Диана Николчева

Из „Загледана в слънцето” (2015)

СЛЕД ЛЮБОВТА

Мастилени са ми очите -
не искам вече да те видя!
Завързах слънцето в килера,
проклех и в двора хвърлих ключа…
Но самотата ме уплита
във уязвима какавида:
Без теб не мога да остана…
При теб не мога да отида…
В следзалезни ливади тичам,
в небесни кладенци се скривам.
Пространството ми те отрича -
с това не ставам по-щастлива.
Заспивам в облаците скални
с очи, опрени във земята
и с капките на сталактита
измервам дните си обратно…

ОБЯСНЕНИЕ

Живея ужким
и фрагментарно,
без Бог, без куче,
без ток и парно,
без грим, без име,
без хол с тапети
без тоалетка
и тоалети…

По навик само
съм още цяла.
От кал и слама
събирам тяло.
Очи си нямам…
Ръцете де са?
Пищи душата ми
безадресна
живородена,
мъртвотрептяща,
неплатонична,
ненастояща,
безкислородна,
слаботоксична
и все по-негодна
да те обича.

ОПИТ ЗА ДИСТАНЦИЯ

“Ах, къде ми е тялото!
Ах, върнете ми тялото!”
Константин Павлов

Има нещо
неправдоподобно
в мълчанието между нас.

Една муха
с нахален микрофон
кръжи за интервю,
но я набожда
кактусът на твоето очакване.

Улучени
от глухонеми камъни
пищят
убитите от тебе котки…

Цветята
във вазата
изсмукват влагата
и се уригват.

Лежим
като два улави пингвина на полярен плаж,
а погледът ми -
отегчен сатър.

Не искам да дрънча
като консервена кутия.
Ще говорим,
щом пулсът падне до 65.
Не хващай китката си -
да мълчим!

Това
не се е състояло,
Затова,
и въпреки Това,
не го обърквай
с червения фенер на времето…

ПЕРСЕФОНА

Горчи разпукнатият нар на залеза -
от днес ще ме делиш наполовина …
Избирай ме - за делници и празници -
за бесни пролети и брачни зими

да ме посрещаш и да те напускам -
избирай ме, особено отсъстваща…
От горната земя коси разпускам
към мрака на отвъдната ти същност.

Защо ти е жена във ада? Адът е
жена, която, мразейки, обича,
разполовена стъпка на кентавър,
която сънищата ти пресича.

Избирай ме - за дребни дневнотемия
или за нощни пирове с безсмъртните.
Божествено безчувствена към времето
пространствата пребродих - да се върна

и все съм междусветица - бездомница,
и все гостувам, и все-неошетано…
Тече животът ми през крива стомна
към жадните ръце на синовете ти.

Понеже си ме похитил, си в правото
да искаш да съм твоя или ничия…
Аз прекосих реката на забравата
и нямам спомен да си ме обичал…

И РЕВНОСТТА НАСЪН

От покривите
дебнат преспи
увиснали като езици…
Капризно ревматично слънце.
Шосе - дрогирано с луга.
Безлюдно безавтомобилие.
И после - странно -
няма птици.
На ъгъла
на трите
улици
очакваш Другата
сега.
(Тъгата на снега узрява,
сълзи тъгата на снега…)

Страхът е нежна гилотина.
Снегът е
гневна
гилотина.
Улук пропука.
Ти застина
в учудено сребристо йети,
в нахапан захарен памук,
в иглу с цигара на комина…
Сънят
самичък
се сънува.
А аз съм мълчалив свидетел.

Минаващ циганин намери цигарата.
Прехвръкна камък.
Притичаха палта пияни.
Препъна се поет разсеян.

Събудих се.
А ти стоеше
като оптическа измама
на ъгъла
на трите
улици.
Говореше със Нея.

***

Избуявам като тревица
под любовните ти павета.
Търсиш в мен, недолюбен рицарю,
само люлката на ръцете ми,
пиеш само очите -покорните
и целувки ваеш от кал…

Светят твоите празни орбити -
като кукла с разхлупен скалп.

***

Обърне ли се любовта - пътеки много…
Магьосаният поглед се превръща в ненавиждане.
Одеждите - в конфекция.
Каляската - в кола.

Наемам плъхове
за кочияши…

***

Аз лично ще ти избродирам кърпичка,
с която ще ми махаш на раздяла.
О, как ще побелее от солта
на радостните ти сълзи…