ЕЛЕГИЧЕН ДЕКАЛОГ
Из „Загледана в слънцето” (2015)
ЕЛЕГИЧЕН ТРИПТИХ
ДЕФИНИЦИИ
Ще разтърся дървото с узрелите залези
и ще капят слънца като ябълки сочни.
После дълго ще скитам сама из квартала си,
без да мога адреса си да посоча…
А нощта със мистични криле непогалени
и зеници от фрески на древни оброчища
ще разчупи на залци хляба на тялото,
ще изпие духа като вино наточено.
Не-по-силна усмивка, ж(ела)на раздяла -
за тъга дефиниции твърде неточни…
И което си нямахме, сме го раздали -
и което бленувахме, сме го отсрочили…
Вече всичко сме казали или премълчали -
и обраснахме с крясъци, а крещим с многоточия…
Затова, ела с мен при дървото на залеза -
да откъснем значения като ябълки сочни …
——————————
ПО РЕКАТА
Греби към изворите - тук водата е горчива
от трийсетте нюанса на вечерната тъга по слънцето,
от пожелания, в тръстиковата тишина приспивани,
от сълзите на зимата по преждевременните кълнове …
Греби към изворите - тук страстта е мълчалива…
Греби към изворите - тук са думите удавници,
съблекли смисъла на своята сакралност. Утаени,
обърнали кореми в тинестите и лениви граници,
невнятни, разчленени, неми - с тях водата е вгорчена…
За мостове не питам и не вярвам във пристанища…
Тук всеки бряг разпятие е - няма много бродове,
тук дебне хищно минало и бродници са думите…
Рискуваш да се гмурнеш два пъти в горчивото подводие.
Към слънчевите извори на любовта греби - до дъното -
и пий без дъх, преди да те погълнат водопадите.
——————————
СКОК ОТ СТРАТОСФЕРАТА
От световния покрив, преди смелостта да изчезне,
Изкусителю, чакам да предложиш, каквото има:
океани от синя тъга и до въглен отчаяни бездни
с озонови дупки и следи от сълзи в психоклимата…
С наранена до синьо планета защо ме подвеждаш?
Скокът не е земно завръщане, а космическо странстване,
че ръбът равновесен така разредил е надеждата -
тук не съм, нито имам - тук избирам да вдишам от хаоса…
Не ми трябва светът ти, нито снобската му гравитация,
приковала човеци към вещи и вещо приземила душите.
Като стар неолитен ловец гравирам в небето знаци
и с очи на колобър меря пулса си по звездите…
А вселенската черна материя в писък отвъден ме вплита,
и не питам за смисъл, не искам за смисъл да питам…
МАГИЧЕСКО СЛОВО
Магическо Слово -
прекършено върше,
медник с разлята мълчана вода,
молитва -
непочвана и недовършена,
на зелено откъсната свобода.
Изгубено в смисъла,
изгубило смисъла
и немощно
в градската си самота,
орисано вечно да си недописано,
славослов,
рециклиран от суета.
Магическо Слово -
уморено от думи
езическо слънце
на студен небосклон -
Обявен за безвреден и слабоумен
Самсон,
подстриган на кротък сасон…
Технически крясък
по магическо минало,
по техническо бъдеще
магически вик,
усмирена магия
в слава безсилна -
няма камбана с отхапан език,
не ме изоставяй
в крехката вяра,
че болка от камъка ще извлечеш,
че твойто „да бъде” - вселени отваря…
Не ме изоставяй при мъртвата вещ,
не ме заключвай
в греховното тяло,
ключа не хвърляй в неверни води…
Спаси ме -
ти винаги си ме спасявало,
отречи ме,
прости ми
и пак ме роди…
РИЛСКА МОЛИТВА
И за мене е празен сланутъкът, отче Йоане,
че крада от трапезите божии залци от питите.
Ида грешна и боса. На мнозина помогнах да паднат
и сподирят ме бесовски дяволи, и ми хапят петите…
Вертикалът на твойто планинско спокойствие търся,
тишината на Оня, който вика в пустинята.
Приласкай и прости в отвъдното моите мъртви,
за които чернее земята и черно е виното…
Изгоряла къпина съм, отче, греда съм в зеницата
и не смея да моля, а плача и моля теб, благия:
Подкрепи ме със полъх молитвен.
Укрепи ми десницата,
изцели ме от козни и смири ме до камък на прага…
ДОСТАТЪЧНОСТ
Вървя срещу себе си - въглен, затичан към ручея
и делвенокухо звъня, щом във облак се блъсна.
Поетство - пророчество и светотатство (зависи от случая)
нима има някой от твоята милост възкръснал?
Не гоня римувани сънища в лаврова шума.
Храмът остава без моите стъпки в неделя.
Понякога тайно паса в резервата на думите
и чакам сезона за лов, за да бъда обстреляна.
В жадната нощ като паяк ме пие покоят,
а съмне ли - с влажните стихове паля огнището…
Поетство - пиянство, поетство - безпътие мое,
от нищото идвам и бързам да ида във нищото…
НОВИЯТ ХАМЕЛ(И)Н
На кого не платихме за мишките и подлъга децата ни
към земята, в която животът е песенно лесен?
Булеварди в затишие (сякаш не дишат),
гарги, които (според вица) не кацат,
в амнезия чаткат бастуни само в дните за пенсия…
И топи се светът - сладолед по паважа летен.
Съхне в корен дървото на спомена, опряло в скалата…
За честта на трибалите едва ли ще пеят поетите -
ще плачат след онзи, който отведе децата ни,
виртуоза, лъстивеца, който хвърчило подмами
да гризе като гущер оплетена в клони опашка,
за да литне магьосано…
Къртим храма на душите си каменни -
вандали на своето минало, канибали на настоящето…
Някой ден ще затръшне небесната райска вратница
на Вратцата нашата хамел(и)нова орис.
А корабът
на Балкана с празни платна - неизписани страници -
ще отплава без хора,
Господи,
ще отплава без хора!…
ВПЕЧАТЛЕНИЯ
От влака
виждам
селянка със крава -
усмихва се и маха…
Овчарят
от отсрещния баир
натирва облаците,
приближава
да поприказват…
После
дефилето
ги скрива в тайнствен джоб
и дръпва ципа на реката.
Дърветата, изплезени, препускат…
За тях съм влакът в четири без десет,
което значи време за прибиране…
В пет
гарата завързва двете релси,
Вагонът бълва неолитно стадо,
с което се настъпваме в трамваите,
оглеждаме (се по) витрините
и се боричкаме като мухи в буркан…
Придвижвам се
из градското пространство,
закусвам времето си
като сандвич.
Все още имам
палто,
пари
и мисли…
….в дефилето,
в обора
селянката издоява кравата,
луната издоява
и после ляга,
пълна с впечатления.
А аз вървя
из „всичко си е същото”,
из „все ми е едно”
и съжалявам
за хората със крави
и без крави,
които бързането
ми отнема…
РЕКВИЕМЪТ НА КНИГАТА
Синовете ми -
виртуални пастири на кльомби в електронните пасбища,
с очи хипнотични, зачервени от залеза
на циклопа-монитор,
хипнотични от залеза,
галактически млечен като жълтото по устата им,
вселенски Гугъл отговор имат и вече не питат
КОИ СА,
ЗАЩО СА,
ДАЛИ СА и кога е Небесната преинсталация.
Добре, че не питат…
Все още ги храня със старомодни сакрални знаци…
Синовете ми -
самотни ездачи на детски минути от себе си -
громят стратегийното зло от креслото си,
странно притихнали,
паралелно щастливи,
безпощадни рицари на лабиринти и ребуси,
леят пиксели алена кръв - и - доволни - усмихват се,
усмихват се с две точки и скоба.
А това не ми стига…
Синовете ми,
свидните,
пишат реквиема на книгата…
***
Не пиша. Чувствам се щастлива…
Заключих в сейфа револвера.
А любовта - ленива ерес -
ме доубива.
Самодоволна като кърлеж
изсмуквам топлите му бездни,
но някой ден ще си омръзнем
и ще изчезна
навън.
Ще прекося пороя
подсмърчаща. Без дреха.
А на бедрата - само тоя
стих за утеха.
