Артър Милър

превод: Любомир Духлински

Тази обява от половин ред той видя във вестника: „Кученца петнист булдог, по три долара”. За боядисване той беше получил десет долара и все още не беше имал време да ги похарчи. Никога не бяха имали куче в къщи. Когато се замисли за обявата, баща му вече хъркаше от дълго време след обяда, а майка му, заета с бридж, само разсеяно сви рамене на въпроса му за кученце в къщата и хвърли още една карта на масата.

Започна да се лута из къщата, без да знае какво да прави и изведнъж почувства, че трябва да побърза, преди кученцето да бъде взето от други. Той си представяше, че то принадлежи на него и на никого другиго и самото кученце също знае това много добре. Нямаше представа как изглежда или на кого прилича петнистия булдог, но звучеше страхотно, просто готино.

А той имаше трите долара и удоволствието да ги похарчи беше разваляно само от мисълта, че баща му отново е разорен и те отново са се оказали на дъното. В рекламата не се казваше нищо за това колко са кученцата - може би бяха само две или три и дори те вече може би бяха продадени.

Адресът в обявата указваше улица насред нищото, за която той никога не беше и чувал дори. Той се обади и дрезгав женски глас обясни как да стигне по-бързо. Ще вземе линията от Мидууд, след това ще се качи на надземния влак до Кълвър и ще пресече Чърч авеню. Той записа всичко и след това го повтори в слушалката.

Слава Богу, още не беше продала кученцата. Отне му повече от час, за да стигне до там, но влакът беше почти празен - беше неделя, прозорците с дървени рамки бяха отворени, из вагона се разхождаше вятър и беше по-хладно, отколкото долу на улицата.

В още необработените участъци отдолу той видя старици италианки с червени забрадки - приведени до земята, събираха глухарчета в полите си. Неговите италиански училищни приятели разказваха, че глухарчетата се използват за приготвяне на домашно вино и салати.

Спомни си как веднъж, когато играеха бейзбол близо до къщата, той се опита да изяде глухарче, но вкусът беше толкова горчив и остър, че очите му се напълниха със сълзи. Старите дървени вагони, почти без пътници, люлеещи се и леко тракащи, разрязваха наполовина горещия задушен следобед. Във въздуха висеше, тихо увиснала, прах.

Околностите на малката уличка, които търсеше, бяха просто изненадващо различни от това, с което беше свикнал. Къщите тук бяха направени от пясъчник и изглеждаха много по-различно от облицованите сгради в неговия квартал, който беше построен основно само преди няколко години, а първите къщи се бяха появили не по-рано от двадесетте години.

Тук старинни изглеждаха дори тротоарите, направени не от цимент, а от каменни квадрати, между които си пробиваха път кичурчета трева.

Можеше да каже със сигурност, че тук не живеят евреи - това място беше толкова спокойно и тихо, нямаше жива душа и никой не седеше на пейките пред къщите и не се радваше на слънцето.

Много прозорци бяха отворени, от тях, подпрели лакти на первазите, жени по сутиени и мъже по гащи гледаха равнодушно към улицата, опитвайки се да вземат глътка въздух. Котките се протягаха лениво по первазите.

По гърба му се стичаше пот - не само защото беше тормозен от жегата: изведнъж осъзна, че само той има нужда от кучето - на родителите му им беше все тая и по-големият му брат само каза: „Какво те прихваща - намерил си за какво да трошиш пари - за кученце! Ще има ли някаква полза изобщо? И с какво ще го храниш, а?” „С кокали”, каза той, а братът, който винаги знаеше всичко, извика: „Ха! Кокали! Та то дори няма зъби!” - Е, тогава супа - промърмори момчето. „Супа! И ти ще го храниш със супа?!”

Тогава, неочаквано дори за себе си, той видя, че стои пред къщата, която търсеше. Дори се обърка и осъзна, че е направил голяма грешка, както се случва, когато приемеш една мечта за реалност или когато излъжеш с около три квадратчета и те хванат в лъжа и се чувстваш като глупак над глупците, а и няма накъде да отстъпиш.

Сърцето му започна да бие в ъгъла на гърдите, усети как се изчервява и реши да върви още половин пресечка по пустата улица, придружен от погледите от прозорците.

И какво би било за него да се върне у дома с празни ръце, след като вече е стигнал до тук? Струваше му се, че пътувал  няколко седмици, а може би и цяла година. И сега да се върне без нищо?

Сигурно би си струвало поне да погледне кученцето, ако, разбира се, жената го пусне да влезе. В къщи прелисти книгата „Искам да знам всичко”, там имаше цели две страници с кучета, имаше и бял английски булдог с криви предни крака и стърчащи долни зъби, и малък черно-бял бостънски булдог и дългонос питбул, но картинки с петнист булдог нямаше. Единственото, което знаеше със сигурност за него, беше, че струва три долара.

Трябваше поне да види своето кученце и той се обърна и, като стигна до къщата, направи каквото му каза жената - натисна бутона на звънеца към приземния етаж. Звънът се оказа толкова силен, че той трепна и беше готов да избяга далече, но след това реши, че ако тя излезе и го види как офейква, ще стане още по-зле. И остана, облян в пот.

Външната врата се отвори, оттам излезе една жена излезе и го погледна през прашната метална врата. Беше облечена в нещо, което приличаше на розов копринен халат, който тя придържеше с ръка, а дългата черна коса падаше на раменете й.

Страхуваше се да я погледне в очите и не можеше да реши каква е тя, но веднага разбра, че там, зад портата, тя се чувства неловко и напрегната. Почувства, че тя дори не се досеща защо той стои там и звъни, и затова нетърпеливо попита дали тя е пуснала обява във вестника. А, това ли е!

Напрежението в нея веднага спадна, тя щракна ключалката и отвори портата. Тя беше по-ниска от него и от нея се носеше особена миризма, нещо като смес от мляко и мухъл. Той я последва в стаите, в които след улицата беше толкова тъмно, че нищо не се различаваше, но се чуваше силно скимтене и джафкане.

Тя дори трябваше да крещи, за да чуе въпроса й къде живее, на колко години е, а когато той каза - „тринадесет”, тя плесна с ръце и дори покри устата си с длан, а след това каза, че за неговата възраст той е много висок. Не можеше да разбере защо това я смути толкова, освен че можеше да си помисли, че е на петнайсет, както му казваха понякога. Е, нека.

Той я последва в кухнята, която се намираше в задната част на къщата, и най-накрая успя да се огледа - очите му вече бяха свикнали с факта, че тук няма слънце. В голяма картонена кутия с неравномерно изрязани ръбове той видя три кученца и една кучка, която седеше и напрегнато го гледаше изпод вежди, махайки напрегнато с опашка. Тя не прилича на булдог, помисли си той, но не посмя да го каже на глас.

Просто червена кучка с черни петна, а кученцата са същите. Хареса му, че са толкова клепоухи, но каза на жената, че иска само да види кученцата, все още не е решил за покупката. Той не знаеше какво да прави по-нататък и за да не си помисли тя, че изобщо не разбира от кученца, попита дали е възможно да вземе едно на ръце.

Разбира се, каза тя и се наведе, взе две кученца от кутията и ги остави върху синия линолеум. Не приличаха на булдозите, които беше виждал, но беше някак неудобно да кажа, че всъщност не иска кученце. Тя вдигна едно от кученцата от пода и с думите „ето, гледай” го сложи на коленете му.

За първи път в живота си той беше с куче и се страхуваше, че то ще се изплъзне от коленете му, и затова го взе на ръце. Кученцето беше горещо и меко, усещането беше някак неприятно, гъделичкаше нервите. Очи му бяха като малки копчета. Жалко, в книгата нямаше такава картинка. Истинският булдог е злобен и страшен, а това са просто червени кученца.

Той седеше с кученцето на подлакътника на мекото кресло и не знаеше какво следва по нататък. Междувременно жената седна до него и, изглежда, дори го погали по главата, но той не беше сигурен в това, защото косата му беше гъста и остра като телена четка.

Часовникът тиктакаше, отмерваше дълги секунди и той смътно усещаше, че трябва да се изплъзне. А после тя попита дали иска вода и той каза „да”, и тя отиде до крана и започна да налива вода, а той успя да стане и да върне кученцето обратно в кутията. Жената се върна с чаша в ръка, вече не придържаше халата, и той се разтвори, разкривайки гърдите й, които висяха надолу и приличаха на наполовина спаднали балони, а тя все повтаряше, че не вярва, че е само на тринадесет.

Той изпи водата и искаше да й върне чашата, но тя неочаквано придърпа главата му към себе си и го целуна по устните. И докато това се случваше, по някаква причина той не можеше да погледне в лицето й, а след това, когато се опита, видя само коса и някакво замъглено петно. Тя започна да го пипа долу и по краката му премина тръпка, която ставаше все по-силна, докато не се превърна в спазъм - почти същият като когато той отвинти изгоряла крушка и докосна фасунгата, който беше под напрежение.

И после не можеше да си спомни как се озова на килима - сякаш могъща каскада от вода и коса бяха паднали на главата му. Спомни си как беше проникнал в топлината й и как непрекъснато удряше главата си в крака на дивана. Беше почти до Чърч авеню, където трябваше да се прехвърли на надземната линия до Кълвър, когато си спомни, че тя така и не взе трите долара от него - и как са се договорили за това, той не можеше да си спомни.

И сега, на коленете му подскачаше малката картонена кутия, в която скимтеше кученце. То драскаше с нокти по стените на кутията и тези звуци предизвикаха тръпки в него, а по гърба му бягаха мравки. Жената, сега си спомни той, беше направила две дупки в горната част на кутията, където сега кученцето си навираше носа.

Майка му се отдръпна, когато той развърза връвта и кученцето изскочи от кутията, хленчейки и скимтейки.

- О, какво му е? - извика тя и вдигна ръце, сякаш за да се предпази от някого.

Сега страхът му от кученцето вече беше изчезнал, той го взе на ръце и му позволи да оближе лицето му, защото видя, че това малко го успокои.

- Гладно ли е? - попита майката. Тя стоеше, готова за всичко, с леко отворена уста, когато той отново остави кученцето на пода. - Може би е гладно - каза тя, - само че трябва да се храни с лека храна, въпреки че зъбките му са остри като игли.

Майката сложи парче крема сирене на пода, но кученцето само го подуши и след това направи локва.

- Ами само това трябва! - изкрещя тя и грабна парче вестник, за да избърше.

Когато тя се наведе, той си помисли за горещото място на жената, изчерви се и се обърна. Изведнъж си спомни името й - Люсил - тя му каза за това, когато лежаха на пода. Когато той влезе в нея, тя отвори очи и каза: „Казвам се Люсил”.

Майката донесе купа вчерашна супа и я сложи на пода. Кученцето постави лапата си на ръба на купата, тя се обърна и пилешката супа, която беше на дъното, се разля върху линолеума. Кученцето започна жадно да ближе течността от пода.

- То обича пилешка супа! - закрещя майката, самата тя необичайно доволна, веднага реши, че вареното яйце ще му хареса и сложи вода да заври.

По някаква причина кученцето разбра кого трябва да следва и веднага последва майката, която се въртеше между печката и хладилника.

- Виж, върви след мен като привързано! - възкликна тя и се засмя весело.

На следващия ден, по пътя от училище, той влезе в железарски магазин и купи нашийник за куче за седемдесет и пет цента и получи за  от г-н Швекерт, собственика на магазина в добавка парче шнур за бельо за повод. Всяка вечер, когато си лягаше, той отваряше тайното чекмедже на въображението си и изваждаше съкровището си - Люсил - и мислеше как би могъл да събере смелост да й позвъни даже, може би, отново да се срещнат и да бъде с нея.

Кученцето, което той нарече Пират, растеше както бухва тесто, но не показваше никакви признаци, че е булдог. Бащата вярваше, че мястото на Пират е в мазето, но кученцето се чувстваше там напълно забравено и изоставено и скимтеше и джафкаше през цялото време.

- Тъгува за майка си - казваше майка му и всяка вечер синът слагаше кученцето в мазето върху парцали в стара мръсна кошница за пране, оставяше го да се наскимти до насита, след което го вземаше горе и го настаняваше на парцали в кухня. Настъпваше тишина и всички въздъхваха с облекчение.

Майката се опита да разхожда кученцето по тихата им уличка, но то се въртеше като пумпал, оплитайки се с каишката в глезените й, а тя се страхуваше да не го ритне случайно, въртеше се с него до изтощение и повтаряше всичките му осморки. Много често, гледайки Пират, той си спомняше за Лусил и вече познатата жега го задушаваше отново.

Той седеше на стъпалата на верандата, галеше кученцето и мислеше за нея, за бедрата й и какво се криеше между тях. Все още не виждаше ясно лицето й, само дългата й черна коса и силната й здрава шия.

Един ден майката изпече шоколадова торта и я остави да изстине на кухненската маса. Тортата се получи великолепна и - тя беше сигурна в това - много вкусна. В онези дни момчето рисуваше много - лъжици, вилици, кутии цигари и веднъж дори китайската ваза с дракон на майка си - въобще всичко, което му се струваше интересно. И така той сложи тортата на стол до кухненската маса и започна да я рисува, а после по някаква причина я остави, стана и излезе в градината, където започна да се занимава с лалетата. Беше ги засадил през есента и сега се появиха издънки.

После започна да търси почти новата бейзболна топка, забутана някъде миналото лято… Беше сигурен - макар да не би заложил ръката си - че тя лежи, гълъбчето, в мазето, в картонена кутия с вехтории. Той така и не стигна до дъното на кутията - новите находки го разсейваха през цялото време - забрави дори да помисли, че може да е тук.

Когато слезе в мазето от външния вход под задната веранда, той забеляза, че крушовото дръвче, което беше засадил две години по-рано, сякаш започва да цъфти - на една от тънките клонки се появи цветче. Зарадва се ужасно и изпита гордостта на победител.

Беше платил тридесет и пет цента за дръвчето и още тридесет за ябълката, която засади на такова разстояние от крушата, че един прекрасен ден да закачи между тях хамак. Сега, разбира се, те бяха още твърде малки, но може би след една година ще са точно както трябва. Обичаше да гледа тези дървета - той беше този, който ги беше засадил - и усещаше, че те някак усещат погледа му и дори беше сигурен, че и те го гледат.

Задният двор завършваше с триметрова дървена ограда, зад която имаше детска площадка, където в неделя играеха бейзбол съседски и полуаматьорски отбори като „Къщата на Давид” и „Черните янки”. Сачъл Пейдж веднъж игра в един от тях - той бе преследван от славата на един от най-добрите питчери в страната и само черната му кожа не го допускаше в големите бейзболни лиги. Всички играчи от „Къщата на Давид” си бяха пуснали дълги бради - той не можеше да разбере защо им трябват - може би бяха набожни евреи, въпреки че не приличаха на такива.

Понякога, след неуспешно далечно хвърляне, топката се озоваваше в двора им - точно такава топка той реши да потърси сега, когато в двора беше пролет и стана топло. В мазето той намери кънки - те бяха изненадващо остри и си спомни менгемето, в което затягаше и двете кънки наведнъж, заточвайки остриетата им с брус.

Той изхвърли от чекмеджето скъсана бейзболна ръкавица и овдовяла ръкавица на хокеен вратар, останки от моливчета, кутия с пастели и дървено човече, което размахваше ръце когато му дръпваха връвчицата. И тогава над главата си чу кученцето да хленчи и скимти - но не както обикновено, а много силно и пронизително, без да си дава почивка.

Втурна се нагоре и видя майка си, която с отворен пеньоар слизаше в хола и изглеждаше уплашена. Чу как в кухнята кученцето драска по линолеума с нокти и хукна натам. Кученцето тичаше из кухнята в кръг и издаваше звуци като стонове, а момчето веднага видя, че коремът му е подут. На пода лежеше това, което беше останало от тортата.

- Тортата ми! - закрещя майката и вдигна високо над главата си остатъците от пиршеството, сякаш го спасяваше от кученцето, макар че всъщност нямаше какво да спасява. Момчето се опита да хване Пират, но той му избяга в хола.

С вик “Килимът!” майката се втурна след него. Пират продължи да тича, без да спира, само кръговете станаха по-широки - тук имаше повече място - и от муцуната му започнаха да избиват балончета пяна.

Внезапно той падна като подкосен на една страна, едва хващайки въздуха с уста и изпищя. Никога преди не бяха имали куче, те дори не подозираха за съществуването на ветеринари и той започна да прелиства телефонния указател, намери номера на Американското дружество за защита на животните и се обади.

Сега се страхуваше дори да докосне Пират - той се озъби и изръмжа, виждайки ръката му, а цялата му муцуна беше в пяна. Когато пред къщата им спря фургонът на дружеството, той изтича навън и видя младеж да вади от колата малка клетка.

Каза на младежа, че кучето изяло почти цялата торта, но той пропусна думите му край ушите си, влезе в къщата и хвърлил поглед към Пират, който все още лежеше на хълбок и пищеше на пресекулки. Мъжът хвърли мрежа върху него и когато вмъкна кученцето в клетката, то се опита да стане и да се измъкне.

- Какво мислиш, че ще стане с него? - попита майка му и устата й се изкриви в гримаса на отвращение, нещо, което момчето усети и в себе си.

- Ще стане това, че е излапал тортата - каза младежът, изнесе клетката навън и я пъхна през задната врата в тъмнината на фургона.

- И какво ще правите с него сега? - попита момчето.

- То какво, трябва ли ти? - раздразнено отговори на въпроса с въпрос защитникът на животните.

Майка, която сега стоеше на верандата, слушаше разговора им.

- Страхувам се, че не е по силите ни - отвърна тя, в гласа й се чуха страх и решимост да се отърве от кученцето и тя се приближи до младежа. - Дори не знаем как да се справим с него. Може би тези, които знаят, ще искат да го вземат.

Младежът я изслуша с пълно безразличие, седна зад волана и отлетя далече. Майка и син гледаха след него, докато изчезна зад завоя. В къщата отново се възцари мъртва тишина и пълен мир. Вече не беше необходимо да се мисли какво би могъл да направи Пират на килима или да гризе мебелите, притесненията за пиенето и храненето му изчезнаха.

Пират беше първото същество, което искаше да види, когато се събуди сутрин или се върне от училище, и момчето през цялото време се страхуваше, че кученцето ще направи нещо, на което баща му и майка му няма да се зарадват. Сега всички тези страхове и тревоги потънаха в миналото, а къщата се смълча и се успокои.

Върна се в кухнята и започна да мисли какво още може да нарисува. На един от столовете имаше вестник, той го разгъна и видя реклама за чорапи, на която една жена разтваряше и повдигаше настрани роклята си, показвайки му красивите си крака. Той започна да я рисува и отново си помисли за Лусил. Само да можеше да й се обади, мярна се в ума му и да се захванат с това, което вече бяха правили.

Единственото лошо беше, че тя със сигурност ще попита за Пират и той няма да има друг избор, освен да излъже. Той си спомни как тя мачкаше кученцето, притискаше го към себе си и дори го целуна по носа. Тя наистина го обичаше. И как да й кажа, че вече няма кученце? От мисленето за нея панталоните му отесняха и той изведнъж си помисли: ами ако се обади и каже, че е решил да си вземе още едно кученце, за да бъде по-весело на Пират?

И дори да каже това - щеше да се наложи да излъже, и то повече от веднъж, а не искаше и дори се страхуваше от това. И дори не толкова лъжата, колкото това, което трябваше да запомни: първо, той все още има кученце, второ, определено възнамерява да вземе друго кученце и, трето, което е най-лошото, когато след това трябва да си тръгне, ще трябва да каже, че за съжаление не може да вземе второ кученце, защото… Да де, защо?

Мислите как ще трябва да лъже го изтощиха напълно. Тогава той си представи как отново влиза в горещото й тяло и си помисли, че сега главата му ще се разлети на парчета и в ума му проблесна, че тя няма да отстъпи и ще трябва да се вземе кученцето. Тя просто ще го накара да го вземе. В крайна сметка тя не взе трите долара, а Пират беше като подарък.

И ще бъде неудобно да откаже - в края на краищата той щеше да е дошъл за кученце. Така и не посмя да обмисли всичко докрай и остави всичко това да заглъхне. Но мисълта за нея и как тя лежи на пода с разтворени крака, неусетно се върна при него и той започна да търси нови извинения и доводи да не вземе кученцето, за което беше пропътувал през целия Бруклин.

Той ясно си представяше изражението на лицето й, когато откаже кученцето - това би било недоумение, досада или дори гняв. Да, много е възможно тя да се ядоса, когато разбере защо е дошъл и от какво има нужда, ще се обиди, дори оскърби. Може би дори ще му удари шамар.

И тогава какво? Той няма да се бие с възрастна жена. И тогава тя вече можеше да продаде кученцата, защото три долара за опашка не е много скъпо. И после какво? Е, да кажем, че просто й се обади и каже, че иска да дойде и няма да се разпростира за никакви кученца? Ще му се наложи да излъже само веднъж - че Пират е с него, че всички го обичат ужасно и други подобни. Това може да го запомни.

Той отиде до пианото и изсвири няколко мрачни басови акорди, само за да успокои вълнението си. Всъщност той не можеше да свири, но обичаше да импровизира и в същото време да усеща как звуците резонират в ръцете му, издигайки се нагоре. Той свиреше и усещаше как нещо вътре в него сякаш се срути и пропадна надолу.

Нещо в него се промени, това не се беше случвало преди, изчезна ясната и прозрачна лекота и той почувства тежестта на своите тайни и измами, които понякога не можеше да изрази, но те му бяха неприятни - заради тях той сякаш беше извън семейството и като непознат наблюдаваше и него, и себе си.

С дясната си ръка се опитваше да намери мелодията, а с лявата - акордите. Имаше късмет - намери красиви хармонии. Беше удивително как дисонансните с основната мелодия синкопирани акорди все пак можеха да откликнат и да продължат разговора си с нея.

В стаята влезе майка му, беше приятно изненадана.

- Какво чувам? - възкликна тя щастливо. Тя можеше да свири по ноти и дори се опита да го научи, но това завърши с неуспех. Той имаше отличен слух и за него би било по-добре да свири това, което чува, вместо да разучава скучни ноти. Тя отиде до пианото и застана до него, гледайки ръцете му. Отново изпита радостно удивление и се засмя - винаги е искала да има гениално дете.

- Това сам ли го съчини? - изкрещя тя, както крещят, когато се возят на влакче в увеселителен парк. В отговор той само мълчаливо кимна, страхувайки се да проговори, за да не загуби онова, което беше уловил и изплел от нищото.

И той се засмя заедно с майка си и беше напълно щастлив, че тайно от нея беше станал напълно различен и в същото време не беше сигурен, че някога ще може да свири отново по същия начин, както сега.