Тихомир Йорданов

Април. Шестнайсти. Тридесет и втора.
Сега съм у дома. Навън е здрач.
Роден съм, значи, като всички хора
с един внезапен, силен плач.

Какво да кажа? Времето е влажно.
Навън ръми. По радиото пак
приказват глупости. Е, много важно!
Я чакай, имам някакъв коняк.

Вратата зейна със език изплезен.
Дочувам нечий шепот глух.
И мисля си, че някой влезе.
Не беше ти. Навярно твоят дух.

А ти къде в пространството се рееш?
Отсъствието твое ме гнети.
Прощавай, пак ще си налея.
Ти тази слабост ми прости.