Георги Стойков

Колкото и добри думи да кажа за Иван Вълев, все няма да покрият истинската му същност. Щастие за нас е, че такъв надарен човек избра историческия ни град Плевен да реализира своята дарба. Регионът се оказа богат духовен извор.

Маестро Вълев като златотърсачите от Клондайк откри в този регион хилядолетни народни обичаи, забравени мелодии и ритми и с невероятния си талант ги превърна в бисери за народното ни пеене.

Изпълнявани от неговия, Иванвълевия северняшки ансамбъл, както и от други ансамбли и певчески групи в страната, те съпътстват живота на българите в дни на радост, и в дни на покруса.

Цялото това огромно, непреходно дело, което Иван Вълев съгради, е плод на изключителния му талант и работоспособност. Той е неуморим.

И днес, вече на патриаршеска възраст, откликва на всяка молба за помощ: композира, пътува, поставя стари и нови творби. Няма ансамбъл, особено в Северна България, който да не е включил в репертоара си негови произведения.

Аз съм един от щастливците с неговото приятелство. Често сме заедно - на делови разговори, на чашка кафе или на сладка раздумка. Приятно е с него. И полезно.

Разговорите, които водим, винаги стигат до главното в живота ни - мястото на културата в стойностното изграждане на човешката личност.

За мене - тревогата от замяната на мъдрото писано слово със сурогати; за него - катаклизмите, които преживява народното ни песенно творчество в т. нар. „преходен период”.

Иван Вълев е силна личност и въпреки всичко вярва в неизчерпаемата мисия на народната ни песен.

Спомням си как в края на миналата пролет се завърна от Пазарджик с приповдигнато настроение, одухотворен, разговорлив, нещо, което преди това му липсваше.

Дотогава, на сутрешното ни кафе, той често споделяше тревогите си за състоянието на общинските професионални фолклорни състави, за изпълнителското им ниво, за безбройните им материални и битови проблеми.

Имаше лични впечатления за много от най-изявените. С някои от тях поддържаше връзки, те търсеха неговия опит и той не жалеше сили и време да помага.

В състава на комисия от Съюза на музикалните и танцови дейци, начело с председателката проф. Жени Захариева, бяха посетили шест от областните градове, обсъдили бяха с местните общински ръководства цялостното състояние на фолклорните формации, съдействали бяха за решаване на битови и социални проблеми.

И ето, в гр. Пазарджик бе осъществена най-масовата проява в последните две десетилетия - „Национални празници на държавните и общинските професионални фолклорни състави”.

Изява, за която маестро Вълев положи много лични усилия. Попитах го доволен ли е от чутото и видяното и какви са шансовете на националния ни фолклор да оцелее в глобализиращия се свят.

“Както винаги - започна той, - свеждам глава пред светлата памет на изключителния Филип Кутев, който положи основите на този безсмъртен жанр, даде го на България и на света и със своите последователи го превърна в национално движение.
На тези празници взеха участие 13 ансамбли: „Пазарджик”, „Капански” - Разград, „Тунджа” - Ямбол, „Родопа” - Смолян, „Загоре” - Стара Загора, „Северняшки” - Плевен, „Тракия” - Пловдив, „Мизия” - Търговище, „Странджански” - Бургас, „Сливен”, „Варна”, „Пирин” - Благоевград и националният ансамбъл „Филип Кутев”. С концертните си програми, при изключителния интерес на публиката (предимно млади хора!) ансамблите потвърдиха, че фолклорният жанр е неизчерпаем, че разполага с шедьоври, превърнали се в икони на националното ни достойнство.”

Бях любопитен да узная дали и в този жанр има „осъвременяване”, каквото наблюдаваме в другите песенни жанрове, в театъра, киното, а и в публичните площадни изяви.

“Търсенето на нови форми и изразни средства в изкуството е перманентен процес, защото човечеството е във вечно движение. Това обаче не означава прекъсване на връзката с достолепната класика, защото именно тя съдържа кълновете, които раждат нова стилистика и явления в даден жанр. Добър пример за това е Старата Европа, с която лягаме и ставаме, и която е утвърдила различни течения в музикалното изкуство. Тя не е зачеркнала нито един период. Бах, Хендел, Вивалди, Моцарт, Бетовен, Менделсон, Брамс, Брукнер, и колко още други не се отричат, а взаимно се обогатяват, за да изградят общата панорама на западно-европейското изкуство. Разсъдливите знаят, че нищо не започва и не свършва с тях. Всеки творец, ако е такъв, е само една брънка от безконечната верига на изкуството. Онова, което преди четвърт век се появи като кълн - имам предвид концерт-спектаклите - сега е масова практика. (Макар и в скоби позволявам си да издам тайната, че той е авторът на тези концерт-спектакли - б.а.) Песен, музика и танц, взаимно обусловени като тематика, стилистика и настроение, с добре премислена сценична логика вдигаха на крак присъстващите.”

А как се е отразило на качеството на концертните изяви свиването, намаляването на колективите? Знаем, че това стана почти навсякъде и главно по икономически причини.

“Да, беше време на големите формации, които разполагаха с възможности да разгръщат красиви монументални платна - музикално-танцови. Това даваше възможност за постигане на по-голяма маневреност и смяна на сценичните картини. Днес преобладават камерните формации, но те не са с по-малки възможности. Един вокален квартет може да звучи по-красиво и от хор. Категорично доказателство е вокален квартет “Ева”, добил международна известност и висок престиж. И тук нещата опират до вещината на професионалното ръководство. На националните празници в Пазарджик много от ръководителите се представиха в най-добра светлина. Изключвам тук ръководството на Национален ансамбъл „Филип Кутев” и ансамбъл „Пирин”, които са безспорни фаворити. Имам предвид такива формации като тези от Търговище, Варна, Пловдив, Ямбол, които по най-добър начин представиха богатството и красотата на регионалното фолклорно богатство. Най-силно обаче ме впечатли неповторимата одухотвореност на изпълнителите и оная спонтанна радост по лицата на слушателите, която за кой ли път ме кара да повтарям, че народната ни песен е безгранично красива, а това значи безсмъртна. Тя съхранява най-възвишената духовна чистота на българина и на България.”

Сега, когато отбелязваме 80-годишнината на Маестрото, към тази загриженост и възхвала на народната ни песен ми се иска да припомня някои качества на човека Иван Вълев, с когото живеем в един град, срещаме се всеки ден на улицата или в концертната зала.

Някои намират неговия характер за „особен”, за „тежък”. Не признавал други оценки за изяви на състави и творби освен своите.

За второто е абсолютно невярно, защото той носи демократичния дух по рождение и уважава мнението и вкусовете на всеки ценител.

Не е вярно и другото - оценките му най-често са безапелационни, защото тежат от аргументи и непоклатими принципи, които изповядва цял живот.

Печели ли от следването на тези принципи? В повечето случаи не, защото си навлича ненавистта (или по-скоро завистта) на хора, които могат добре да приказват, но не могат да правят.

А той може. И го прави по неповторим начин, по Иванвълевски. Всеизвестни са неговите интерпретации на фолклора от почти всички етнографски райони на България.

Плод на неговото творчество са шедьоври като „Неранза”, „Тъкала ли си, момина мале”, „Преклони се, булне ле”, „Пошли са моми за цвеке”, „Песен за България”, „Детски сезони”, сюитата „Сватба” и десетки други.

Голяма част от творчеството му е публикувано в поредицата на библиотека „Народни хорове и ансамбли”, записано е в дългосвирещи грамофонни плочи у нас и в чужбина, влязло е завинаги в Златния фонд на Българското национално радио и Българската национална телевизия.

Иван Вълев е универсална личност, белязана от природата с много и ярки дарби: композитор, диригент, педагог, а за обществената му дейност и гражданската му позиция да не говорим.

Тя минава през целия му живот като червена нишка. Макар че винаги се е държал далече от политическите партии, неговото родолюбие, българската му същност е звучала навред - и в България, и в чужбина.

Той страда от загубените социални придобивки на хората, за намалелите възможности на младите да се реализират у нас, болезнено приема, че най-жизнените поколения търсят препитание в чужбина.

Именно за тази му обществена чуткост в недалечното минало бе удостоен с най-високи държавни отличия: „Народен артист”, орден „Св. Св. Кирил и Методий” - първа степен, „Кристална лира” на Съюза на музикалните дейци, „Заслужил гражданин” на Плевен и родния му град Луковит.

И ако в областта на творчеството всеотдайността му граничи с обреченост, в житейски план поведението му е осветено с най-драгоценното човешко качество - достойнството.

Достоен живот, достойно творчество! Да се снишава, да се докарва пред този и онзи, о, това е невъзможно! И в тоталитарно време беше непреодолим, още по-малко днес, когато нищо в държавата ни няма своя собствена физиономия.

При него класическите добродетели като че ли са застинали. От всеки жест лъха достолепие, от всяка дума - респект. Това не го прави недосегаем. Обратно. Той умее да контактува с хора от различни нива.

Има чувство за шега, облечена в повечето случаи в сатирични нюанси, но мнозина я приемат първосигнално. Най-често се самоиронизира. А знае се кои са достойни за самооценка.

Една единствена слабост има маестрото - за талантливите и трудолюбивите е готов на всякакви жертви.

Непримирим е към посредствеността и бездарието, което ни залива всекидневно от сцените и от медиите. Тази зараза той определя като най-страшна за българската ни идентичност.

А иначе, уверил съм се лично, най-широки слоеве от населението в нашия край високо го ценят и обичат. Той е достоен за нашата обич. И за българската ни гордост.

——————-

в-к „BG север” - Плевен, бр. 32, 15-21 август 2008 г.