МРАЧЕН РАЗКАЗ

Стефан Койчев

Навън се смрачаваше. Владо погледна към сервитьора. В чашите им имаше още недоизпито вино. Радо вдигна своята. Отпи голяма глътка.

„Нещата ще се подредят полека лека… ще отнеме малко време. Утре ще говорим със стачния комитет в комбината.”

Владо успя най-после да срещне погледа на сервитьора, който се обърна към него.

„Сметката, ако обичате!”

Платиха и излязоха навън в хладната пловдивска нощ. Повървяха към паркинга заедно. Бях съмишленици и приятели от ученически години. Радо произхождаше от  заможно и репресирано от комунистите семейство. Брат му живееше във Франция. През социализма се опита два пъти без успех да избяга на запад. Първият път още малолетен, му се размина по-леко.

След като втория път го осъдиха на четири години лишаване от свобода, той излезе от старозагорския затвор, точно в навечерието на 10.11.1989 г. Получи автоматично ореол на борец срещу тоталитаризма и естествено, веднага се включи в един от новите синдикати. Поведе активна организационна дейност.

Математик по образование, той се отличаваше с интелекта, ерудицията и също с ораторските си способности. Тези качества бяха забелязани от ръководството и то логично го изстреля към върховете на синдикалното движение.

Владо беше син на майка учителка, вдовица. Скромен бюджет, скромен живот. Независимо от финансовите обстоятелства и житейските трудности, майка му успя да го изгледа и възпита и той завърши икономика и финанси със сребърен медал.

Владо и Радо се познаваха от шестнайсетгодишни. Запознаха се  на математическите олимпиади в Пловдив. После още няколко пъти славните математици се срещаха на такива форуми и се сприятелиха. Впоследствие постепенно разкриха своето единомислие. После единият завърши икономика и финанси в Свищов, а другият същото, но в София.

Времената се променяха динамично и ги завариха окрилени с надежди и грандиозни идеи. Десети ноември отвори завесите на възможностите за двамата. Продължиха да се виждат и черпят взаимно. Понякога участваше и общият приятел Мишо. Владо беше достигнал до заместник-директорски пост в банката, в която работеше, а Радо напредваше в кариерата в една от фондациите на магната Сорос. Казваше, че усилено „усвоява” София. Лобизмът му беше в кръвта.

На една от редовните им разпивки, единият от младите лъвове рече, че така не трябва да продължава. Радо изложи накратко идеите си. Владо помисли пет минути с чаша силистренска кайсиева в ръка. Остави чашата и бодна от шопската салата. Стоя така с вилицата в ръка още минута загледан в прозореца и рече:

„Мултум акцио” ще рече различни, много дейности на латински, нали?”

„Търговия главно. Финансови дейности, лихварство, ако щеш. Освобождаване от остарели заводски мощности, инсталации и инвентар, инвестиции, развойна дейност, производство, филантропия… и т.н. Ще се занимаем с това подробно, като му дойде времето.” Радо отпи от чашата си, без да сваля поглед от него.

„Кога?” - попита Владо.

„Съвсем скоро.”

Излязоха от заведението. Нощта ги погълна в мъгливите си лепкави обятия.

Всеки с мислите си, те се отправиха с такси към домовете си.

На следващата им среща стана ясно, че бизнесът е твърде печеливш и сигурен, за да предизвиква колебание. В синхрон с текущото законодателство.

Владо получаваше високия пост на главен директор „икономическа ефективност”. Тоест човекът, който казваше да, или не на дадена идея, преди тя да стигне до Борда на директорите беше той. Над себе си имаше протекцията на Радо, който заемаше поста първи вицепрезидент на корпорацията „Мултум акцио”.

Последваха пътувания до Лондон и Виена. Работата беше динамична, неочаквано лесна и плодоносна. Владо се намираше в състояние на замайващ оптимизъм. Усещаше го и започна да се страхува от това си състояние и се опитваше да го потиска.

Знаеше, че това най-често води до катастрофа, по непредвидими начини. Що автори на големи произведения бяха писали за подобни състояния на духа. Да, но джобовете и сметките му се пълнеха с пари. Отчетни и безотчетни. В чантата си често разполагаше с по две-три пачки банкноти.

Търгуваха с оръжия. Изнасяни в Близкият Изток или Африка като бракувани или остарели.

Профсъюзът, който беше трамплин на Радо към кариерата, навлезе в държавен завод за алуминий и започна процедура по унищожаването му поради целесъобразност, т.е. неефективност. Алуминият беше скъпа суровина, а инсталациите и машините функционираха едва от шест години.

Владо си затвори очите. Парите, които се задаваха на хоризонта замъглиха отново фокуса на телескопа му. Огромни пари без труд. Само заради подписа му. Безстопанствеността в държавата даваше невероятен шанс за забогатяване. Проведоха още подобни операции. Нарязоха няколко фабрики за скрап. Скрапът беше на практика безотчетен. Одит и ревизии на скрап се правеха много трудно. С пет-десет хиляди мушнати в джоба на отговорния служител, резултатът винаги ще бъде благоприятен.

Възходът им беше невероятен. Самите те едва можеха да повярват на очите си. Радо, разбира се, играеше на още по-високо ниво. Срещаше се с чужди търговски представители, министри и посланици. Купи си хубава просторна къща в Бояна, обзаведена от парижка интериористка.

Приемаше гости от висок ранг и преговаряше на остъклената веранда. Семейството тактично заемаше освободеното пространство. Постепенно вицепрезидентът на корпорация „Мултум Акцио” стана собственик на колекция от много скъпи картини.

Избираше първо от най-старите финансово достъпни майстори. Барокът на първо място, после романтизмът. Тези стилове, съчетани с влиянието на майка му, бивша концертираща пианистка, бяха формирали естетиката на Радо. Колекцията му се превърна постепенно в едно малко съкровище. Да, както ставаше с другите милионери, колекционери на скъпо изкуство.

Владо нямаше семейство. Майка му почина и той остана сам. Нямаше особен опит с жените. Освен някои инцидентни приятелки, други жени не го навестяваха. Когато му беше нужна компаньонка, той вдигаше телефона.

Имаше апартамент, близо до хотел Плиска. Запоите започнаха да стават честа практика. Постепенно започнаха да се отронват камъчета от кулата на приятелството. После по-малки отломъци и след това по-едри.

Ножицата между успехите на двамата се разтваряше все по-повече. Усети се леко дистанциране между приятелите и съидейниците… Радо се изявяваше повече сред най-силните на деня. Рядко ходеше в родния си квартал и дом. Не се чуваше с близките по цели седмици.

Владо беше царят на запоите с приятелите плебеи. Черпеше като римски аристократ. В чантата му имаше винаги една или две пачки банкноти. Оставаше си ерген. Един ден му причерня и припадна в офиса си. Линейката го взе, но на другия ден беше отново на работа…. Диагнозата диабет не го стресна много. Контролирал се диабетът.

„Трябва да се науча да го залъгвам.” - казваше си…

Изминаха три години. Отношението и навиците на двамата приятели си оставаха същите. Парите се увеличаваха… Докато един ден, в полунощ, някакви облечени в черно нахлуха в апартамента на спящия Владо.

Стресът беше огромен. Добре, че поне му разрешиха да се облече.  Грабнаха го и го завлякоха в неизвестна посока.

Същевременно започнаха открити крамоли в корпорация „Мултум Акцио”. Радо се беше забъркал в много рискована операция с руско-израелска фирма. Намесен беше и един от военните заводи в България. Ставаше въпрос за огромно количество амуниции. Обвиниха го в конфликт на интереси и незаконно присвояване.

„Приватизираш корпоративна сделка!” - рече му президентът в лицето.

През това време нямаше вест от Владо цяла седмица. После вестниците писаха, че бил отвлечен и държан в една вила на Боровец….

Да, разпитваха го. Пребиха го. Бой с торбички пясък по бъбреците, за да не останат белези. Държаха го буден и без вода…. Въпроси главно за сделката на Радо, както разбра след това. Една вечер му завързаха очите и го откараха и оставиха на бул. „Цариградско шосе”. Той се прибра и завари апартамента си обърнат с главата надолу. На сутринта едва се събуди.

С мъка надигна пребитото си тяло и взе душ. Облече се трудно, излезе и си купи вестник. Прочете за стресиращи промени в ръководството на „Мултум Акцио”. Радо беше уволнен дисциплинарно и изгонен позорно. Владо хвана едно такси и отиде на работа. При влизане на пропуска му поискаха служебната и магнитната карта и не му ги върнаха. Той позвъни по телефона на Радо. Не отговаряше. После на президента.

Секретарката се забави малко и после му съобщи без обяснения, че един служител ще слезе и ще го придружи до офиса му. Почувства болка в гърдите и големият пръст на десния крак. Причерня му. Докато се овладяваше постепенно, усети една тежка ръка на рамото си. Беше един двуметров „служител”.

Спомни си, че му беше помагал и пренасял папки от архивохранилището до неговия офис. Онзи не показваше признак на уважение и свежа памет. Качиха се в офиса и служителят му подаде безмълвно два листа.

„Уволнението ми” - предположи Владо. Подписа единия и го подаде на двуметровия. Другия екземпляр сложи в джоба си. Прибра си вещите в едно куфарче, което държеше в бюрото си.

Онзи го съпроводи до входния портал.

„Довиждане.”

„Сбогом. Заплатата ви е в сметката” - изломоти все пак нещо, двуметровият.

Излязъл на улицата, Владо се огледа. Имаше чувството, че е изритан. Тепърва щеше да изяснява обстоятелствата и причините за случилото се. Погледна часовника си. Беше девет и половина. Набра телефона му. Без отговор!

Взе такси и се отправи към Бояна. Таксито спря до вилата на Радо. Каза на шофьора да чака. Позвъни веднъж. На втория път се показа млада домашна прислужница. Владо за пръв път я виждаше. Всъщност беше посещавал боянския дом на приятеля си само веднъж. На освещаването му.

„Няма го господина, замина за Бургас!”

„Кажете му да ме потърси, на личния. Телефонът му не отговаряше…. Довиждане.” Той й подаде визитката си. Тя не беше вече актуална.

Отиде с таксито да банката. В сметката му имаше само две хиляди лева. Той отиде на банкомата и извади три кредитни карти. Вкара едната. Беше блокирана. Останалите две също бяха анулирани. Останалите две сметки, които имаше в друга банка, бяха закрити. Акредитивите му бяха анулирани.

Владо беше  заклещен отвсякъде. Подозираше, че цялата вина носи Радомир, Радо прия…. или вече бившият му приятел. Беше си измил ръцете с него. А той още не се беше окопитил и възстановил съвсем от безсънието, жаждата и мъченията в Боровец. Бяха го натирили като куче. Явно, за да смекчи ударът върху себе си, Радо го беше натопил.

Анализаторският му ум се беше активирал, въпреки изживяния ужас и стреса, който го последва. Седна на една скамейка и се замисли. Ще изчака до края на месеца… Ако не си намери работа, ще се върне у дома, а апартамента тук ще даде под наем.

Пръстът на десния крак го болеше упорито и досадно. Владо се справяше като си измайстори нова походка с леко извъртане на крака. Беше почти незабележимо за околните. Мразеше поликлиники и болници.

Изминаха две седмици и дойде краят на месеца. Работа за него нямаше…никаква. Разбира се, не можеше да отиде на строителната площадка на петдесет години. Опита в счетоводни фирми. Откази навсякъде. Дори го познаха в една и леко подигравателно го попитаха: „За  петдесет хиляди на месец става ли?”

В понеделник отиде до Бургас. Взе хотел за два дни. Използва времето си максимално ефективно. Преброди всички стари познати. Съживи стари връзки, но наполовина… Скептичните и иронични погледи го възпираха да настоява. Дума не ставаше дори да бъде нахален.

Да, упадъкът и провалът не могат да бъдат крити дълго. Всеки ще се запита, как така се сети за нас сега, след като падна от златния стол.

А Радо сега беше в същия този град, според помощницата му…

Взе влака обратно. Пристигна изтощен в Пловдив и взе такси за вкъщи, за майчината си къща. Съблече се и седна на леглото по нощница. Краката го сърбяха леко. Вдигна крачолите. Ужаси се! Десният му крак беше почернял до глезена. Стана и отиде до кухненския шкаф, където държеше една плоска бутилка кайсиева силистренска. Отпуши я и изпи на екс три пръста от нея. Запуши я и се добра до леглото. Тръшна се на него и заспа с дрехите, без да се завие.

На другия ден се обади на Мишо. Решиха да излязат, да пийнат и побъбрят. Мишо имаше семейство. Жена му беше доста демократична и не ограничаваше контактите му с приятелите, като изискваше същото за нея.

„Не бих си представил дори такова нещо. Изтрил си е ръцете с теб?!”

„Симулираха отвличане, за да проверят истината. Лошото е, че ми пребиха бъбреците…а „големият благодетел” и „велик” финансист, изчезна. Крие се от мен.” Владо с пъшкате надигна чаша.

„Миналата седмица един познат ме попита за теб. Трябвал му финансов анализатор. Щели да изнасят кориандър за Индия.”

„Обади му се… Виждаш на какъв хал съм.”

Владо понечи да плати на сервитьора по навик, но този път Мишо го спря с ръка.

***

Изминаха няколко месеца. Владо беше поукрепнал психически. Подготвяше ревизионни отчети, правеше вътрешен одит и финансово-счетоводен анализ на фирми в града.

Не контактуваше с никого. Рядко с племенника си или с Мишо. Почти не излизаше навън, освен ако не се налагаше. Работеше по интернет предимно.

Вестниците писаха, че бившият вицепрезидент на „Мултум Акцио” бил прибран в парка от една полицейска двойка. Владо видя една изсъхнала фигура, легнала на скамейката с празна бутилка в краката. Бездомен алкохолик, пишеха отдолу за Радо злите жълти журналисти. Кратка справка за него и какво е притежавал…

Дори кораб, учуди се Владо, който не знаеше нищо за това. Нещо не му оставили. Бил се набутал в много рискована сделка с огромен процент капитал за гаранция. „Типично” помисли си Владо горчиво.

Изведнъж се надигна и взе патерицата. Опря се на нея и стигна до бюфета. Отвори го, взе бутилката с уиски и си счупи парче шоколад. Замаян се отпусна на близкия стол. Изяде шоколада и се успокои. Погледна надолу и разви импровизираната превръзка на крака си. Пръстът му се беше подул двойно и кракът беше почернял още повече.

Левият също започваше полека лека да настига десния. Зави го отново. Отпи директно от бутилката. После още веднъж, дълбока глътка. Остави шишето и се опря на масата и положи глава. Болката я нямаше… Така се събуди след шест часа. Беше почти в несвяст. Не знаеше спи ли, буден ли е? Усещаше пулсирането на болката в крака си. Навън беше бледо утро.

Чу се телефонен звън. Владо изчака да спре звъненето. То не престана. Тогава с мъка се надигна и стигна до телефона.

„Защо се криеш и не отваряш, кажи ми?” - гласът на Мишо беше гневен.

„Какво демонстрираш? Обиден на целия свят ли?”

„Не бях добре. Сега съм ОК” - излъга го Владо.

„По гласа ти не личи.”

„Умора от бачкане, приятелю. Лягам си да спя. Цяла нощ работих.”

Отби поканата му да се видят. И си легна да спи.

Изминаха две седмици. Ни вест, ни кост от Владо. Не допускаше никой вкъщи и не излизаше. Не отвръщаше на опитите на Мишо да говори с него по телефона. След „здравей” затваряше телефона.

Така измина още един месец.

Последната седмица от месеца беше необичайно тревожна за Мишо. Владо не даваше признак за живот по телефона. Приятелят му позвъни на племенника му и на полицията. Обясни в каква ситуация се намира Владо. После изиска и плати линейка. Пред входната врата ги очакваше домоуправителят. Качиха се до Владовия апартамент. Никой не отговори на позвъняването.

Полицаите разбиха вратата. Всички нахлуха вътре, но внезапна смрад ги удари в носа и се спряха. Миришеше на леш. Мишо се ужаси. Помисли, че се е разложил. Стигнаха до леглото му. Владо лежеше изсъхнал като пергамент, блед и безмълвен. Само потта по лицето му подсказваше, че е още жив. Лекар отметна завивките му. Тогава Мишо се хвана за гърлото и устата, за да не повърне. Разложеното живо месо излъчваше ужасна, нетърпима воня. Десният крак беше гангренясал до над коляното, а левият до под него.

„Бюргерът не прощава!” - каза лекарят през носната си кърпичка.

В болницата ампутираха и двата крака на Владо. След месец го изписаха.

Мишо го прибра в апартамента му. Приятелят му нямаше близки. Племенникът му беше заминал за Франция. Владо се придвижваше и обслужваше с количка. На следния ден дойде да го види отново. Завари го на земята да се движи с подложки за ръцете и краката. Необясним, странен оптимизъм се излъчваше от него.

„Като ветеран от войната съм, Мишел, нали?”

Сърцето на Мишо се сви…

Измина една година. Наложи се нова ампутация. Още по-нагоре. Владо живя още две години и почина.

Почти по същото време в софийските вестници се появи съобщение за намерен труп на едно сметище. Властите разпознали Радо, бившия вицепрезидент на „Мултум Акцио”. Полицията съобщаваше за побой с местни пияни роми. Убийците били идентифицирани. Бил съблечен почти гол и без документи.

Мишо изпуши цигарата докрай и я угаси в празната кутия. Прочете текста на статията, която описваше доста подробно тази биография… Сравнявана аналогично с  „Възход и падение…” на Пол Кенеди.

Стана, изхвърли вестника и отпадъците в градинското кошче за боклук и продължи да крачи по полупустата алея.