Николай Панченко

превод: Тихомир Йорданов

***
Белило, туш и малко охра -
и ей го зимния пейзаж.
И тъй е просто - драснеш дваж
с молив по белотата мокра
две гарги. Нечия следа.
Нанейде кривнала бразда.
Е, стига! Листът бял е главно.
Той само! Всичко е в това.
В нощта наместо флаг отдавна
шумят неказани слова.

***
Аз бавно умирам - работя.
Виж, яма копая.
Помъквам греда.
Но питат ме хората:
- Как е живота?
- Умирам - усмихвам се. Казвам им: - Да…
Те сякаш не чуват. За тях това значи,
че щом се усмихвам, наред ми е всичко.
Човекът по лятото няма да плаче,
щом тиквата расне по своя привичка.
- Наред е! - пак работа аз си намирам.
Потта си забърсвам, додето работя.
- Така е - усмихвам се, - тъй си умирам..
И сетне добавям:
- Такъв е живота.

***
Да пишеш стихове - дори
и да не щеш, пак давай, давай!
Бенгалски огън да гори
с почти беззлобна слава
без блясък, крясък и без жар -
това е малката утеха.
Талантите усмихват се, макар
да не намират в туй успеха.
Прозорци грейват в синева.
Светът по-хубав, знам, ще стане.
Но дълга нощ подир това
сълзи ще рони непрестанно.