ЖАРА

Елена Петрова

Родило се някога момиченце. Едно такова беличко, като че ли кръвчица нямало във вените. Косите сребърни, очите мътни. Ден и нощ се молила неговата майчицата Бог да го изцери.

Една нощ, изтощена в черквата пред иконите, майката заспала и сънувала.

Бог й се явил като огромна вълна, която колкото по-навътре се отдръпвала от брега, толкова по-голяма ставала. Рекла й вълната:

- Виждаш ли камъните под мене! Събери ги и ги остави на скалите слънце да ги грее. В най-знойния ден на лятото ела с бяла премяна и носи чедото си голо-голеничко. Когато слънцето е най-високо, го постави върху камъните. После свали премяната си и скочи от скалата. Плувай до брега и когато се върнеш, рожбата ти ще е изцерена.

Събудила се майката, прекръстила се и хукнала по изгрев към брега. Морето се било отдръпнало както в съня й. Събрала тя колкото можела да носи в престилката си бели обли камъчета, а после ги отнесла на скалите. Върнала се, събрала още и така, докато скалата не побеляла.

Детенцето все повече линеело. Врачки баели на момиченцето, с какво ли не го лекували. Сънищата на майката ставали все по-неспокойни. Виждала как рожбата й гори върху камъните и се зародило в нея съмнение. Дали не обрича на смърт детенцето си и дали ще може да стори заръчаното от Бог? В черквата търсела опрощение за съмнението си в Божията воля. Докато не дошъл най-топлият ден.

Майката не можела да плува и знаела, че ако скочи от скалата, ще се удави. Нямала си никого освен детенцето. По онова време мъжете ги пращали на война. Все чакала вест от своя любим, а сърцето й се свивало от мъка.

Случило се така, че най-горещият ден бил онзи, в който рожбата й навършвала годинка.

Смирена, майката облякла най-красивата си премяна. Не казала на никого какво възнамерява да стори, защото знаела, че всички ще я помислят за луда. Тръгнала към скалите с голата си рожба в ръце. Застанала пред камъните, прекръстила се и рекла:

- Да бъде Твоята воля!

Оставила рожбата си върху нагорещената побеляла скала, свалила премяната си и скочила в бурното море. Задържала дълго дъх, и точно когато си мислела, че никога няма да види отново детенцето и любимия си, една вълна я прегърнала и понесла към брега.

Хукнала майката към скалите, а там, върху камъните, сияещ от радост, нейният любим. В прегръдките му маха с ръчички скъпото им дете. Бузките румено-червени, косите като позлатени, а очите - сини, с цвета на небето.

- Нека ти обясня… - рекла майката - Сънувах сън…

- Знам! Аз видях същия сън. И знаеш ли как ще го наречем нашето момиченце?

- Да!

- Жара!!!- рекли и двамата в един глас.

Минали години.

Жара станала девойка за чудо и приказ. Залюбила млад момък, който не познавал светлината. Решила Жара да се помоли Бог да му помогне. Дала обет за мълчание и заминала на дълъг път.

Носели се слухове, че в село Българи жени и мъже танцуват върху огъня и стават чудеса. Жара била готова да влезе в огъня.

С вярата и любовта, всичко й се струвало възможно.

В нощта на светите Константин и Елена влязла Жара в черквата на селото. Измила се със светена вода, целунала иконите и се прекръстила. Без думичка да продума се хванала на хорото с другите нестинарки, които я гледали изумени. Тя първа затанцувала върху тлеещите въглени.

Танцувала, танцувала Жара, дорде света Елена не я хванала за ръка и не й рекла:

- Тичай, Жара, тичай при своя избраник! Вземи най-горещия въглен и с него очите му натъркай. Нека краката ти да целуне и така му кажи: ,,Каквото Бог ти даде, ти от мене ще го вземеш.”

Върнала се Жара, сторила казаното и момъкът прогледнал…

Ти чувал си, кога гайда засвири, как шепа земя в гърдите побира? Как сърцето в гърлото се качва, а после самичко мястото си открива?

Така е и с любовта! Откриеш ли я, готов си с огъня да затанцуваш.