Юсиф Самедоглу

превод: Иван Есенски

Ръководителят на реанимационния екип седеше в сенчестия ъгъл на двора и триеше от лицето си обилната - като след баня - пот. И дишаше той трудно, като след сауна.

„Не е лесна тая работа - човек от мъртвите да възкресяваш” - мислеше си леля Саялъ, поглеждайки с благоговение и суеверен ужас иззад дървената постройка тлъстото червендалесто лице на очилатия доктор, който си правеше хлад с кърпичката. Тя нито за минута не забравяше какво й беше казал селския фелдшер - тоя лекар, който така некрасиво и обилно се потеше недалеч от нея, е дошъл от Баку, за да съживи балдъзата на Салахов, която катастрофирала с колата в канавката и била на косъм от смъртта.

И какъв ти там косъм! Момичето било направо мъртво, по-мъртво не можело и да бъде. Ясно? И ето, че този загадъчен, тайнствен доктор… да! Та нали селският фелдшер казваше, че в Баку той е най-главният от всички, които съживяват мъртвите. Та така! И той е пристигнал значи, за да… Благословен да е Аллах! Какво става, а? Разбира се и Салахов не е малък човек.

Знаят го във всички околни села и в самия районен център, че и в Баку го знаят. Но така се е случило, че балдъзата на такъв уважаван човек седнала в колата на някакъв тип и той в старанието си да се изфука пред нея карал като ненормален, а иначе отивали към извора на така наречения «интимен пикник».

И ето, че я обърнал в оврага. За това къде, защо и с кого е пътувала балдъзата на Салахов в селото говореха шепнешком - все пак е роднина на такъв човек, не върви да крещиш на всеки ъгъл. А фелдшерът - защо не си го прибере Господ, прости, Господи, може на небето нещо да стане от него, ама тук - на бога свещичка, на дявола  ръжен - за нищо не става, нито от хора, нито от животни разбира, глупакът.

Добре, че са се сетили да позвънят в Баку, за да дойде този очилат дебелак, иначе нямаше да доживее до сутринта, бедничката. Помогни ни, Господи, на всички помогни, жал ми е за тях, всички са деца човешки - и на Салахов помогни, и на балдъзата му, и на доктора, на най-главния от всички, които мъртвите съживяват - на всички помогни…

Леля Саялъ с парцал в ръката се беше запътила през двора към нужника още по зазоряване. И тогава чу бръмченето точно над главата си, вдигна очи и видя високо в небето въртолета - сиво водно конче в предутринната мъглица.

После разбра от съседите, че на този вертолет е пристигнал докторът. И фелдшерът каза, че не е някакъв там прост доктор, а най от тия, дето съживяват мъртвите. Леля Саялъ хем се зарадва от това известие, хем се уплаши. Какво е това? Да съживяваш мъртвите… тоест, против волята на Всевишния? На Господ това няма да се хареса. Спаси и помилуй всички все твои неразумни деца, Господи!

От друга страна жалко за момичето, тая балдъза на Салахов е една такава красавица, такава млада, на земята и без нея има достатъчно смърт и кръв, колко млад живот е погубен само! Леля Саялъ се радваше и затова, че може пък най-после… Не, не бива на глас, тя е суеверна - ще го изречеш на глас и няма да се получи…

Но вече половин година лежи нейният старец вкъщи, топи се ден след ден, жълтее, слабее и не можеш го гледа, без да ти се свие сърцето… А този глупак фелдшерът… Но какво там… ако някой може да помогне на мъжа й, то само такъв солиден, уважаван доктор от самия Баку. Стегна се набързо леля Саялъ и се запъти направо към фелдшерския пункт - може пък тия лекари от Баку да предпишат някакви лекарства или инжекции за нейния старец.

Фелдшерът също стоеше на двора, но не като Саялъ - в сянката, а направо под слънцето. Разтворил уста от жегата, той гледаше доктора и леля Саялъ забеляза благоговение в раболепния поглед на фелдшера. Струваше и се, че ако докторът го изгледа недоволно, той ще се размаже, но ще направи всичко за този човек. Саялъ не знаеше какво да стори - да пристъпи до самия доктор не й стигаше решителност, както не смееше и да извика тоя глупак фелдшера, забравил да си затвори устата, докато лови всеки жест на доктора.

По случай пристигането на скъпия гост фелдшерът беше с бели панталони и вълнена риза, а на китката му блестеше часовник с огромен като на будилник циферблат. Който и да пристигнеше в селото от районния комитет, изпълкома и прочие - фелдшерът оставаше верен на навика да се напъха в парадните бели панталони и да стегне китката си с тоя фантастичен часовник.

Стараеше се по такъв начин да изтрие границата между града и селото. И раболепно - като сега - гледаше в устата гостите, готов да изпълни всяка тяхна прищявка… ама няма да помогне на нейния старец, дяволите да го таковат…

Продава на хората всякакви гадни хапчета, ни един болен не се е оправил досега от тях - оздравяваха от само себе си като му дойде времето. Ясно! Този човек определено има тежка стъпка. Поне да беше погледнал встрани към леля Саялъ… Погледни де, погледни, глупако окаян!..

Дочул сякаш вопъла на душата й, фелдшерът едва обърна глава и видя леля Саялъ. Устата му се затвори, веждата му се вдигна нагоре, той едва кимна въпросително с глава - какво, демек, правиш тук, дърто?

Саялъ посочи с очи доктора, после кимна към къщата си, повика с пръст фелдшера и от все сърце зашептя: „Ех, да ти… какво стоиш като закован, ела тук, ела де!…”

Фелдшерът нерешително погледна доктора - да не изпусне някой негов жест, но онзи беше спокоен и видимо дълго нямаше да тревожи фелдшера, затова той бавно се отправи към леля Саялъ.

- Е, как е, съживи ли я? - все така шепнешком попита леля Саялъ.

- А ти как мислиш! - рече фелдшерът с гордост, сякаш балдъзата на Салахов наистина е била мъртва и я е съживил не някой друг, а той, глупакът, който на две магарета сено не може да раздели.

- Слава Богу! - въздъхна леля Саялъ. - Курбан ще ти стана, Махмуд, кажи му, нека и на нас даде поне една от тия правителствени инжекции. Може някоя излишна да му е останала?

Фелдшерът я изгледа удивено:

- Каква инжекция, дърто?

- Инжекция, значи, за нашия старец…

- Абе, ти с всичкия ли си?…

- Курбан ще ти стана, Махмуд. Не те моля даром. Ти вземи от него само една-единствена инжекция, от най-малките, а аз ще направя каквото трябва, ще му окажа нужното уважение, а? - и леля Саялъ така жалостиво го погледна, че фелдшерът отвърна очи.

- Боже мой?! - въздъхна той, - стара жена си, а на ум не се научи, даже не мислиш какво говориш…

И тук към тях се приближи докторът и фелдшерът прекъсна речта си, като се дръпна живо встрани, за да отстъпи мястото си срещу Саялъ на лекаря, докато тя се cуетеше да оправя кърпата на главата си. Докторът внимателно изгледа старицата.

- Добре дошъл в нашето село, синко, - вежливо се обърна Саялъ към него, - да ти даде Бог здраве и дълъг живот. Колко е хубаво, че си дошъл при нас.

- Вие, майчице, да не сте роднина на пострадалата?

- Не, уважаеми, не съм… макар на село всички да са роднини. Освен това другарят Салахов, Бог здраве да му дава, е такъв човек, че е грехота да не се вълнуваш и за най-далечните му роднини… Но работата не е в това, - продължи старицата и гласът й прехрипна от вълнение и затрепери. - Ох, болките ти на мен да се струпат, синко, и здравичък до дълбока старост да доживееш, моя старец заболя, още от миналия навруз байрям не става от леглото. Благодаря на Махмуд - прави каквото може, но нищо не помага.

Лекарят се обърна към фелдшера:

- От какво е болен?

- Болки има - отвърна фелдшерът, - в дробовете.

- А на колко години е?

- Прехвърли седемдесетте, синко, скърбите ти мои да станат. Ако не беше тая проклета болест… Силен старец беше - каза Саялъ, - ужасно го мъчат болките, до сутринта очи на затваря. Курбан ще ти стана, дохтуре, дай на стареца ми най-малката от тия инжекции, които си донесъл. Богоугодна работа е това. Мъчи се, бедничкият, жал ми е да го гледам. Нали на държавна работа беше, с чест и съвест служеше, строеше колхози, бандити ловеше…

- Биете ли му морфин? - обърна се отново лекарят към фелдшера.

- Уморих се вече да прося… Пиша, където трябва, но никакъв резултат. Не изпращат. Какъв ти морфин?… Елементарни лекарства няма…

- Добре, иди кажи на медсестрите, че съм наредил да ти дадат две ампули, направете му инжекция - лекарят се обърна към Саялъ, - болките ще утихнат. Не се безпокой, майчице, всичко ще е наред… - и лекарят се отдалечи бавно, с деловита походка.

Саялъ се вцепени  от щастие, нямаше сили думица да продума. След някое време сякаш се освести и се удари по гърдите:

- Аллах да ме убие! Даже не му благодарих - и се обърна към приближилия се фелдшер: - Какво да правя, а, Махмуд?

- Нищо - намръщено отвърна той, - върви си у дома, а аз идвам след теб, само спринцовката да взема.

Като на крила се носеше към къщи старата Саялъ. Усещаше се удивително леко, удивително подвижна и светлата тиха усмивка не слизаше от лицето й. Минувачите я изпращаха с недоумяващи погледи - дали пък не е превъртяла старата?

Но леля Саялъ не забелязваше нищо. Откъде да знаят, че надеждата - голяма, огромна като живота, я е окрилила и на нея дължи тая тиха усмивка, която толкова отдавна никой не е виждал на потъмнялото й лице. Но сърцето, старото сърце на леля Саялъ, биеше като подгонено зверче и й се струваше, че ще изскочи от гърдите, та току се молеше шепнешком: „Помогни ми, Боже, помогни да стигна до дома, доведи ме до дома, боже, да зарадвам стареца…”

И ето, че стигна до дома. Сърцето все така бясно блъскаше в гърдите й. Усмивката още не беше се стопила на лицето й, още светеха зад гърба й невидимите крила… С влизането тя чу тихите стонове на стареца.

Той лежеше на една страна и ръката му висеше безпомощно от кревата. Тя погледна тази ръка - изсъхнала, безсилна, съвсем доскоро такава здрава и яка, а сега приличаща на кокоши крак - видя я и буца заседна в гърлото й. Старицата приседна до кревата.

- Черкес, а, Черкес! - високо го повика тя.

- Какво викаш - отвърна тихо той, - чувам, не съм глух. Като чу познатия спокоен глас, тя се зарадва несъзнателно, топла вълна нахлу в сърцето й, но веднага усети и тъга - само гласът на стареца беше останал същият.

- С дохтура приказвах, дето е дошъл от Баку. Каза, че ще те излекува. Даде на тоя глупак Махмуд същите инжекции, които е бил на балдъзата на Салахов, за да я съживи. Сега Махмуд ще дойде. Дохтурът рече - щом на твоя старец му направят инжекция, веднага. И казва, ще стане на крака.

- А той знае ли кой съм аз?

- Има си хас! Щом му казах името ти, веднага рече: „Че кой не познава Черкес от Бисерния овраг?!”

Тя взе в силните си ръце изпосталелите, потъмнели китки на мъжа си и започна да ги масажира една по една, като продължаваше да разказва:

- Каза още, че в Баку не знаели, че ти си болен, иначе отдавна, вика, да сме го взели при нас… та какво ти там! Щом мъртвите съживяват, какво е за тях твоята болест… Едно нищо!

Черкес не попита нищо повече. Леля Саялъ напоследък, а по-точно през последните два месеца беше свикнала с неговите внезапни преходи от въпроси към мълчание. С тези разпитвания старецът сякаш заглушаваше пристъпите на болката.

А когато болката го отпускаше за малко и той изпадаше в забрава, роякът въпроси пресъхваше, леля Саялъ присядаше на малкото килимче до постелята му и започваше да масажира внимателно ръцете му.

В такива минути под тихите стонове на стареца леля Саялъ си спомняше разни неща от живота - весели и тъжни, тежките дни на женитбата и младите си години като момиче. Животът й беше като на длан - прост и ясен, но само едно нещо не можеше да проумее и то не й даваше покой: откъде дойде тази болест на нейния старец, защо именно Черкес трябваше да се разболее от нея - такава ужасна болест, която в първите дни, когато мъжът й беше още на крака и едва усещаше пристъпите на болката (на което първоначално не обръщаше внимание), коварно се прокрадна, после го изпрати в болница, мъчеше го все повече и повече, изсушаваше го и го изтезаваше? Защо именно него?

Когато Черкес се върна от районната болница, фелдшерът разпери безпомощно ръце и рече на леля Саялъ: „Това, старо, е такава болест, че само бог може да му помогне”.  Според неговите думи излизаше, че божието наказание е настигнало стареца.

И с какво го разгневихме ние? Кому причинихме зло, или нечий честно спечелен хляб отнехме? Ако всекиму се въздава според делата, то защо тази болест не настигна, да речем, бившия председател на изпълкома, че Аллах да си го прибере?

Та  нали толкова зло на хората беше причинил! Нима такъв глупак, някакво загубено фелдшерче, може да отговори на подобни въпроси? Какво можеш да очакваш от такъв? Но друг път вътрешният глас говореше на леля Саялъ, че фелдшерът е прав и това е божие наказание, наистина неизвестно за какво, но нима ни е дадено да знаем?… Неведоми са пътищата твои, Господи…

Леля Саялъ твърдо знаеше едно: нейният старец, нейният Черкес е единственото, което я удържаше на земята и я привързваше към тоя живот като глътка въздух, без който тя не би съществувала на света.

Дойде фелдшерът Махмуд и още не влязъл, попита:

- Защо е толкова тъмно тук?

Вместо Саялъ, която тъкмо се гласеше да го среже, отговори разбуденият от фелдшера Черкес:

- Без светлина и болката ми се струва по-лека… Затова сме дръпнали пердетата.

- За какви болки говориш, любезни! Аз такова лекарство съм ти донесъл, че от една инжекция ще се почувстваш като седемнадесетгодишен юноша… Боя се да не си доведеш някоя млада след това.

И фелдшерът от все сърце се разсмя на шегата си. Черкес сдържано се усмихна. Усмихна се и леля Саялъ, раздразнена от самото идване на фелдшера.

- Ти само го изправи на крака - каза шеговито тя, - аз съм съгласна на всичко.

Махмуд постави  чантичката си на масата, потри ръце като някакъв фокусник, отвори я, измъкна оттам блестяща метална кутия, от нея извади ампула и я вдигна над главата си, за да провери нейното съдържание на светлината на тъничкия прашен лъч, пробил през цепнатината между двете пердета. Старецът следеше всяко негово движение, а когато Махмуд вдигна ампулата, не се сдържа:

- Кълна се в главата ти, Махмуд, такова лекарство никога не съм виждал.

Саялъ се приближи с присвити очи до Махмуд и се загледа в ампулата.

- Махмуд, - с подозрителен, недоверчив шепот попита тя, - това същото лекарство ли е като на балдъзата на Салахов?

- Че как! - с готовност отвърна Махмуд.

Но Черкес все пак чу шепота на старата и отново не се сдържа, заговори:

- Ей, Махмуд, заради праха на предците ти, кажи честно, не лъжи стареца. Тя казва, че момичето било почти мъртво… Какво, наистина ли са я съживили?

- Че как! - обърна се към него Махмуд. Съвсем, бедничката, беше, мъртва. Главата й беше откъсната от тялото, тялото - откъснато от нозете, а той дойде, акуратно ги проми, дезинфекцира и приши всичко по местата му, сега ще е като нова, смятай, че втори път се е родила на света.

- А инжекцията? - Саялъ забележимо се развълнува.

- Разбира се, първо на първо направи инжекцията - запази самообладание Махмуд, - не може без инжекция.

- Слава на Аллаха! - Саялъ в суеверен ужас вдигна ръце към небето, - всичко е в твоята власт, Всемогъщи.

Настроението на Черкес беше отлично, сякаш с появата на Махмуд болките завинаги го бяха напуснали. Той даже се опита да се шегува. Но съвсем внимателно, не е нужно да предизвиква съдбата, може внезапно пак да го заболи…

- Махмуд, а това не е ли от инжекциите, които слагаше на кравата на Садък? Да не се наложи да се готвим за помен.

- Ой, любезни, какви ги приказваш? - като суеверно подръпваше ухо и цъкаше с език се възмути старицата. - Аллах да ни пази!

- Това беше след сватбата на Хачаковия син - невъзмутимо се обади Махмуд. - С главата ми ставаха такива работи, че… Откъде да знам що за инжекция й трябва - животинка нали е, не може да си каже, иди се сети какво я боли. По нашенски ни „бе”, ни „ме” - Махмуд се усмихна.

- Садък след това те споменаваше често-често… знаеш как - продължаваше старецът. - Казват, че първо на самия него си искал да пробваш тази инжекция, вярно ли е?

- Отде да знам? Момчето му притича - спешно, вика, идвай у нас. Аз така и не разбрах кой е болен - Садък или кравата му? Добре, че не сложих инжекцията на него…

- Щеше да го убиеш ли?

- И още как! Садък щеше да е по-мъртъв от кравата си…

Черкес се засмя със слаб, хрипкав смях:

- Шегаджия си ти, Махмуд!

Фелдшерът се обърна към Саялъ:

- Донеси ми легенда да си измия ръцете.

Черкес, който ловеше всеки жест и всяка дума на фелдшера, този път не чу и се развълнува:

- Той какво, старо?

- Нищо, иска да си измие ръцете.

Тя донесе легена. Започна да полива на Махмуд, който старателно миеше всеки пръст, после все така старателно изтри ръцете си, внимателно отчупи върха на ампулата и напълни със съдържанието й предварително изварената спринцовка. После пристъпи към леглото на стареца.

- Помози Бог! - рече тихо старицата, отиде пр стареца и започна суетливо да навива ръкава на ризата му.

- Може и да не е там, старо! - каза Черкес. Леля Саялъ погледна Махмуд. Той кимна с глава.

- В ръката, в ръката. Такива инжекции не се правят в меко място.

- Има си хас! - подкрепи го леля Саялъ. - Това са от инжекциите, които са правили на балдъзата на Салахов, ако не в ръката, то къде другаде?

- Права си - рече старецът с кротка усмивка.

Старците сякаш цяла година бяха чакали с радостно биещи сърца този миг. Махмуд изгледа просветлените им лица и озадачено се намръщи. Старците са като децата… Нима ще се обърне езикът му да изрече горчивата истина, да отнеме току-що родилата се надежда?

Като направи инжекцията, Махмуд погледна часовника си. Акуратно положи спринцовката в блестящата кутия, а нея сложи в чантата. Затвори я, без да бърза. Усещаше се, че нарочно разтяга времето. И тук се чу треперещият, скован от страх глас на леля Саялъ:

- Махмуд, старият плаче!

Махмуд рязкро се обърна към болния. Старецът го гледаше с благодарен, ясен, не обезобразен от болката поглед.

- От радост плача, синко  - тихо рече той. - Струва ми се, болката излиза от мен.

Махмуд отново погледна часовника - бяха минали пет минути.

- Това е нищо - каза той, - довечера ще дойда и ще ти направя още една инжекция. През нощта ще спиш като младенец.

След като фелдшерът си отиде, Черкес се обърна към жена си:

- Слушай, а Махмуд си тръгна сякаш без настроение.

- Сигурно е уморен - отвърна тя, - шега ли е от заранта да вървиш след тоя дохтур… Черкес, а ти как си? Боли ли те още?

- Сякаш се подмладих, жено… А какво, сняг ли вали вън?

- Ама ти какво, скъпи! - леля Саялъ се плесна по крака. - Откъде сняг по това време? В Бисерния овраг дойде пролетта, скъпи, пролет е.

Тя се приближи до него и подгъна одеялото му от всички страни.

- А аз бих пийнал чай.

- Да направя сладък? - леля Саялъ погледна с надежда пожълтялото, страшно отслабнало лице на мъжа си - толкова месеца вече как не беше ял нищо сладко, нито пък можеше да пие.

- Да.

- Слава тебе, Господи!

Леля Саялъ вече излизаше от стаята, когато старецът я извика.

- Знаеш ли, сега си помислих… Трябва да вземеш от тези инжекции още пет или десетина, ако даде…

- Откъде да знам? Ами ако на дохтура не му хареса, че много искам?

- Какво, той безплатно ли ти ги даде?

- А как иначе? - и тежко предчувствие бодна сърцето на леля Саялъ, която започна да разбира, че се направила нещо нередно, че не така трябваше да говори с очилатия доктор, навярно това лекарство е голяма рядкост. Ах, Саялъ!

- Колко пари имаме там, старо?

- Седемдесет рубли.

- Остави двайсет. Петдесет вземи и ги отнеси на този дохтур. Или поговори преди това с Махмуд, посъветвай се… Не, по-добре ги отнеси, дай му ги… та казваш, той ме позна, а? - Черкес погледна старицата в очите.

Леля Саялъ не издържа погледа му, наведе очи, но за да разсее подозренията му, заприказва бързешката:

- Веднага даже. Няма, казва, в Баку човек, който да не знае Черкес от Бисерния овраг. Много поздрави му предай от мен, казва…

- Е, щом е така, не губи време. Върви…

Леля Саялъ извади изпод масата стар охлузен куфар, приличащ повече на сандък, отвори го и извади парите изпод калъфките за възглавници и чаршафите. Отброи петдесет рубли: три по дест, четири по пет.

- Дали преди това да не ти направя чай?

- Не, не се бави. Чаят после…

На прага старецът я повика още веднъж:

- Ей, Саялъ!

- Какво? - тя погледна измененото му, до болка познато близко лице.

- Притеснявам те само, ти… прости…

Гореща буца стисна гърлото на Саялъ. Задъхана, тя захлопна вратата след себе си.

Леля Саялъ и сега бързаше с всички сили, но не надеждата я подкрепяше този път и нямаше светли крила на гърба й, а ситнеше забързано, угнетена от чувството за собствената си немарливост - подтиквана от страх, тя вървеше спъвайки се о камъни, пропадайки в дупки, драскана от крайпътните бодли; вървеше задъхана, хванала се за сърцето, което се блъскаше в старата й увиснала гръд - накрая с мъка намери пътечката, провираща се между огромните скали на Черната планина… Оттук до фелдшерския пункт е една ръка разстояние.

И тя чу познатия шум над главата си - вдигна поглед и ахна като позна вертолета, същото голямо водно конче, което зърна на разсъмване. Да се бяха сгромолясали върху нея всичките скали на Черната планина, би се уплашила по-малко, но вертолетът…

Нещо вътре в нея се скъса - даже й се стори, че чу тих, тъжен и кратък звук: дзън! Незнайно защо, тя си спомни за парите и ги извади. Затича се след вертолета, стиснала в юмрук петдесетте рубли - три десятки, четири петици. Бягаше задъхана, жадно вдишвайки въздуха с отворена уста. Машината неумолимо се отдалечаваше и тогава от сгърчената в спазъм уста към вертолета в небето полетя вопъл:

- Спри, почакай, дохтуре! Черкес от Бисерния овраг умира! Помогни! Той също служеше на държавата. Колхози строеше, бандити ловеше! Стой! Помогни!!!

И тя падна на зелената, остро миришеща на слънце пролетна трева. А вертолетът се стопи в далечната синева и изчезна. После леля Саялъ чу скриптенето на щурците в тревата и разбра, че вертолетът отдавна е отлетял.

Край. Няма го. Тя седеше в тревата, свила треперещите си колена, обхванала ги със своите тънки, почернели от старостта и тежката работа ръце и тук в паметта й отчетливо изплува слабата, провиснала от кревата ръка на стареца, а в своята ръка усети парите - три десятки, четири петици - и усети на своите стари бузи непривичните, горещи и тихи сълзи.