш към регистратурата. Жената, която ти се обади, за да съобщи какво се е случило е много по- любезна, околкото звучеше по телефона, но ти така или иначе не вярваш на първи впечатления. Всичко е стерилно, най-вече начинът, по който се уточняват плащания и се подписват документи; мирише на спирт и дезинфектант, а от силните луминисцентни светлини главата ти пулсира.

Погребението приключва по-бързо от планираното, което означава, че може да си тръгнеш още утре. Тръгваш същата вечер обратно към летището. Пътят е полупразен, същият от който дойде и някак не съвсем.

Селски път, който прекарваш в тишина и без светлина. Вместо да натиснеш газта в поредния отчаян опит да избягаш от главата си, забавяш и забелязваш колко е тихо, всъщност.

Тихо е, както не е било от години.

Спокойствието не е отсъствие, а скривалище. Понякога мислиш и за колата си като за място, на което си защитена. Отпускаш ръце и виждаш, че кожата на волана се е отбелязала по дланите ти - юмруците ти са били стегнати почти толкова силно, колкото и челюстите.

Отпускаш и крака си и колата забавя ход.

Защото в този автомобил - в този малък подвижен временен заслон разбираш, че няма нужда да се криеш повече.

Очите ти се замъгляват пред признанието, че дори и в последните моменти от живота си баща ти не е пожелал да те види. Гневът и обидите са безсилни пред фактите, но пък пред себе си имаш вече само пътя и колата - колата, която може да те отведе навсякъде. Имаш и знанието, че вече няма защо да гледаш назад.