ГЕОРГИ АНГЕЛОВ – „ВЗРИВ В ПАРЛАМЕНТА”

ВЗРИВ В ПАРЛАМЕНТА

електронна книга

Георги Ангелов

сатирични стихове (1997 - 2020)

ДИЛЕМА

В два странни свята пътят ми се ниже -
на кой, кажете, да обърна гръб?:
единият - непоправимо книжен,
а вторият - неизлечимо тъп.

Единият ми дава стръв за полет,
а вторият живеца ми краде.
Единият да полетя ме моли,
а другият ме спира: - Накъде?

Във тези светове аз тъжно крача
(навярно се е случвало и с теб):
единият - богат и многозначен,
а вторият - отчайващо свиреп.

Не зная как да примиря и двата.
Когато Бог ме викне някой ден,
полека ще почукам на вратата Му
ведно с неразрешимия проблем.


ПИСМО ДО ГЪРЦИЯ

Аз съм добре.
Всички тука сме добре със здравето.
Баба Пена отрови кучето си,
чичо Стоян гръмна жена си
и се застреля.
Ние отидохме да гледаме.
Баба казва, че татко се е пропил,
така ли е, не знам, но много вика.
Иначе вкъщи е спокойно.
И в махалата е спокойно.
И навсякъде е така.

Догодина ще съм в трети клас
и не беся вече котки,
мамо.


НОВИНА

Уви, не можем да покажем всичко -

в кръв са градината и тротоарът;
жената е намерена на части;
според съседите били отдавна
и двамата съпрузи
безработни.

Вижда се и покривът разкъртен,
от него с керемиди е замервал
убиецът притичалите хора
и органите на реда, които
с юмруци
са го смъкнали
оттам.


СЛУЧАЙ

Още щом като влезе във кръчмата той ни хареса -
бе отруден човек с изпомачкан и стар панталон.
Седна до мен. И след час, питиетата смесил,
викна: „Нейната мама! А съпрузи сме уж по закон!

Да работя за нея, да ора по нощите със скота.
Да сея, да блъскам - да има за тях във града.
Тя децата при себе си взе. И се свърши животът!
А си имахме всичко. И помагаше ни рода.

След година - с простаци да живее не щяла и прочие.
Бил съм беден, ревнив, недодялан и опак по нрав.
Аз съм лекарка, вика ми, цялото село ме сочи.
И по мутрата, вярно, веднъж я забърсах с ръкав.

И се почна една, братко мой, не е за разправяне.
Кажа й нещо, а тя ми се пени от раз.
Мина, не мина се време и ето - остави ме.
Така я напътствал някакъв вътрешен глас.”

Той залита навън: „Няма как! Няма как да й бия шута.
Всичко вече разбирам. Претръпнах. Какво, че личи…
Без ракия пиян, все така между вас ще се лутам,
докато ме повикат накрая пред Божиите очи.”


СПОМЕН ЗА КАПИТАНА

Хитро замижал, твърдеше, че е служил във ДС-то.
Уверяваше ме бодро, че на ползу роду бил
в Службите, че запознат е с всевъзможните секрети,
но врагът бойци такива предвидливо отстранил.

И наистина, до края преживяваше мизерно.
Цяла нощ четеше книги на оскъдна светлина.
Всяка партия отдавна считаше за лицемерна.
И се бе простил спокойно със последната жена.

Не отидох да го видя във ковчега - не целунах
набразденото му чело, белокосата глава.
Нямаше какво да правя сред партийците-пауни -
сто на сто и той самият би се съгласил с това.

И така ми бе спестена венцехвалната тирада,
произнесена сълзливо от строения актив.
Как ли се е смял в небето капитанът до припадък
на учудващата сцена - мъртви да погребват жив.


АНФАС

1.

В мъничък тракийски град столичен поет пристига.
Идва да се поразтъпче сред потомствения плебс.
На перона го очаква стройна дамичка и мига -
към хотела го повежда. И присядат там на швепс.

Тя не е прочела нищо от лирика, но е мила
и заема в Общината от години важен щат.
Крехкия й гръб подпират политическите сили
групово и поотделно, за да не умре от глад.

Съблазнителна брюнетка носи на подносче бира
на поета всеизвестен. И след час, полупиян,
той издумва: - Тук поети някъде да се намират?
Да не сме на Марс, девойче, или пък в Таджикистан?

Отзивчивите ресници пак припърхват бързо-бързо:
- Не, такива не познавам… То и кой да ги чете?
И лирикът е затиснат от ориенталски мързел.
И прозявката му скрита - гъба атомна - расте.

2.

- Е, прибра ли хонорара? - кметът с дамата е кратък.
- Кой отказва хилядарка за двучасов рецитал?
Връз лицето командирско достолепен отпечатък -
плод на непосилен делник - с времето се е вдълбал.

Да, и днеска поработи - огледалото повтаря:
шест доносника; две лелки от обществен комитет;
делегация от Горе; среща с „правилни” другари
и довечера - разпивка с популярния поет.

„Те ще ми разправят - мисли - че си мерим докладните
и че правим далавери… Ей, неблагодарен свят!”
И запрашва към дома си, задминавайки колите
по шосетата разбити на безлюдния си град.

3.

А по улиците вече кретат бодри, идат зорки
старческите ескадрони да се угостят със стих.
Те дори не подозират, че поетът тайно порка
с техните пари в хотела - очаквателен и тих.

Ремонтиран ги очаква, плувнал цял в зеленината
на прииждащата пролет тъй познатият музей.
Те на столчета присядат. И блещука в очилата
въжделеният отдавна стихотворен стихолей.

Мъж многоречив чевръсто над тълпата се протяга,
в костелива шепа стиснал своя вестник „Сивоти”.
Конкурентът му тантурест на едно кресло поляга -
де да можеше врага си с поглед да обезкости.

От вратата със усмивка с взор добре отрепетиран
кметът кима пак към своя побелял електорат.
Фотографчето зад него с бдително ухо напира
да заснеме тази сцена с френски фотоапарт.

4.

Залата полека тътне. Открояват се във нея:
милиционер, маскиран като битов белетрист,
сатирик един, прославен в междуселска епопея
и художници двамина: въздебел и лагерист.

По-нататък кардиналът на градчето, пообиден
от съмишленици бивши, мъти новия кадрил.
А накрая, скрит успешно, и на снимките невидим,
мъж от Службите, намусен, тихо се е притаил.

5.

Ето, че поетът влиза - натежал и ококорен -
и към микрофона бърза… Ръкопляскания, смут.
- Извинете, сто задачи. Трябва да сме отговорни.
До земята ви се кланям за домашния уют!

Но защо неразбираем всеки стих изглежда някак?
И защо ли странно мънка ерудираният мъж?
И защо така ломоти, или пък фалцетно кряка?
И кого така заплашва, крачейки нашир и длъж?

Не престава да клокочи гостът с пяна на устата.
Водопадът му словесен се превръща във потоп.
Дъх да си поеме, спира. Но се юрва към вратата,
паузата взел за „Свърших!”, изтерзаният народ.

6.

А след ден четем дословно в официоза „Сивоти”:
„Несъмнено - стил и класа! С точно модулиран глас
той към щедрата си муза ласкаво ни приобщи.
Все едно във нас е гледал и ни е заснел в анфас.”

Бих завършил епизода с тази отлежала мисъл,
но поетът се натряска и тогава за беда
някой хонорара сви му, той на стоп си тръгна слисан,
а парите на народа си останаха в града.


ПЕСЕН ЗА ЛЕКА НОЩ

Кукумявка прошумява. Караконджули пълзят.
Шепнешком те спират странни същества на кръстопът.

Бърза за шабаш Хеката. А след нея цял рояк
гнусни твари се кикотят и камшик размахват в такт.

И безглави, и лукави демони връхлитат с вой:
нямат под земята мира, нито между нас - покой.

И Лилит не закъснява в мрака да се появи.
Многоръка и космата - винопийците лови.

Тя главите им отхапва, ръфа техните сърца.
Но това не е причина да се будите, деца!

Спете засега, защото много по-ужасен ад
от създанията нощни населява този град.

Общинари сключват сделки. Наркоманите сноват.
Малолетни проститутки маркототевци доят.

Пият баровци и стрелят в блесналия небосвод.
Някъде жена насилват. Другаде крадат компот.

В нов, бандитски джип се тули кметът и брои пари.
Но дори и денем кой ще смее да го укори?

Всички тези вдъхновени труженици на нощта
ви очакват след години в лоното на низостта.

Пак в очите им ще плува дяволското стъкълце.
И съдбата ви ще сграбчат в сигурните си ръце.

Спете дотогава. Спете. И дано поне насън
ви спохожда онзи ангел, скитащ се самичък вън.


ТОЙ Е ВЕЧЕ ГОЛЯМ

И като по-малък ви гледах така.

Тогава баща ми се вбесяваше,
майка ми ревеше,
а сестра ми отиваше да се гримира.

И тримата ги няма:
лежат под два метра троскот
и слушат как гробарите
се наливат с бира.

Да, взеха ми пушката,
здравето,
годините…

Но изляза ли, такъв купон ще ви спретна,
че ще ви се стори безкрайност
времето,
в което пръскам главите ви,
скрит зад ъгъла
на живота.

Пак ви гледам нахално.
И чакам да ми отвърнете.


ТО

Разфасовах го. Така.
Обаче.
В час се подиграваше със мен:
карал съм класиците да плачат,
трябвало да следвам в Дисниленд.
Той със Пушкин ставал, с Омир лягал.
В рапа съм се виел като смок.
Писна ми. Снабдих се със тояга.
И ударих бира за отскок.
Вмъкнах се в дома му късно вечер.
Той не гъкна, вдълбочен във Блок.
На света, кажете, кой е вечен?
И къде в онази нощ бе Бог?
Афектиран? Не, не бях тогава.
Да съм грабил? Аз не съм крадец.
Според вас поклон ли заслужава
вмъкнал се във шкафа ви
молец?


ЗВЯР И ПРИРОДА

Ванчо обича кучета.
Да ги убива обича.
Ама баща му научи,
преби го като добиче.
Вече ги трепе тайно.
Ванчо презира слабите.
Слънцето свети сияйно.
Какво ли му влиза в работа?


СЕЛСКА ХРОНИКА

Лампи счупени. Аптека.
Пътен знак лежи встрани.
Тътрят се край теб полека
две пребрадени жени.

Блъсва те в гърба камбана.
Изтопурква кон с ездач.
С грак прелита тежък гарван
в приближаващия здрач.

…В кръчмата се разотиват
със неутолена стръв.
Пред вратите й застива
локва укротена кръв.


ДУХ

Със черти поиздължени и с олекотено тяло,
с взор очетворен внезапно и със глас одрезгавял
през стените преминавам, слушам хорските скандали,
плаша кучета и котки, шляпам в уличната кал.

Колко е различно всичко, колко малко съм познавал
собственото си семейство и любимия квартал.
Все едно през лупа гледам целокупната държава
и започвам да се питам цял живот ли съм проспал.

Плува тих, над градовете, тинестоподобен облак -
плод на мисли, пълни с ужас, мисли, напоени с гняв.
Всички облаци потъват във пулсираща и обла
сфера, сграбчена от някой многорък и многоглав.

Тънките светлинни нишки се събират в друга сфера.
Тя ги приютява нежно във космическата вис.
Аз напълно съм объркан. Сетивата ми треперят.
Май ще се обърна утре за съвет към окултист.

Във движение се сменят ярки сцени и картини:
сред подземните затвори на сърцето броди гном,
следван от тълпа, която се поклаща в танц старинен…
А лъка, ухилен, тегли старец кривоглед и хром.

Но в небесните покои на сърцето ми се стичат
други фигури - със свещи и с благообразен лик.
Двете групи неспокойно, мълчаливо в мен надничат.
После пелена ги скрива от очите ми за миг.

Но защо не се събуждам? Този дар ми идва някак
в повече, а утре в цеха ще ми се присмиват в хор.
Но защо ли отстрани се виждам, че лежа във мрака?
И къде избяга онзи, със бухалката, позьор?


СИВИЯТ КАРДИНАЛ

Пак кардиналът е в скръбен, самотен запой.
И книгите вече не радват очите му сини.
Откакто разбра за преврата, изгуби покой.
А бяха му верни - нещастници! - колко години…

Сам ги издигна на постове. Даде им власт,
каквато не бяха сънували. Стори ги хора.
И ето че днес, завладени от истински бяс,
те го изпращаха в сивата градска история.

Вежди събра и от бялата течност отпи.
Тъй да преметнат и него - самия учител!
Юди със юди! Скандалът би бил нетърпим.
И той от луканката с дълга въздишка опита.

Не беше очаквал от тях този ловък кадрил.
И чу се да казва: - Влечугите нямат задръжки!
Да, Хронос изяждал децата си, Зевс го свалил,
но после размислил и се сдобрили по мъжки.

Но тези тук бяха не зевсчета, а мекотели.
Ще видят какво е дълбока вода този път.
А сенките нощни пълзяха по къщи, хотели.
Иначе казано, вече бе техен градът.


ПО ВЪПРОСА ЗА ВАМПИРИТЕ

С времето ги опознах добре.
Вглъбени. Духовити. И лукави.
Човек греши - преди да разбере,
душата си в ръцете им оставя.
С енергията ни се хранят те -
обсебват ни с годините, накрая
в очите ни покруса се чете:
те Думите са, ние - запетая…
Какво ги плаши, ще ви кажа аз
дори и повече от светлината:
те ненавиждат чудото Пегас.
И отказа ни от суфльор в играта.


ДВУБОЙ

по Смирненски

Улиците на градчето тази нощ са заредени
с мирис на немити зъби и нагон да се руши.
Във мълчание пристигат от кьошета, сутерени,
домове и булеварди псета с щръкнали уши.

Бясна, страховита битка може би градът ще види.
Но градът, от сън оборен, няма пак да разбере
кой ще бъде победител, кой ще търти пообиден
и накрая кой с ръмжене кокала ще прибере.

Всеки главатар пристъпва бавно, на устата с пяна.
Тактиката е брилянтна, а врагът - одемонен.
…Просто двата клана градски пак на старта ще застанат.
Предстоят парламентарни избори след някой ден.


ЗАЩИТА

Аз уважавам женската природа.
И даже помня, че в четвърти клас
написах кратка стихотворна ода
за някаква Цветанка от Бургас.

Ще ви призная: тя не отговори.
Това го възприех като тротил,
избухнал под училищен прозорец,
който преди малко съм измил.

Пречупих се. Повлякох крак с бандити
според добрия принцип: зъб за зъб.
…Не вярвам друг, че във такава битка
ще се забърка без солиден гръб.

Това е политическа поръчка.
Не съм я изнасилвал - с мрънкащ глас
във бара на хотела ме заръчка:
„Да ходим, вика, тая нощ у вас”.

Излизам ли? Е, време беше. Пия
за съдията - честен като мен.
Балъците сами ще се затрият -
не е за тях светът предназначен.


ИЗПЕПЕЛЯВАНЕ

Мълчи народът не от страх,
а просто знае ясно:
ще го стопи - при бунт - на прах
империята властна.

Той влачи с мъка кръста свой,
разединен за всичко.
Нo предпочита ли без бой
да се стопи самичък?


СТРАННА ИСТОРИЯ

Пеньо Стоянкин търгува със крадени вещи.
Често снове из България в облаци прах.
На чаша загорка сравнява живота си с клещи,
но, казано честно, от малко неща го е страх.

Въпреки всичко си е скучновата персона:
вечер - кебапчета, бира и после креват.
А в соцвремената живя на ръба на закона -
скромен механик, доволен от малкия град.

Десети града връхлетя като дива вихрушка
и Пеньо Стоянкин набързо съвсем оголя.
Жена му си тръгна и той прегоря като крушка,
така че жесток махмурлук три лета го люля.

Съвзе се полека, изплува, пропадна отново -
ченгета го гониха, дебна го сума ти свят
и Пеньо така заживя със страха от олово,
че просто продаде имота си в малкия град.

В Голямото село Стоянкин отдавна живее,
сдоби се с авери - какви далавери върти
на никого тук не му пука и Пеню си пее
сутрин под душа и търка доволно пети.

В едно минзухарено утро, в колата, край къщи,
лъчисто сияние за секунди го ослепи.
Пеньо Стоянкин, кой знае защо се намръщи,
но после внезапно гневът му се разтопи:

жена непозната му махаше: „Спрете!”- без слово.
И той кавалерски отби край самото шосе.
Но нямаше никого. Пеньо потегли отново.
След малко видя и колите. Ужасно меле.

Същата вечер, във бара, край шефската маса,
пак се изправи пред него онази жена.
Той бавно примигна и ето, със грохот ужасен,
в душата на Пеньо Стоянкин се срути стена.

Бързо изхвръкна от бара, но чу автомата,
видя и мъжа, в локва кръв повален. А навън
полиция свиреше. Горе растеше луната.
И смаяно той си повтори: - Това не е сън!

На другата сутрин пое към кварталната църква
и там на икона жената потресен видя.
Душата на Пеньо Стоянкин така се обърка,
че той не помръдна цял час и във шепи рида.

Заряза веднага и крадени вещи, и бира.
Стана хлебар и започна да меси тесто.
Но често се пита: „Защо ме помилва Всемирът?
Защо точно аз бях избран?” И не знае защо.


ПАРАДОКС

Не подмина тя ничия стряха -
тази страшна, безсрамна война.
Милиони тогава измряха,
без да имат и капка вина.

А на фона на всички нещастия
през века ни отчайващо див
БТА съобщава безстрастно:
папагалът на Чърчил е жив!


СЛЕД СЪДА

Отдавна тъй не ми е било весело -
със Спиро Сома седнахме на бира.
Подхванахме със Спиро мойта песен.
А някакъв отсреща ме нервира:

- Ти, вика, си беззъб анахронизъм
със тая чалга, бе! Къде така
в Европата си тръгнал да ми влизаш
с кючеци и вмирисани крака?

А после ме нарече измет мръсна.
Повтаряше, че Левски съм предал.
Когато станах, беше страшно късно
да се размина с целия скандал.

Светкавично го праснах по главата.
Като чувал с картофи се простря
и много кръв изтече на земята.
С линейката го взеха, но умря.

Добре, че съдията се оказа
разбран човек - париците прибра.
А иначе в затвора с тая язва
щях за едното чудо да умра.

И ето, нещо в мене се разшава
и проговори вътрешният глас.
Жена, тържествено ти обещавам
до обед вече да не пия аз.


БЕСОВЕ

Крещи пияният народ
в безумна, зла самозабрава.
Събота е за живот.
В неделя ще се изтрезнява.

Той знае всеки колко струва,
заклал би брат си за монети.
Разбира се, че няма Лувър
и са измислица поетите -

във най-добрия случай дим
от стъпките на динозаври.
Щом пие, е непогрешим
и с всичко може да се гаври.

Магията ще развали,
но и в това не е въпросът,
земетресение или
например ново турско робство.

И както в чашата гребе,
светкавица ще блесне в мрака -
да го натири вдън небе
или накаже с втори Дякон.


ДИСИДЕНТ

С алкохолни сетива
чичо Митьо става ален.
Да живеел във Москва,
първи щял да стреля в Сталин.

Щял да прави на пестил
всички неразбрани хора.
Ама тук се е родил
и му викат Митьо Пора.


АКТУАЛЕН РЕПОРТАЖ

Нещо става с този наш народ
щом старец внучката си… На екрана
той не изглежда нито идиот,
ни обладан от нелечима мания.

Напротив, мънка: „Ама, че съм гад.
Аз сигурно тогава съм превъртал.”
Смутено мига т. е. „Виноват!”.
И кротко, непохватно се озърта.

Петнадесет години… За съда
е случаят, разбира се, приключен.
Извеждат го. А в края на реда
една старица вие като куче.


САГА ЗА УСТАТНИКОВИ

През турско Методи Устата бе доста прочут.
Веднъж от планинска паланка се спусна в полето,
подгонен от гръцки владика, от бей арнаут…
Аргатин се хвана, ожени се, къща си спретна.

А внукът му Коста в Княжеството забогатя -
изкупи от турците много земя и чифлици.
Синът на Костаки обаче слетя глупостта -
профука в бардаците всички спестени жълтици.

По тази причина се пръкна в рода активист:
внукът Костакиев - Димо, на правдата рицар.
Възпита така дъщеря си, че тя в порив чист
бодро закрачи в стройните ОФ редици.

Настъпи в рода на Устатникови възход:
щерката Димова е писарушка в Цекато.
Но дяволът бдеше ревниво над славния род -
отрокът й стана на ценни книжа имитатор.

Лежа по затвори. След време роди му се син -
кротък шофьор на шефска кола във завода.
Констанс - дъщерята на този шофьор - със един
стар сутеньор забягна за древния Родос.

И там заработваше драхми в уютен хотел
(Методи, бунтовникът, би се обърнал в земята),
но с нож я наръга американец дебел
и свърши родът на Методи, наречен Устата.


ПЕСЕН ЗА НЕРАЗУМНАТА МИШКА

Котката може да има и девет живота,
но мишката - само един и е все без покой.
Така ненадейно сред някакви прашни компоти
започна пореден неравностоен двубой.

Мишлето се бореше храбро със нокти и зъби
и даже крещеше за нарушени права,
но каза котакът: - „Ти явно ме имаш за тъп и
това ще ти струва дебелата празна глава.

Възпитано трябва да легнеш на рафта с компоти,
а ти се сражаваш със мен като нагъл мишок.
Нима агресивният тон е полезен в живота?
Но нека приключваме с този нелеп монолог.

Не може да бъде твоята смърт катаклизъм.
Я дръж се с достойнство - както прилича на мъж.”
Засрами се мишката и ето, с позитивизъм
прие гибелта си, която дойде изведнъж.


НОВА ПРИКАЗКА ЗА ЗЛАТНАТА РИБКА

- Виж - казала златната рибка -
хвана ме. Наистина.
Но добре е
да сме откровени.
Някои неща се промениха
през последните хилядолетия.
От замърсените морета ли,
от що ли -
силата ми намаля
чувствително.
Стига само за едно желание.
По-добре от нищо е, все пак.
Пуснеш ли ме,
ще ти го изпълня.

Повярвал й рибарят.
Пуснал я.

И тя избягала.


СБОГУВАНЕ СЪС ЗЛАТНАТА РИБКА

Поетът написа: „За тебе съм жив банкомат.”
Жената поетова сбра устица недоволно -
други нека оставят мъжете им да лежат,
нейният, виж, ще се гърби до пълен откат,
и без него ще мине поезията световна.

Тя без сребро всеки месец и без мерцедес
няма да има обществен статут във квартала.
Тя е учителка - знак на престиж и прогрес.
Други жени да оставят мъжете си днес
безработни цял век в леглата си да се валят.

Прибира се той от краварника - цял изкривен,
при своя финансов министър, за повече зинал,
и бавно преглъща отдавна забравен рефрен:
„С космически кораб, случайно попаднала в плен,
златната рибка на друга планета замина.”


ПРИРОДИ

Спасих я, без да ме е гнус.
- Добра змия съм! - каза само. -
Да бъде най-подир съюз
между човека и врага му!

Проточи се това добро
приятелство, дори змията
си смъкна люспите-сребро:
защо да плашела децата?

…Просветва в падащия здрач,
такава кротка и чевръста
и пита ме, залята в плач,
сам ли съм ухапал пръста си.


ОПИТ ЗА ПОРТРЕТ

Какво бронирано самодоволство!

Разбираш приликата
между угоена гъска
и подвижен златен сейф -
гъската накрая я заколват,
а златото се разпилява.

Но Самодоволството
невъзмутимо -
на други млади гъски
се предава.


ЛЕТОПИС ЗА ЕЛЕНА ТРОЯНСКА

Прероди се Елена Троянска в мъничък град,
запратен на края на непозната галактика.
Привечер често ситнеше към своя по-млад
любовник, спечелен чрез настъпателна тактика.

Мъжът й бе хрисим, квалифициран заварчик
и й се кланяше както дивак - на тотем.
Елена Троянска обичаше много да харчи
и тези, които пред нея пълзят по корем.

Последното, впрочем, отричаше ведро и даже
кадеше тамян постоянно на силния мъж.
И ето, че той най-накрая поникна в пейзажа -
първично я сграбчи веднъж в изкласилата ръж.

А после й каза: „- Не разполагам със кораб.
Защо да тревожим мъжа ти със тази любов?
Но виж, имам много пари и доверени хора.
Да бъда твой донор и страж отсега съм готов.”

Потекоха срещи, възторзи, чужбини, хотели.
И онзи фалира набързо по нейна вина.
Банка отнесе дома му и той се застреля.
Елена и в Троя, и тук бе фатална жена.

Нашата дама твърди, че с живота се бори
и често повтаря, че има душа на поет.
Но нека приключим с тази банална история!
Омир изобщо не би я избрал за сюжет.


РЕКВИЕМ ЗА КИРО К.

Киро Кратунков, мъж дързък, понякога - щурав,
веднъж се замесил в трагична, уви, авантюра.

Започнал да води жената на бос от градчето
по разни хотели, квартири, дори - по мазета.

На нея й идвало често аха да заплаче.
Бил простоватичък Киро Кратунков обаче.

Кой да му каже за сложната женска нагласа -
изборът бил между секса и пълната маса.

И те продължили със свойте първични нагони.
Мъжът на онази пък бил хондураски шпионин.

Той бързо усетил, че вече в играта е трети.
- Прибираш се - ревнал й - а пък очите ти светят!

Разобличена така безпощадно, жената признала
и назовала конкретно мъжа, респективно - квартала.

… В училищна сграда почива, зазидан в бетона,
Киро Кратунков - една неграмотна персона.


СРЕЩА

Аз Ви помня, госпожо NN,
но защо ли сега не личи
възхитителният Ви тен
в тон с мистичните Ви очи.

Помня скъпия ресторант.
Помня бодрия Ви фалцет,
че животът е диамант,
който няма да грабне поет.

Остаряла, без грим, демоде…
Но секунда преди да отмина
ме настига гласът Ви: - Къде
сме се срещали, господине?

Казах: - Имате грешка, мадам.
Не признах очевидния факт.
Към човека, отритнат и сам,
проявявайте
такт.


ХИПОТЕЗА ЗА СЪЛЗАТА

Това, което ще кажа, не е много прилично:
опит, ще мислят мнозина, за автогол.
Но няма ли кой на конкурсите поетични
да извика най-после към Журито: Царят е гол!

Уважаеми, да добави след туй, защо награждавате
псевдоталанти? Нима не изпитвате свян?
Все пак, господа и другари, живеем в държавата,
дала Андрей и Алеко, Николов Иван…

Вие, които решавате литературните участи,
не знаете: някой заплаква подобно бреза
над стих, ненаписан от вас. И дано не научите:
за поета награда е именно тази сълза.


САМОТА

- Никаква милост и никаква жал! -
тихо изрече, загледан далеко.
Беше отдавна така задлъжнял,
че не разбираше
нищо човекът.

Стреля. Над банката дъжд заваля.
Нещо го парна. Пищяха сирени.
Шумно въздъхна и с мрака се сля.
Предстоеше
стълпотворение.


В ЕФИР

…Заета съм, повтарям, много.
Ще го напише някой друг.
Да съм предател ли? Ей Богу,
не се разбираме до тук.

Да, да. Съгласна съм. Отчасти.
Но трябва да се провери.
Това не ми изглежда ясно,
че уж земята ни гори.

И достоверно не изглежда.
Убива ни? Коя страна?
Подобна теза ни навежда
към отживели времена.

За петата колона също
не мога да Ви разбера.
Не обобщавайте. И всъщност
не е ли някаква игра?

Сега защо сте афектиран?
Не сте се още примирил,
че в нас България умира?
Затвори. Що за простофил?


ТВ ЕМИСИЯ В ДЖУНГЛАТА

За бедните негри нима крокодилски сълзи
сега ще проливат онези от синята чума?
Злото отдавна край нашия лагер пълзи
под форми различни, под форми прикрити и умни.

Над огъня гаснещ мълчим с уморени лица.
Бутилката в кръг се върти и отива на свършек.
Какво ни остана? Броим всеки ден стъкълца…
А с истинско злато подкупиха нашите мърши.

В „тази страна” мърши имаше много все пак.
Нарича ги днес олигарси кутията синя.
Уж племенни вождове бяха, а вижте ги как
до крак ни обраха и всеки на Запад замина.

Тромави, тлъсти маймуни във мрака сноват,
обръча сключват, хиени пролайват, чакали…
Осъдени бързо на грозна, мъчителна смърт -
какво ни остава, освен своя враг да подпалим?

С войни ни убива, с ваксини, далечен, висок.
С демокрация, виждате, вече до край ни помете.
…Фенери тук нямаме, но пък въжета дал Бог.
И толкова много бамбук, избуял под небето…


СТАРА ПРИКАЗКА ЗА НОВИЯ СВЕТОВЕН РЕД

Пасторалът, ведрият, ширинее мамещо…
Малките прасенца с розов ярък тен,
без да подозират в перспектива драмата
вълк усмихнат срещнали в пролетния ден.

Той ги омагьосал с деликатност ласкава,
колко толерантност вълчата душа
е за тях побрала. Казал: Край със маските!
И побратимени тръгнали пеша.

Безподобно честен, с мъдро благодушие
просветил ги с времето за какво ли не -
за правата свински дълго те го слушали,
кой, кога във времето им ги е отнел…

За да си отдъхнат, ги снабдил с бутилка.
За да се предпази, дал им парламенти.
В него влязло всяко, щом му се умилква.
Назначил си после даже дисиденти.

Чалга, порно, кино, шоута им стъкнал,
за да не измислят някоя беля,
докато работят за вълка - до мръкнало,
в родните, предишните, ласкави поля.

В свинската йерархия класа се завъдила
привилегирована, близка до върха,
своите намразила, своите осъдила,
докато се ровела в собствена леха.

И така със времето нови поколения,
дръзки, необучени сграбчвал вятър зъл.
Ала ги връхлитало черно раздвоение
и дори се питали: Имаше ли вълк?

Вълци, казват, имало - мислели прасетата -,
но пък са изстрадали от човешки гняв. -
Що хилядолетия ги гърмят в деретата
хората, проклетите. Да, Вълкът е прав!

После заумували, бедните, наивните,
те, предназначените за месо и мас:
„Нашите виновни са, да ги резнем с бивните…
Стигали са ни грабили! Да издигнем глас!”

- Тъжна свинска армия, тъжна и обречена… -
мислел си в покоите онзи вълк добър. -
Вълците навлекли пак свински кожи, вече са
откога приготвили стария сатър…

Сменят се епохите, вечни са прасетата.
Плавно скотобойната ги коси наред.
Носи се в пространството, скърцайки, планетата
към неописуем Нов световен ред.


НАД ТРЕВИТЕ БЕЗСМЪРТНИ

Над тревите безсмъртни безпощадно ехти
и кънти денонощно, като пламък пращи

сардоничният хохот на печалния гном,
който бърза да влезе в дома ти със взлом.

Имаш къща ли? Нямаш. Нямаш вече, нали?
И мъжът ти се вее покрай чужди поли.

И жена ти отдавна се залисва със друг.
Тихо гномче в тревите се разхожда със чук.

Тряс наляво! Улучи точно белега стар!
Коленете ти удря пак проклетият звяр!

Тряс в сърцето внезапно! Не задавай въпрос!
Най-накрая ми падна! Прас във чипия нос!

Ще го разпознаеш по ръждивия шлем.
Точно тебе то търси. Докато. И съвсем.


ВЗРИВ В ПАРЛАМЕНТА

Старецът със много мъка се придвижва тази сутрин.
Как го свиват коленете, болните му колене.
Той едва се разминава със туловище на мутра.
Ех, по-млад сега да беше - да се разкрещи поне.

Сополиви циганета го сподирят с нагли вопли.
Свирят клаксони. Шофьори псуват: - Махай се, боклук!
Старецът не чува нищо. А десницата му топла
се е свила във спокоен, непоколебим юмрук.

Със години си е мислил за сегашната разходка.
И е търсил разрешение на Големия Проблем.
Приближава Парламента достолепно, но и кротко.
Хитростта му - как е влязъл - няма с вас да разберем.

Но след малко ще научат и в държавата, и в странство:
старецът е бил опасан целият със динамит.
Помълчал за миг, загледан в безвъздушното пространство
и към небесата литнал с ангелоподобен вид.


КРАТКОСТИШИЯ


КЛАНЪТ

Самовлюбен, сплотен, безсърдечен,
безпощаден, без капчица свян,
от народа безкрайно далече…
Либералният клан.

——————————

ХРОНИКА ЗА ЕС

Светецът прободе гадината черна.
Но съдът го осъди в онази страна,
че е използвал оръжие неправомерно,
при това с неодобрена дължина.

——————————

НЕОЛИБЕРАЛНО ЖУРИ

Няма никакъв повод за драма,
нека драснем накрая калем:
награждаваме своите само,
а и себе си само четем.

——————————

ЙЕРАРХИЯ

Структурата земна навярно познаваш от други,
но и опитът свой ще споделя от сърце:
световно правителство, включващо разни влечуги;
цял куп помагачи и милиарди овце.

——————————

ПРОМЯНА В МЕТОДИКАТА

С кръв и огън, с хитрост, с настървение
окупаторът преди врага сломявал.
Оръжието му е осъвременено:
телевизията тази роля изпълнява.

——————————

ПОД НАРКОЗА

Народът е смазан - това е факт.
И ярема си влачи в мъглата:
не различава кой свой е, кой - враг
и това му изяжда главата.

——————————

КЪМ БЕЗДНАТА

Както е тръгнало в тоя свят,
мнозина има да ни догонват:
някои са още протекторат,
а ние сме вече колония.

——————————

ДЕМОКРАТИЧНО

Харесва ли ти сиренето, ти си
свободен да го хвалиш
ежечасно.
Не ти харесва ли? Мълчи си -
и „сирене” да споменаваш
е опасно.

——————————

НЕ В ТОН

Да си в тон със лъскавото лустро,
постмодерно четиво четеш -
не е то, друже, българско изкуство
и не е изкуство въобще.

——————————

КЪМ РУШИТЕЛЯ НА КАНОНИ

Разбирам стръвния ти нагон,
да ликвидираш всеки канон,
но Вазов и Ботев са в нашия код,
любезни мой биоробот.

——————————

ПОНЯТИЯ

Най-най си ти във цялата вселена,
демократ ли си по западен модел,
но щом родината обичаш, си хиена,
шовинист, патриотар, безделник,
най-вече си удобен като… цел.

——————————

ПАТОЛОГИЯ

Пак шум и вопъл, кой ли тъй реве?
Каква е тази дяволска стихия?
Познато ни е като две и две -
пигмеите крещят: „Заплаха е Русия!”

——————————

ПРОЗРЕНИЕ

Не трябва да гледам на боб или да влизам във ложа,
за да знам какво го очаква човек.
На каменните плочи във Джорджия
е написано всичко за Двайсет и първия век.

——————————

ОТБЛИЗО

Безскрупулна задокеанска сган,
погълна ни и даже още иска;
крокодили - в по-далечен план
и съвсем рептилии - във близък.

——————————

МОДЕЛИ

Така прехваления ни модел
изпитахме на собствената кожа:
народът може да се създаде,
тъй както и да се убие - може.

——————————

КОЛОНИАЛНО

Изглежда вече, че ще е до гроб
този принцип в нашата „държава”:
и правото да се наричаш роб
се завоюва
и се отстоява.

——————————

АКСИОМА

Кучетата на режима
по правило са от една порода
и времето, уви, го потвърждава:
те всяка мръсна гавра със народа
със заповед
отгоре
оправдават.


ДРАМА

Всичко се повтаря неизменно
с всяка хваната в капан страна:
килъри, „чакали” и военни.
А пък вие пейте вдъхновено
за миналогодишната луна.

И за всичко екзистенциално.
Имате и дарба, и размах.
Само не за истината кална
по земята ни многострадална.
Само не за подлия си страх.

Според вас не съществува драма.
Безразличен вятър ще свисти
между гробовете наши само.
И какво, че бъдещето няма
никога това да ви прости?


ЕДВА ОТВЪД

Ни дума братска, ни среда -
така животът ми премина.
Би пуснал камъкът вода,
Сахара би сковал леда
или би станала градина.

По-скоро бих надмогнал тлен,
бих Шекспир жив видял в театър,
бих скочил бос в бушуващ кратер,
отколкото в незнаен ден
другар да срещна във тълпата.

Или пък някъде на път
би ме настигнал най-реално
Д. Дебелянов, сам до смърт…
И може би едва отвъд
ще имам общество нормално.


ФЛАГ

В миналото имахме държава,
а сега - колония с овце.
Никой нищичко не заслужава,
щом като живеем без лице.

Над протекторат „Хамелеония”
вее се отдавна флагът бял,
но напук на всякакви закони
всичко черен цвят е завладял.


ОБРЪЩЕНИЕ

Дали сте службогонци клети
и трупате смирено стаж?
Мълчите, български поети,
за либералния
шабаш.

Уж състрадавате народу
с притворени от гняв очи,
но слънчогледова природа
към новите слънца
личи.

В привидно пъстрата картина
цари пастелен полумрак:
дечица в детската градина
картинки
оцветяват пак.