Марин Кадиев

Без да се впускам в исторически разбори, ще кажа, че хуморът е умение да видиш скритата същност на нещата, тяхната прозрачност и въобще да видиш смешното в неговите различни изяви.

В литературата имаме богата традиция в хумора. В трийсетте години у нас има една генерация хумористи от най-старото поколение - Челкаш, Караславов, Вежинов, Б. Райнов.

Има едно второ поколение - Петър Незнакомов, Христо Пелитев, Мирон Иванов, някои от които си отидоха твърде рано - Незнакомов, Иванов; има и едно поколение - Ясен Антов, който е тук, Тодор Данаилов, Любо Кънчев, което има много стойностно място в българското културно пространство, и то главно прозаици-сатирици, които съумяват да видят не само комичното, но и чрез него да ни карат да се самопознаваме, да се самовглеждаме в себе си.

Думата ми е за нашия колега и приятел Любомир Кънчев. Преди един месец той навърши 70 години. Роден е в село Никюп, Великотърновско, в гр. Велико Търново завършва гимназия, след това българска филология в Софийския университет.

Повече от четири десетилетия е бил редактор в „Народна младеж”, „Вечерни новини”, дългогодишен зам.-главен редактор на в. „Стършел”.

След промяната той направи няколко интересни вестника - „Луд гидия”, главен редактор на в. „Дрога”.

В момента има Издателска къща „Кънчев и сие”. Фирмата му търси художествена защита на произведения, в които има нещо значимо в един вулгарен, циничен, себичен, недостоен свят.

Любомир Кънчев е автор на многобройни публицистични статии, интервюта, автор е на 18 книги.

Най-новите му книги, за които говорим, са тук, пред вас: „Внукът на именития опълченец”, „Бай Ганьо - изпълнителен директор на епохата”, „Ситото на вековете” и др. Те обобщават неговите идейно-естетически търсения по онова, което той носи в себе си.

Комичното в световен мащаб, ако трябва да видим неговата проекция и тук, в България, в Любомир Кънчев се реализира в три аспекта: като хумор - някога язвителен, някога безобиден, като ирония - най-стойностното като интелектуална ирония, и като сарказъм.

Сарказмът като гневна, изобличителна смешка. Любомир Кънчев обхваща тези три форми, включващи и силната интелектуална ирония.

Неговите разкази са озаглавени - гротески, хиперболи, но той никога не стъпва на онова, което днес в нашата литература олицетворява Стаматов.

В разказите му има силен изобличителен патос. Нещо подобно има у стиховете на Йосиф Петров. У Любо е деликатно. То е като намек. То е като нещо, което те кара сам да довършиш разказа.

В много отношения неговите разкази имат отворена композиционна рамка и те карат във времето и пространството ти да бъдеш съавтор, да досътворяваш нещата.

Това е хубаво, че не дава на човека готова сдъвкана храна и го кара според духовния си багаж сам да прави изводите. В разказите си е конкретен и ясен.

И още един момент. Най-често употребяваната форма е алегорията, символът и гротеската. Някъде се опитва да преувеличава нещата до такива размери, че то не функционира в живота, но като тенденция, като душевност, като нравственост функционира във всеки от нас.

Тези параболи и хиперболи са много интересни. В българската литература има примери с използване на хиперболата - такъв е Светослав Минков например, помните го. Аз говоря за силната интелектуална гротеска, която създава в момента Любомир Кънчев и с когото вие ще водите диалог.

В кои сфери преувеличава? Къде е прицелът на неговото сатирично перо?

Както в съвременния български свят - социалните търкания в битието, преходът към една по-нова душевност, особено бюрокрацията, тази бюрокрации, която има едни и същи вечни форми от Адам и Ева до днес. Една и съща бюрокрация - отидеш на лекар, на зъболекар, умираш - кошмарна работа!

Всичко това са бюрократични неща. И той много точно е хванал тяхната вътрешна тенденция, за да ги изобличи по един много фин начин. Особено интересна е неговата поетика.

Той например не произнася присъди, както някой търси лек виц… Той взема един силен човешки характер, натоварва го с някаква човешка мисловност и оттам - наглед при него всичко е много сериозно.

Неговата сатирична проза е многозначна. Трябва да умееш да хванеш нещо от себе си. Всеки според духовния си багаж може да я възприема различно: повече, по-малко… различно.

Да вземем например разказа „Внукът на именития опълченец”. Имало един опълченец, неговият внук - жив и здрав, от рода на Барутчийски, и с него той решава да направи едно по-добро материално битие.

Вижте сега как върви този гротескен план. Внукът си е внук - живее в съвременната епоха. Започва реституцията. Той обиколил и доказал, че някога неговият дядо опълченец доставял камъни, трупове на опълченците.

Виждате сега как леко върви тази история, много фино е разказана. И става така, че когато той се е запознал с внука на генерал Столетов, четвърто поколение внук, с внука на Сюлейман Паша, четвърто или пето поколение внук, разговарят.

Разговарят потомците. И отишло това момче по местата на битките и преценило, много интересно, че дядото тук умира. Тук се е ляла кръвта, оттук са се хвърляли труповете… „Оттук са се хвърляли камъните на дядо ми… Сто кубика! Те трябва да ми бъдат дадени, за да започна строеж.”

И забележете! Самата еманация е много страшна: да се спекулира с кръвта на мъртвите.

И туй нещо става, без да има някакъв вътрешен цинизъм, самата еманация, самото идейно отношение е много страшно! Да се спекулира с кръвта на мъртвите!! И туй нещо става, когато думата е за нещо сериозно, и туй нещо се нарича човешка съвест, духовност, всеки трябва да се срамува.

В един много сериозен план, когато няма нищо смешно, нещо зловещо, коварно е, но е написано с един фин, тревожен стил, и ти си изумен до каква степен човек в своята коварна, уродлива същност може да стигне.

Ей това е с две думи тази гротескна същност, много увлекателно разказана, много синтезирано и много точно в това отношение и който иска реституция на българската душевност.

Един разказ динамичен, синтетичен, много интересен като откритие, като инвенция, като находка. Това е време, което е доказало българската стойност.

Или да речем веднага ни пренася в едно предприятие, където хората не могат да се понасят - Нова година, различни празници. Търсят начин да празнуват, без да се гледат в лицата. И търсят - кой е най-остроумният човек - и решават, че това а Ради Пенчев, статистик.

Предлага се да се направи маскен бал. Добре. Туй нещо е естествено. Търсим пълноценна реализация. Но когато настина става това, оказва се, че и маските не могат да скрият човешката уродливост.

Един от героите там непрестанно търси „кой е другарят директор, за да го настъпя”. Дали е глиганът, слонът, дали е прасето, дали е маймуната? Ами ако го настъпя, ти утре ще ми настъпиш службата.

Оказва се, виждате ли алюзията - каквато и маска да сложи човек, душевната уродливост не може да се скрие. Тя е вечна. Показва се и през най-хубавата обвивка.

Лошият кон и под хубавия чул ще се води. С тези маски, дето понякога туряме пред себе си, за да говорим едно, а да правим съвсем друго, нищо не излиза. В този разказ има голямо обобщение.

В книгата му „Внукът на именития опълченец” има един страшен разказ „Метаморфоза”. Подобен е на този с маските. Просто човешката метаморфоза.

Един човек не може да понася директора си. „Аз ще отида и ще му кажа какво мисля за него!” Но когато отива, става метаморфозата, преобразяването.

Защо става така? Омекваме ли? Просто този човек се заканва да го унищожи, и изведнъж смекчава заканата си. „Какво искаш?” - пита го началникът. „Искам да си отида на село! Имам кокошки…” Началникът го пуска и той преди това му благодари.

На пръв поглед - обикновена, банална история. Но Любомир Кънчев търси душевността, нравствеността. Душевната енергия на героя из един път се смекчава.

Любомир Кънчев не дава изводи. Нека всеки според собствения си духовен свят да прецени кое е вярно, кое не е. Тия разкази са хубави. Още на времето са задавали въпроса на гениалния Чехов: „А бе всички разкази - де завършени, де незавършени…”. Чехов казал: „Писателят трябва да постави въпроси. Отговорите да ги търси всеки за себе си”. Ей за такива неща говори той.

Виждате ли, това са така наречените вечни, екзистенциални въпроси. Свързани с всички нас - с мене, с тебе… Важното е да хванеш нещо веществено, значимо, нещо същностно в този човешки свят.

В това отношение Любомир Кънчев много вярно, много интересно търси - да кажем - и образи сред животните. Той има по-малко от типа на басните, но ето - в животинския свят кучето се пенсионира (в „Аномалия”) и решават да изберат магарето.

То не може да лае? Не може да лае, но може да реве! Не може да хапе, но може да рита, да хвърля къчове… Става така, че баснята е посветена на хора, които недостойно носят своята професия. Съвременният свят ни дава много примери - има некадърни специалисти, които унищожават себе си, унищожават професията и измъчват хората.

Аномалиите продължават. Магарето го повишават заради напъните му да лае. Награждават го с магнетофон. Алюзията всъщност е много силна, много мощна.

Любомир Кънчев много точно възсъздава тези аномалии. Сега например всичко се е юрнало да следва право, така че в това отношение има нещо вярно.

Любомир Кънчев прави всъщност една много интересна вътрешна присъда в разказа „Моето име на трудолюбив човек”. Героят почва да шуми, без да работи. Така него го смятат за най-работливия човек, понеже много говори все за производствени, за трудови стойности.

Така днес много хора, които са нищо, а минават за нещо, и в действителност има рушене. Много интересна днес е тази алюзия на автора. Кой е истинският човек? Името му на трудолюбив човек стойностно ли е, или не?

Или да вземем другия разказ „Шушука се…”. Един служител отива при секретарката. Тя не го пуска при шефа.
Той напразно се ядосва.
- Складът гори!
- Нека гори! Затова има пожарна!
Той наострял уши, когато служителят му казва, че по негов адрес се шушука.
- Кой шушука? Дай ми ги тези хора…
Този бюрократизъм, който идва от човека, поставя въпроса за материалното и духовното човешко битие.
- Тия хора какво шумят? Я да видим! Дай ми ги тези хора.

Това е вид генетичен бюрократизъм, който идва у човека, когато вземе дадена власт.
Много са интересни тия промени. Шушука се, казва се това-онова и колко хора на тоя свят са пострадали от шушукане.

Колко човешка душевност е унищожена или осакатена дори и у нас! Тези алюзии у Любомир Кънчев имат много стойностно начало.

Или да вземем рекламата в есето „Апология на рекламата”. И наистина, да ви призная, ужасно нещо била рекламата. Ние едно време в това отношение си живеехме. Писна ми от кока-кола, от прахове за пране, от памперси… Това е човешкият идиотизъм. Няма ли кой да каже на тая телевизия, че не е правилно да се нарича Българска национална телевизия? Все едно да казваш Българска България. Както не е правилно да се казва „хранителни стоки”, а хранителни продукти.

В разказа „Прякорът краси човека” всеки има прякор. Само един в интерпретацията не приема прякор, защото той съумява да угажда на всички. Тоест той може да се адаптира, това е угодникът. Тези малки гротески, сатирични етюди на автора са много интересни като едно художествено битие.

Интересен е разказът „Похвално слово”. В предприятието идва нов служител. Всички са учудени, че новият човек работи много, изключително старателен е. Той, според другите, като че ли не знае, че човек работи толкова, колкото му плащат. Как може? За стойността на работата не се плаща. И колегите му почват да се тревожат.

Изпълнителен, знаещ, можещ, новият служител подрежда цялата архива… Сигурно си поставя някаква цел. Страшен човек! И почват да разсъждават. Какво значи да се старае?? Сигурно иска да измести началника или заместника му. Такова старание никой няма! Тоя човек трябва да го оскърбим, да го унищожим. Той се стреми да докаже, че е по-добър от нас…

И започват интригите. Началникът отива при по-горното началство и успява да внуши, че не всичко е наред. Новият служител няма досие.
- Като няма, ще му направим!
И този човек - силен и съвестен, се разболява. Директорът казва:
- Я напишете едно траурно слово!

В това отношение „Похвалното слово” е една богата алегория… Днес в България има нула поетеси като Багряна.

Любомир Кънчев се движи в една сфера - битово-социалното, екзистенциалното, човешкото.

Ето например „Бай Ганьо - изпълнителен директор на епохата”. Много интересно! Най-популярният български герой. Най-интересното е, че Любомир Кънчев се е опитал във времето и пространството да го направи космополитен, интернационален герой.

Има такива герои и в другите народи (Тартарен Тарасконски). Като една образна, нравствена същност. Като една доминанта, която българинът трябва да носи като роб.

Това нещо продължава в различни модификации, в други формални образувания, но това си е байганьовското човешко начало. Тя е много голяма новела, чрез която той внушава точно тези измерения в човешкото начало.

Или да вземем други разкази, в които авторът ни пренася и в лудниците, за да ни внуши, че много хора там са по-нормални от нашето човешко битие. Той ни пренася и в една друга гротеска. Каква е ролята на началника - да казва „Да” или „Не”. Нещо утвърждаваш, нещо отричаш. Виждате тук колко несъвършена е човешката същност да приемаме нещата.

Или да вземем разказа „Вярната посока”. Героят минава през няколко перипетии. Среща един овчар, слуша емисията по радиото:
- Карай, посоката е вярна!

Посоката е израз на днешното битие. Ще излезем ли най-после от това положение? С фантазия, с въображение, но много увлекателно.

- Ние, българите, най-напред трябва да се научим да питаме. И сами да си обуваме панталоните, а не да чакаме да ни ги обуе някой друг!

Много интересни са тези гротески, параболи…

Един сънародник предлага услугите си като шпионин за тайните на България. Гротеската завършва:
- Вие знаете ли къде се намирате?
- Как така да не зная. В България!
- Няма такава държава!

В „Свръхинформираният” - оказва се, че свръхинформираният е най-големият ви личен неприятел.

Виждате, Кънчев създава много пъстър калейдоскопичен свят от алегории, гротески, метафори, в които социалното, битовото е видяно от различни страни.

Например в „Зет на хеликоптер” изводът е: „И бракът по сметка може да бъде щастлив, ако сметката е добре направена”. Героите са прагматични, адаптивни… Такъв е случаят и в „Съвест - втора употреба”. Авторът прониква много добре в сферата мъж - жена, в техните взаимоотношения.

Някои от книжките му са малки, но с голяма вътрешна обемност и за всяка една може да се разсъждава. Развити са в два плана:

I. Интимно-психологически план;
II. Как сме ние в един по-едър план - как сме в самото социално битие.

Всичко зависи от човека, от неговите реакции. Внушенията на Любомир Кънчев са много силни като една директна принципност какви трябва да бъдем.

Той върви по пътя на обратното - какви не трябва да бъдем. Кънчев пледира да не бъдем като неговите герои.