ХЛЯБ

Слав Хр. Караславов

ХЛЯБ

Бе война,
бе хамбарът изметен,
бе война
и тежаха ръцете,
като клони, от буря прекършени.
И тревога изпълваше къщи.
И изплашена, мама
ми каза:
- Във хамбара брашното се свърши.

Аз мълчах
и не търсех надежди,
аз мълчах
и поглеждах под вежди,
и браздяха челото ми грижите,
и на своето детство се мръщех -
пред очите се люшкаха хижите,
сякаш думаха: - Хляба се свърши…

Пак тревога -
стопанство създавахме
и тревожно
се всички прощавахме
със ралата,
с колите, с остените.
И се вайкаше в тъмното баба:
- Старостта ни къде ли ще денете,
ще ни стига ли винаги хляба?…

Все за хляба
се бореха
хората,
все за хляб
ги косеше
умората,
но с омраза живота не мереха
през оная възторжена есен,
а поднасяха свойто доверие,
за да стане на хляб и на песен.


СТАРИТЕ КОЛИ

1.
Къде са старите коли
с главини груби и катранени?
С обозите ли са, или
лежат разбити и забравени
при Лозенград и Булаир?
И биволите белооки
ведно с ръждивия синджир
преживят ли в пръстта дълбоко?

Къде са грубите коли,
които люта смърт превозваха?
Далечен гръм ли повали
товарът им жесток и грозен?
Разсъхнатите колела
отдавна вече не скрибуцат,
но старци, смръщили чела,
сънуват тъжните им звуци.

2.
Жестокото и влажно време
прояде пъстрите канати,
главините сега не пеят
по калния и черен път.
Отгоре кучетата дремят
и кацат враните бухлати,
а луди вихри щом завеят,
опяват вечната им смърт.

До пълна старост доживяха,
но благодарности не сбират,
че цял живот в сандък разклатен
люляха скръб и тъжен глад,
за мъничките - люлка бяха,
за младите - тегло и грижа,
за старците - ковчег безплатен
от този свят до онзи свят.


ВЪЗМЪЖАВАНЕ

Животът е един безкраен ден:
съдби и хора,
драми,
смях
и песни.
Умрелия - умрял. Родения - роден,
да се родиш е винаги по-лесно.

По-лесно е да мислиш, че при теб.
във твоя дом светът се е поместил.
И в дворчето под шепата небе
да бъдеш глух за хилядите вести.

Но утре, ако буря помете
на твойто малко щастие покоя,
с краката на проходило дете
ще тръгнеш, за да разбереш
във боя

тревогите на всеки кръстопът
и гневната гонитба с хоризонта.
И колко е голям и пуст светът
без тил, без ясна линия
на фронта.

И мъж ще станеш, ще издигнеш ръст
и в шепите на пушката ще пушиш,
понесъл в боя родна
плодна
пръст,
останала по тежките ботуши.

И спрял се срещу вятъра студен,
ще разбереш, че няма нищо лесно.
Тогаз ще изживееш своя ден,
със много гняв,
със много труд
и песни.


КОРЕН

Аз съм корен,
а не корона.
Аз живея във тъмни подземия,
аз съм вечно обречен да бъда
с тъмни пръсти, забити в земята,
да изстисквам живия сок,
да воювам за сили, които
тръгват бавно нагоре, нагоре,
за да гледат как слънцето свети,
как листата шумят удивени,
как се ражда началният плод.

Аз съм коренът
долу
зазидан.
Аз съм в тъмното,
робът съм аз,
дето в мините
злато
промива.

Аз не мога навън да изляза.
Тук съм
долу,
долу съм аз.

Идват зими - снега им не виждам.
Идват пролети - цвета им не зная.
Идва лято - плода му не помня.
Идва есен, но багрите пъстри
не достигат до мене, а само
тъжни слухове шушнат с дъжда
плодовете как тръгват да скитат,
как листата се влюбват във вятъра
и поемат след него да тичат
на живота под синята стряха,
а пък аз съм във тъмното,
долу
и с къртиците слепи
беседвам.

Може би тъй било е от века,
може би тъй ще бъде до века.
Мойте сили са нужни в двубоя -
горе, там, ще шумят вековечно,
ще се карат за повече слънце,
ще воюват за повече място
и за първото весело клонче,
ще се кичат със цветни одежди,
ще окръглят охранени бузи,
за да могат на знатни трапези
свойта дребна цена да повдигнат,
мен забравили долу, където
тъмнината се бори със мене.
Даже моето име не знаят,
даже мойто упорство не помнят
или просто нарочно не искат
да си спомнят за оня безгласен
и невидим
безимен
работник.

Аз съм корен,
не съм корона,
във която гнездят сладкогласи,
сладкопойни и влюбени птици.
Аз съм коренът, с мене се борят
черни змии
и змейове черни,
пресушили сребристи потоци,
бистри кладенци, слезли при мене.
Аз съм сам.
Аз съм долу във мрака,
никой
никъде
мен не ме чака.
Само някога оня светия,
дето с коня спохожда полята
по гергьовско
си спомня за мене.
Остро копие дръзко забива,
благослов по дъжда ми изпраща
и от радост заплаквам самотен.

Аз съм коренът,
стар
и работен.


ПЪТ

Аз пристигнах
от село
далечно
с един
ъгловат
нрав.
Не съм Ботев,
ни Вазов,
ни вечен,
аз съм
Слав.

За кина
и за градски забави
не съм скътал
в гръдта
спомен скъп.
Под възторга на селяни
здрави
е извил моят път.

И Бетховен
не тупах по рамото,
и със Бах
аз не бях
другар.
А присядахме вечер
на сламата
с един
неизбръснат гайдар.

И по звездните нишки
пристигаше
като паяк
луната при нас.
И дъхтеше на дъжд
комунигата,
и опиваше
младостта.

Моя младост,
прахът се белее
по следите
на твоя
път,
но още чувам девойки да пеят
и сто гайди насън
да ручат.


***

Ти проходи
с космичните кораби,
имаш избор на пътища днес.
В ясни дни
и под залези морави
ще гориш от възторг
и протест.

И когато надзърнеш във книгите,
ти за мен ще помислиш
със жал:
Странен старец,
не пял
за машините,
а за черните биволи
пял…

А над теб
ще се мятат антените.
Телевизор
ще мига
с око
и ще стигаш звездите,
студените,
много силен
и много висок.

Разстояние, време
и пътища
ти ще мериш
с минута
и миг.
А на Тракия
в пъстрите кътища
ще ръждясва войнишкият щик,

ще догнива и ралото дървено
под хамбара на наште деди.
И едно геранило прегърбено
ще ти спомня за старите дни.

Сине мой,
аз не мразя машините,
но съм крачил
с камшик
от лико,
телевизор ми беше
сред нивите
едно биволско
топло
око.


КАТО РЕКА

Времето и хората са ми приятели,
пръстта и златото на едни везни меря.
Искам да бъда на цветовете ваятел,
искам пред никого за нищо да не треперя.

И да не ме разпъва човешката присъда,
и пред своята съвест никога да не се свивам.
Искам като река да бъда -
винаги да вървя и никога да не си отивам.


ДЪЖД

Дъждът пристигна изненадващо студен
и сграбчи ме във своята прегръдка.
Гора зад мен, поле пред мен -
за въздух не остави глътка.

Какво разбирате от дъжд,
деца на булевардите и стрехите!?
Боите се, че идва изведнъж,
боите се за себе си и дрехите.

А тук в полето е река без брод,
студена злоба и студени пръсти,
камшик, отбрулил от душата плод,
небе, обрасло със капчуци гъсти.

И ти премисляш своята съдба,
заливана от диви водопади,
родени от беда и за беда,
завързани във залп от канонади.

И ти се връщаш мокър като плъх,
във зъбите душата си захапал.
Пред теб поле, зад теб планински връх,
а ти сред тях една голяма капка.


ПАЗАР

Вик на погледи, които в твоя поглед се повтарят,
всичко свети на открито. Колко шарен е пазарът!
От камилата гърбата до мълвежа на съдбата -
вик на погледи, които в твоя поглед се повтарят.

Леблебия, стара дреха, шарка - рожба на резбаря,
папагал - в гнева утеха. Колко пъстър е пазарът!
Бедност страшна и убога, песен - равна като гроба,
и над всички - късен залез - шарка - рожба на резбаря.

Бял яшмак и поглед скритен, който себе си изгаря…
Скрий гнева си и минавай на живота през пазара.

1978


***

Обичаш ли -
обичай ме такъв
какъвто съм,
какъвто и да стана.
В сърцето имам неспокойна кръв
и с трудностите
тя ме сблъска рано.

В живота има хиляди врати
и хиляди пътеки се кръстосват,
сърцето ти по друг ли затупти,
недей да търсиш
зад гърба ми мостове.

Мини напред
през моята любов,
дори за мене
не запазвай спомен.
В юмрук ще стисна
своя дял суров,
ще тръгна както някога
бездомен.

И с пламъка
на свойта гневна кръв
ще обгоря сърдечната си рана.
Обичаш ли -
обичай ме такъв
какъвто съм,
какъвто и да стана.


***

Мисли времето отвлича,
песни времето тъче.
Ти си същото момиче,
аз съм същото момче.

Само там, където често
се изпращахме по мрак,
я няма уличката тиха,
ни градинката със мак.

Няма и пазача, дето
ми се караше, че там
аз съм те целувал вечер,
без да имам капка срам.. .

Хора времето отвлича,
мисли времето тъче.
Ти си същото момиче,
аз съм същото момче.

Никаква промяна. Само
пъстроокия ни син
много скоро ще надрасне
ученическия чин.

А и моите години
вече стават. . . Но защо
пак за времето да мислим,
на кого е нужно то?. . .

То усмивките отвлича,
нови спомени тъче.
Ти си същото момиче,
аз съм същото момче.


ЛЮБОВ

В магазина за обувки влиза любовта смутена.
Под яшмака - свежа младост, сладка болка притаена.
Спри, Ферси! Животът носи изненади за очите -
гледай как момчето пламва и приглажда с длан косите.

Гледай как се свеждат мигли, как без думи си говорят.
Нека майката с бащата за цената дълго спорят.
Плахи пръсти тръгват плахо, младата ръка трепери.
До обувките - пантофки, дълго, дълго тя ги мери.

Той е коленичил леко, с топли пръсти й помага.
Любовта, Ферси, не може от живота да избяга:
крак - погален, поглед - сведен, свят в сърцата им затворен.
Нека майката с бащата за цената още спорят.

Спри, Ферси! Животът носи изненади за очите.
Любовта с пантофки златни стъпила е във душите.


И СИ ОТИВА ЛЯТОТО, И СИ ОТИВА…

И на лозите гроздовете натежават,
и предесенни паяжинки плават
в една далечност странно мълчалива.

И си отива лятото, и си отива…

Оставило във плодовете своите копнежи -
и остър вятър почва да се нежи
на белешака във проскубаната грива.

И си отива лятото, и си отива…

И някак странно хоризонтът се прелива
със планините и със блоковете разорани,
и се събират в дъното му черни врани…

И си отива лятото, и си отива…


ПРЕДСКАЗАНИЕ

Душите ще натегнат от лъжи,
ръцете ще натегнат от умора,
глупакът само дълго ще кръжи
наивници да дири във простора.

А иначе светът ще се върти
във орбита от думи и закани:
навсякъде заключени врати,
навсякъде омраза и страдание.

Богатите с богатството от страх
ще се прегръщат всяка дълга вечер,
забравили за оня звезден прах,
дошъл при тях от детството далечно.

А врачки, екстрасенси и беди
ще бродят в тъмнината необятна
да дирят от убийците следи
на някоя прочута земна знатност.

Мистерии ще пълнят този свят,
оплетен във антени и несгоди
и ще изчезват като късен цвят
таланти и идеи, и народи.

По стълбите на времето, и пак, и пак
ще пъплят недозрели политици…
Но знайте, че от падналия мрак
ще ви изтръгнат само еретиците.


ОТКРИВАТЕЛИ

Имена от вековете,
от славата на земята,
вие откривахте световете,
загледани
в тъмнината.
И ви горяха на клади,
и ви съдеха
инквизитори.
Макар с бради,
оставахте
млади,
макар млади,
ставахте
ктитори
на открити съзвездия
и закони неписани,
запокитени
в хаотичните бездни,
недокоснати
от мислители.
Ваште ереси
света разбуняха
и кладите ставаха
ваш мавзолей.
И изгаряха Джордано Бруно,
и измъчваха Галилей.

Ах, велики,
добри откриватели,
земни мечтатели и земни искри,
на надеждите ваятели,
тъмнината
не ви скри,
не ви погреба тишината,
не ви затрупаха вековете,
защото
стояхте върху земята,
когато откривахте
световете.


***

Свикнахме и себе си да лъжем.
Дори века си
нарекохме:
- Велик!
А човекът е
безкрайно
тъжен,
един тъжен
и прашен
войник.

От напрежения,
от диабети,
от облъчване,
от метастази,
една есенна печал
свети,
и оскъдни
надежди
пазим.

Век на строежи,
век на разруха,
на страшни открития,
на подлости
век.
Век,
във който
и маймуната се страхува
да стане човек.


***

Синко, времето ще те научи
много,
ще се сблъскаш с величия
или
с дребни души.
Един - с име -
ще те съди строго,
друг - без име -
ще те утеши.

И поел по чертата на свойта
пътека,
ти трябва да знаеш
истина една:
имената не правят човека,
а човекът
твори
имена.


***

На рицарите - лека пръст,
на щитовете - вечно сбогом.
Труди се и превивай кръст,
носи в сърцето си тревога.
И ако някога все пак
омраза бронята ти скъса,
ще можеш ли да срещнеш враг,
да го пронижеш със гнева си?

Върви доброто всеки ден,
а подлостта беди подлага.
Човек за радости роден,
оклеветен, от разрив ляга.
Угасва поривът. Мечта
недоразлистена се стапя.
В потайностите на света
кръвта ти уморена капе.

И нямаш меч, и няма път,
по който кротко да преминеш.
Рождение, живот и смърт -
една завършена картина
и само лист, и може би
във него недовършен вопъл… -
следи от някакви съдби,
които никого не топлят.

А някъде, като мечта,
остават мечът и ръката,
които само мисълта ти
покривала ги е с позлата,
изправяла е твоя ръст,
зареждала те е с тревога…
На рицарите - лека пръст,
на щитовете - вечно сбогом.