Христо Кацаров

Из „Сто работни вола” (1963)

СВЯТ

За първи път
аз виждах полицай.
Стоеше той на кръстопътя
и пред него
от селата горни
селяни се трупаха,
наметнали
големите си ямурлуци…

Таксата не можеха да си платят
и мнозина идваха без лични карти.
Спираше ги полицаят.
Даже стреляше, когато
някой протестираше високо…
А в сърцето на града
се давеше за трети ден
пресипналият панаир.

Вече фокусниците
не викаха тъй лудо.
Въртеше се едвам, едвам
високото виенско колело
и дървените кончета
не цвилеха,
изплашени от страшния задружен рев
на десетте свирепи лъва,
звероукротителя си млад
разкъсали
под купола на цирка…

- Да се връщаме! - извика тате.
- Да се връщаме! - прошепна мама.
- Да се връщаме! - изплаках аз,
преди да сме видели панаира…
И тръгнахме.
На дървените кончета не се качих.
Затуй сега по северния градски път
аз бързам
с истинския си охранен кон
и по улицата най-красива
ще достигна до сърцето на града.
До сърцето на града.

ЦЪРВУЛИТЕ

Носили са ги пастири
и орачи,
и лозари,
и бунтовници,
и богомили.
Носили са ги дървари
и следите им, дълбоко
врязани по снеговете,
пътя дълъг ще показват
на хайдушкото ми племе.

И с цървулите си древни
аз пристигам на площада,
гдето с кошници големи
моите сестри напролет
слизаха от планината
теменуги да продават
и кокичета,
гдето плакаха преди години
градските слугини
и от сълзите им тук остана
бялата чешма,
фонтана.

О, елате вий, които
ми направихте точило,
брадвата си да наточа -
за да отсека дървото
нищо неродило

О, елате вий, които
ризата ми изтъкахте
и на писания ми креват
пружината.

О, елате вий, които
черен хляб сте яли…
Тук елате да ви кажа
земните си идеали.

В АВТОБУСА

Дете на първата седалка,
до него - мургава тракийка.
Детето пръстчето си лапне
и сладко, сладко го засмуче,
дори очите си притваря…
И пътниците се усмихват
на детството си някогашно.
И като майка автобусът
ни носи в царството далечно
на приказките
и ни друса…

Но строгата жена удари
внезапно малката ръчичка
и спомените ни разкъса…
Разбягаха се като птички
изплашените ни усмивки
и нищо, нищо не остана
от някогашното ни детство.

Кондукторката се досети,
че тя за никъде не заминава,
че всички пътници с билети
бе длъжна
само да снабдява…

***

Всичко ще използваме
за строежа.
Веригите, с които бяхме
оковани,
и камъните
с надписи надгробни,
и тази кал,
която лепне
по обувките ни
и мърси лицето на деня.

Какви червени тухли
тя ще стане,
когато върху огъня
се опече!

И зданието ще расте високо.
Вратите му ще се разтворят
някой ден,
ухаещи на пресен бор,
и портиер ще стана аз,
да пусна тези, дето спаха
по буците,
по наровете
и по гарите,
а вий, които весело живяхте,
от пътя ни ще се изместите
и няма да ни съдите
за грешките,
за грубите ни думи…
Цял живот сме носили
триони и тесли,
но живота виждахме далече
и за синеоките ви дъщери
момчета сме отгледали
като орли…

***

Една малка продавачка
в малката книжарница
продава
малките ми стихосбирки.
Недоволно е момичето от мене.
Че какъв поет съм аз!
Гражданите не купуват
късите ми стихове…
Те познават
селото ми в планината
и понякога
му се присмиват,
че е бедно…

Мойто село е известно
само с камъните варовити,
с виното си
и с цветята.
С нищо друго!

И така е тихо
в малката книжарница
на края на града…
Но недей тъжи, момиче.
Ти ще порастеш
до следващото лято
и за тебе,
и за малкото си горско село
ще напиша ей такава книга
и ще я раздаваме
безплатно.

ПИСМО

Леглото ми постилаш
с бял чаршаф
и чакаш да се върна.
Чакай, мила.
Няма аз да погреба
надеждите и любовта ти.
Ще се върна, Пролетта
когато дойде
и Балканът се разшуми.
Ще се върна в Люляк,
люлякът когато цъфне.
Но преди да си замина,
искам този град да ме запомни.
Аз, каквото съм решил,
ще го направя.
Ще ида в зоопарка
и ще пусна
славеите и орлите,
кукувиците и дивите кози,
и пъргавите зайчета,
и сивия старопланински вълк,
по волност който
може би на мен прилича.
Ще пусна всички
хванати животни.

И тогава ще възседна
оня здрав елен,
който знае пътя за гората
и за мойто село,
който носи на рогата си
петнайсет клона
и не може никога да скрий
годините си.

СЛУЧКА

Конят ми
неудържимо лети
по улицата към полето.
Конят ми
неудържимо лети.
Скъсаха му се юздите
и сега за гривата му се държа.
Не мога белия си кон
да обуздая.
Не мога!
И никой няма смелостта
да спре един изпуснат кон.
След малко ще настъпи края.
Точно там,
където се пресичат
двете улици накръст…
Хората са любопитни.
Те обичат
да гледат зрелища…
Аз чувам
свирката на милиционера.
Той спира изведнъж
колите,
идващи от четири посоки,
да мина,
и дълго маха
подир мене
с аленото си байраче…

Навярно
някога е бил ездач
или е от род на ездачи.

ИСТИНСКОТО СЛЪНЦЕ

Като кълвач
върху дърво просъхнало и кухо
някой на вратата ми почука.
Влезе бай Марин
и цървулите си вън остави,
да не омърси килима.
Влезе бос.
Здрависах го
и шапката си той
когато сне,
тъй както някога
пред голата икона
на Христос,
помоли
заявление
да му напиша
до съда.

Бай Марин.

Бай Марин ятака,
който през живота си
два пъти плака:
Първи път - от радост на Девети,
втори път - когато го нарекохме
в съвета враг
и някакъв младок го ритна с крак -
да го изплаши,
че свидна беше
нивката му на баира.
Когато селските ни богаташи
тъй леко се подписваха,
че дават
земята си на колектива,
и ние ръкопляскахме.
За пример ги показвахме
на бай Марин…

Бай Марин…
Прегърбеният бай Марин
идваше да съди
синовете си,
че те престанали
за него да се грижат…

Не помня
заявлението как написах.
Не помня.
Сякаш беше сън…
И старецът, когато си отиде,
изплаших се от себе си
и нещо пред очите ми
се залюля…

Електрическият глобус
падна
и на хиляди парчета
върху бюрото ми
се строши.
Но твърдата земя на бай Марин
остана цяла
и още продължаваше
да се върти.

Изкуственото слънце
само рухна.
Изкуственото мое слънце.
И никой нищо не загуби.
Само аз останах
да размисля.

О, кой не е дошел от село
в този многолюден град!
Намерил си е работа
по-лека
и къща с баня и библиотека,
приятели,
с които разговаря
за стихове,
за футбол,
за театър,
и палто кожено си е поръчал
против есенния вятър,
и слънцето поглежда
с очила.

Един от тези хора съм и аз.
И как от себе си да скрия,
че ден и нощ ме чака мама
и прозореца ми се тъмнее,
запушен с вестници.

О, как от себе си да скрия,
че в село ме здрависват
като чужд,
че кучето ми гонят
като бясно
от двор на двор,
от път на път,
защото няма кой да го нахрани,
че в сламата на селските хармани
то ближе раните си вечер.

Като мене много хора има.
Някой къщата си изоставил,
някой - майка си,
а друг - народа.
Някой името си просто
и децата си невръстни,
някой - правдата
и любовта,
а друг - идеите големи.

А бяхме селяни
и ходехме небръснати
по жътва.
И силни бяха нашите коне,
които много скоро
остаряха,
щом тракторите заораха
вместо нас.
Живеехме с големи идеали,
а нивите си
щом събрахме на едно,
в долапа скрихме
своите кавали,
потулихме
и зърно,
и брашно
и бързахме да отсечем
дърветата, които сме садили,
и скрихме
поводите на конете,
и снехме от овцете си красиви
пискюлите,
муските
и звънците…

Оказа се, че вярата ни беше малко
и срещу една заплата
сменихме
плодородието на земята…
Оказа се, че думите
не са дела.
И днес, когато сме далече
от селата,
упрекваме ги често
в несполуки,
че нямали активно ръководство,
че лозето не било
изкопано,
че жътвата навреме
не дошла,
че нямало в млекарниците
мляко
и масло на пазара.

А селяните правят чудеса
и царевицата до днес
не е видяла
толкова роса.
А ний забравихме отгде сме.
Миришем на одеколон.
Събираме се на банкети
и пишем стихове от скука
за миналото
и за ямурлука.
И само спомените ни големи
ни дават
малко земен сок.

А знамето е още по-червено,
още по-високо.
И повече ръце го носят днес,
ръцете жилави,
които ни подписаха закон
да бъдем
близо до живота,
че бай Марин от нас
се плаши.

Виновен съм
пред гладното си куче.
Виновен съм
пред старостта на мама,
която с хурката си ме изучи.
Виновен съм
пред моето изкуство
и земята.

Виновен съм
пред хляба и водата.
Виновен съм
пред чистото сърце
на бай Марин.
Виновен съм!
Но няма да ме съдят
в този град.

Ще ида в селото си
да подпишат
присъдата ми
селските големи хора
и слънцето
ще ми покаже пътя.
Истинското слънце.