ВДОВИЦАТА
Беше Томина неделя, първата неделя след Възкресение. След празничната служба Иисус от олтарната икона с вдигната за благослов ръка изпращаше богомолците от бавно изпразващия се храм. Опрени на своята вяра, те излизаха с повече надежда за онази благодат, която носеше по-добър урожай и малко повече любов, единствения ярък лъч в техния скромен живот. След последния ден на Светлата седмица падаше забраната за кръщавки и венчавки. Селяните отново чакаха да се завърти кръговратът от прости човешки радости, за които живееха дори и старците, макар и повече да мислеха за светлината на отвъдното.
Даскал Мартин беше влязъл в черквата с най-новия с костюм, със свалена шапка в ръка, а в другата стискаше китка здравец. Той държеше запалена свещ пред иконата на Божията майка, прекръсти се и рече:
- Бог да те прости, Дафинке! Да знаеш колко празно е вкъщи без тебе… празно и глухо…
- Ох, и в мойта къща е празно и глухо… - чу тих, отчаяно-смирен женски глас.
Младият мъж се обърна. Зад гърба му стоеше вдовицата Минка. Пухкавото й лице, загърнато в черна забрадка, белееше като мляко в опушено бакърче. Макар че бяха минали години от смъртта на мъжа й, тя не сваляше траура, понеже обичаше да подчертава искрящата белотата на кожата си, която винаги привличаше със своята свежест като прясно бита сметана. Минка свенливо премига с дългите си рижи ресници и се усмихна плахо с малката си пухкава уста. Лукавата искра, която за миг проблесна в погледа й, я накара бързо да сведе очи над гърдите си, които приличаха на големи вързопи, загърнати в нейния нов елек. Самотната жена крадешком поглеждаше под полуспуснатите си мигли силната мъжка фигура.
Мартин беше висок мъж и въпреки рязкото отслабване в последните два месеца личеше, че по природа има добра мускулатура. Той бе само на двадесет и пет години, току-що беше завършил образованието си, но последните трагични събития прокараха в гъстата му коса плътни сребристо-стоманени ивици. Те по странен начин хармонираха със сиво-сините му очи, които след загубата на жената и първото му дете гледаха с особена тъга.
- Колко време мина от смъртта на мъжа ти?
- Скоро ще станат седем години! Убиха го при Добро поле.
- А от смъртта на жена ми няма и три месеца…
- Твойта рана е съвсем прясна.
Даскалът не каза нищо и се загледа в пламъка на свещта с болезнена носталгия.
- Тя предпочете живота на детето пред собствения си живот. Поне то да беше оцеляло… Дано някъде там да са заедно… - каза той и отново се прекръсти.
- Господ те е пожалил, знаеш ли какво е дете без майка да гледаш?… - каза със студена полуусмивка вдовицата.
Светлината от свещите проблесна в сълзите на младия мъж, които едва задържаше в очите си.
- Не оставяй да те боли дълго, даскале… Колкото по-рано почнеш да лекуваш тая рана, толкова по-добре.
- Стига да намериш цяр…
Пълничката вдовица сложи своята пухкава бяла ръка върху устата си, за да скрие дяволитата усмивка, пробягала по нейното лице, но светналите й златисто-кафяви очи я издаваха.
- Понякога цярът може да е под носа ти, даскале.
Младият мъж я проследи с поглед, издаващ повече изненада, отколкото интерес. Въпреки че беше доста закръглена, в нейните движения нямаше тромавост, те показваха повече пъргавина и сила. Той излезе от църквата и хвърли няколко монети в паничката на Дочо, сакатия просяк.
- Казват, че била огън и пожар… - въздъхна наказаният от природата, преглъщайки след нея.
Даскал Мартин вдигна вежди с изненада.
- Не знаеш ли? - усмихна се снизходително сакатият. - Колко мъже от селото нощем са прескачали нейната ограда… - той махна с ръка. - Ако не бях сакат, и аз щях да прескоча, но само слушам техните приказки вечер в кръчмата.
Мартин го потупа съчувствено по рамото и пусна още дребни монети в паничката му. Просякът Дочо вдигна очи и лицето му засия.
- Даскале, ти не трябва нощем да прескачаш оградите. За тебе Минка ще отвори портата посред бял ден.
- Хайде да не говорим за тез неща в двора на черквата.
- Не си ли видял как те гледа тя? Друг мъж така не поглежда.
- Стига, Дочо, грехота е! Пред черковния праг сме…
- Не се отказвай от благинките на живота, даскале! Те не са много, а горчилката е…
- … е море - довърши даскалът.
Сакатият няколко пъти поклати глава бавно и отсечено, заби поглед в дребните монети на дъното на паничката и после изведнъж вдигна очи:
- Граби от този живот, каквото можеш, бате Мартине, днес си мъж канара, утре може да си като мене!
- Хайде стига толкова сме гневили Господа! - рече даскалът и тръгна, поглеждайки с тъга преждевременно сбръчканото лице на сакатия.
Никой, който не познаваше нещастника, седнал за милостиня пред църковната врата, не можеше да определи възрастта му, а сега даскалът разбра с изненада, че той е по-възрастният от двамата.
- Да не гневим Господа… - тъжно повтори с горчив смях Дочо. - Като ме е създал с една здрава ръка и с два сухи крака, да беше изсушил и онова между краката… - едва чуто прошепна той. - Хей, гледай да не избягаш от късмета си, даскале! - подвикна той след бързащия да излезе от черковния двор.
Беше празничен ден. Селският учител се връщаше от черква. Пътят към неговата къща му се струваше безкрайно дълъг, мислеше си какво ще обядва и изведнъж реши, че храната няма никакво значение. Малко хляб и сирене щяха да свършат работа, ще откъсне и някой зрял домат от градината - какво повече да иска. Когато прекрачи прага на дома си, усети как тишината в къщата му го чакаше със задушаващата си прегръдка. Той съвсем загуби апетит и се отказа дори от своята скромна идея за обяд, хвърли сакото си върху дървения стол, разкопча най-горните копчета на бялата си риза, легна на табления креват и разтвори една книга - неговия най-добър лек. Младият човек се унесе в четенето и почти забрави болката от празнотата. Точно тогава на пътната врата се похлопа. Той се надигна от леглото, за да посрещне неканения гост, който нарушаваше единственото му приятно занимание, и тогава видя вдовицата Минка да влиза без покана в двора на къщата му. Тя държеше в ръцете си една малка кошница, покрита с бяла кърпа, и беше пременена като за сватба. Вдовицата бе захвърлила траура и носеше тъмносиня рокля, ушита по градската мода, с наниз от златни парички около шията и обеци в същата форма. Забрадката и престилката, които беше избрала, бяха червени, извезани в синьо и жълто. Те прилягаха на белите й чорапи и новите черни обувки от скъпа кожа с лъскави метални токи. Не беше забравила да сложи дори и червило с цвета на божур.
- Какво те води насам, Минке? - попита даскал Мартин с не особено голяма изненада.
- Най-малкият ми брат от Америка ми писа, а няма кой да ми прочете писмото.
- Че аз ли съм единственият грамотен в това село?
- Не си, ама само ти няма да ме разнасяш.
- Че какво може да има в това писмо за разнасяне? - вдигна рамене с учудване даскалът.
- Знам ли?
- Научи се да четеш!
- Ако ми помогнеш! - грейнаха за миг нейните бежово-златисти очи.
- Грамотни близки нямаш ли?
Тя наведе глава, готова да заплаче.
- Хайде влизай, влизай!
Минка влезе със сияеща усмивка в скромния дом, седна на посочения й дървен стол, отметна назад своите дебели плитки, оцветени в бакърени оттенъци, и изпъчи напред гърди, напомнящи за чували, претъпкани със зърно. Бръкна под престилката, извади писмото и го подаде на даскала. Той отвори листа, прочете набързо написаното и го върна на собственичката му.
- Колко пари искаш да ти дам? Имам пари, не бой се, мога да ти платя!
- Аз за пари не помагам… Сега… ще ме оставиш ли?!
- Знаех, че пари няма да ми вземеш, затова съм ти донесла нещо друго…
Младият човек беше усетил изкусителния аромат, който се носеше от покритата кошница, но каза:
- Благодаря, нищо не искам!
- След пост човек заслабва, трябва да хапваш повечко. Донесла съм ти печено пиле с пресни картофи и блага баница с много орехи и масло.
- Благодаря, не искам! - повтори още веднъж той.
- За душата на моя Тотю, хапни си! Грях ще сториш, ако откажеш!
- Добре, добре… - и гладният стомах се предаде пред този, който му заповядваше.
Минка постла кърпата, покриваща кошницата, бързо извади и сервира цялото нейно съдържание пред Мартин. Не беше забравила нищо, дори и вино. Тя седна в близост до желания мъж и наля от стария черен мавруд на него и на себе си. След първите няколко глътки Мартин усети топлота и отпускане. Тъмното питие сякаш караше света бавно да просветлява около него. Минка се усмихваше над свежата белота, излъчвана от разтворената й бездънна пазва. Беше достатъчно обиграна, за да знае какъв е ефектът от виното, търпението и полуоткритата й плът. Духът на сатира щеше да се надигне в него, сетивата й на познавачка долавяха, че не е създаден за отшелник. Мрачнотото му настроение щеше да си отиде с въздържанието и самоналожената му вина. Вдовицата гледаше отстрани как той довършва нейното ястие и отпива бавно, глътка по глътка, от мавруда с поглед, зареян някъде през прозореца. Тя с болка откриваше колко хубава усмивка има той, но към кого я отправяше в този момент? Към недостижимите спомени или към видения от бъдещето? А дали там присъстваше и тя? Забелязваше ли я, па макар и да бе само на един дъх разстояние от него. Малко по малко тръпнещата жена скъсяваше разстоянието помежду им. Той с нейна помощ сега щеше изплува от бездната си. Младата вдовица все пак не беше от най-търпеливите. Тя не издържа и разтвори последното копче от деколтето на новата си рокля. Свали престилката и забрадката, захвърли ги на пода. Застана зад гърба на Мартин, който не променяше нито позата, нито изражението си. В този момент приличаше на медитиращ йога. Погледът му продължаваше да витае някъде извън стаята. Тя го прегърна изотзад, но той не помръдна. Лицето му остана същото и дори не пусна чашата. Увлечената жена започна да го целува по косата, по тила, по слепоочията. Допирът на нейните устни наподобяваше докосване от пърхащи крила на пеперуда, но постепенно целувките й започнаха да стават дръзки и парещи като въглени, докато той изпусна чашата и започна тихо да стене. Не след дълго, сломен в съпротивата си, той се оглеждаше в жълто-кафявите очи на истинска тигрица напълно неин.
Вдовицата Минка забрави за целия свят, в мислите й беше само даскал Мартин. Страстта бе отнесла ума на бедната жена, оглушала за хорските приказки и ослепяла за насмешливите погледи на другите. Мислеше само как би могла да накара любимия си да се ожени за нея. Когато някоя вечер нейният любовник не дойдеше в къщата й, тя без страх излизаше посред нощ и отиваше при него. Той никога не я гонеше, приемаше я и я успокояваше в леглото. Вдовицата имаше ласките му, но неговото сърце си оставаше далечно. В душата му сигурно имаше райски кътчета, които завинаги щяха да останат строго заключени за нея и това я побъркваше. Една нощ беше дала всичко от себе си, за да го накара да се почувства като цар. Станала робиня на неговите желания, не пощади усилията си да прогони далеч всякакъв срам и попивайки с устни влагата от широките му гърди, съвсем плахо прошепна:
- Хайде да се вземем! За кога да чакаме, не сме чак толкова млади.
- Не съм за женене вече… Ако ти трябва съпруг… намери си някой добър човек…
Тя падна по гръб на леглото и не промълви дума до сутринта, ала и той не я попита нищо. Минка не изтрая и на другата вечер пак отиде в къщата на любовника си, без да дочака да я повика. Държеше се смирено и гледаше да не отваря дума за женитба, но когато всичко свърши, той седна на леглото, погледна я загрижено и рече:
- Не искам да обърквам живота ти… За твое добро ще бъде повече да не идваш… Имаш ли някой свестен човек, дето те иска?
- Някой свестен човек?… - прошепна като зашеметена тя и пребледня.
Всичките й предишни мъже, които приемаше от празнота и необходимост, сега й се виждаха жалки и недостойни за един неин поглед.
- Нищо не искам от тебе, само не ме оставяй! - почти изпищя тя.
Мартин за първи път се изплаши от ужаса, който гореше като златист пламък в нейните широко отворени очи и дори сълзите не можеха да го угасят.
- Добре, добре! Идвай, когато поискаш, но знай, че няма да е вечно.
На сутринта младата вдовица се ядосваше на себе си, че е паднала толкова ниско, и реши повече да не прекрачва прага на дома му, без той да я помоли за това.
- Повече няма да стъпя в къщата му, огън да я гори! Пак ще опре до мене. Коя друга ще го обича така!? - мърмореше си тя под носа, докато метеше двора.
Минка хвърли метлата, седна на стълбите и се разрида. Втора седмица Мартин не бе идвал, нито хабер имаше от него. Вратата на двора се отвори широко и вътре влезе, засмяна до уши, съседката Радка.
- Що ревеш, мари?
- А, нищо. Лук рязах, ще готвя попска яхния.
- А, тъй ли? - подхвърли с усмивка на недоверие съседката.
- Какво ти трябва?
- Дойдох да те видя. Гледам, не си много весела. Защо?
- Казах ти, лук рязах.
- Че да ти дойдем на гости. Ние много обичаме попска яхния. Братовчед ми Койчо и той е тука и пак пита за тебе.
Минка нищо не каза, забила поглед в плочника на двора.
- Колко ти е чистичко! Все шеташ, шеташ, а няма кой да му се радва.
- Как да няма кой!? Аз му се радвам!
- Ама друго е, ако сте двама.
Минка се замисли и за малко пак не се разплака пред съседката си, но тя вече беше успяла да зърне сълзите, проблеснали за миг в очите й.
- Ако вземеш моя братовчед, ще се родиш отново… Добър е… Заможен е…
- Не ми е дошъл меракът да се повтарям.
- Когато ти дойде меракът, може харманът ти да е празен… Е, харно… Аз да си ходя, че работата си зарязах - тя направи кратка пауза и рече: - А ти знаеш ли?
- Какво?
- Може скоро да имаме сватба на село.
- Кой ще се жени?
- Не знам, тъй говорят хората. Нашият даскал Мартин излизал с новата учителка Янка, дето помагаше на доктора като милосърдна сестра.
- Какво те двамата? - подскочи от мястото си Минка.
- Е, хората така говорят, аз нищо не съм виждала.
- Къде са ги виждали? - попита Минка, трепереща и неразбрала, че се издава напълно.
- А, те ходили заедно в Чирпан на разходка… на сладкарница… на кино… много често…
- Само това ли? За сватба нищо не се знае, нали?
- Ох, едни кажат така, други кажат иначе, но казват, че са ги виждали заедно.
- Кой ги е виждал?
- Така и не разбрах кой… Ама всички приказват…
Минка притисна с длани слепоочията си от внезапно връхлетялото я главоболие.
- Ех, ех… Минке, Минке… Що гониш дивото?
- Нищо не гоня, ти пък какво си помисли за мене?
- Че защо се тревожиш тогава?
- Тревожа ли се?
Радка я погледна с тъжна загриженост.
- Тревожа се за Янка, защото ми е дружка?
- Че откога сте дружки, мари!? Как не сме разбрали?
- Отскоро!
- Е, тогава трябва да се радваш, че такъв хубав късмет й е излязъл на твоята Янка.
- Хубав късмет ли?! Всички мъже са един дол дренки!
- Е, ти по-добре ги знаеш тия работи от мене.
Минка беше толкова укахърена от случващото се с нейния любовник, че не усети тънката насмешка в думите на съседката си. Когато остана сама, отчаяната вдовица не можа да си намери място. Каквото и да подхванеше, нищо не й спореше. Тя захвърли всичко и макар отдавна да се беше мръкнало, наметна се с един шал и тръгна към дома на даскала. Като натирено куче нещастната жена обикаляше от прозорец на прозорец, от врата на врата. Никой не отговори на хлопането и жалките нейни молби. Минка се взираше жадно в залостените прозорци и непрекъснато й се привиждаха слаби светлини и силуети през пролуките на капаците, счуваха й се приглушени гласове, идващи от дъното на черната тишина. Тя си тръгна обезсилена като пребита, защото не можеше да си отговори на въпроса у дома си ли беше нейният любим или не, а ако беше там, сам ли седеше, или някоя друга прегръщаше в тези нощни часове, пропити с аромата на акациите. И тогава й хрумна идея как да разбере това. „Дали не е у даскалицата Янка? Не издържам, ще ида да видя у тях!”
Когато пристигна пред вратата на баба Иванца, хазайката на учителката, поболялата се от ревност жена започна да удря с все сила по портата.
- Кой чука? - чу се отвътре немощният старчески глас на почти деветдесетгодишната стопанка.
- Аз съм Минка Тотювата, умирам от болки в корема. Тук ли е даскалицата Янка?
- Че защо ти е Янка?
- Някой цяр да ми каже. Нали има кетап за милосърдна сестра от войната.
- А, няма я. Замина си за Чирпан, нали е родом оттам. Ще се върне утре, в неделя.
- Сама ли замина?
- А, не. С даскала.
- С даскал Мартин ли?
- Ами да, те са едно вече… една къща… един сой… - намигна баба Иванца. - Тази сватба иска готвене.
Минка усети, че коленете й омекват, кръвта се отдръпва от нейното лице и бавно й прилошава.
- Ама, чедо, ти си много зле. Как ще изтраеш до неделя? Влез, влез! Тука имам едни изсушени билки за корем, много помагат.
- Дай ми и нещо за сърце! - едвам изпъшка късната гостенка.
От тази нощ вдовицата Минка търсеше непрекъснато повод да се отбие при баба Иванца и слухтеше като глуха кучка за стопанин. Един ден точно беше пристигнала с малка тепсия топли мекици при старицата, когато от стаята си излезе Янка със сияеща усмивка. Тя беше облечена в бяла рокля от тънък плат с щампирани букетчета в синьо, червено и жълто. Буйната й светлокестенява коса беше подстригана по модата и падаше небрежно под сламена шапка с бяла панделка. Младата жена сияеше със свежестта на сноп пролетни цветя, но най-пленителното в нея беше естествената руменина, която избиваше под нежния златист мъх по бузите й.
- Боже, като слънце си! - рече Минка и за малко не изтърва тавата с мекиците.
Хубавата учителка дружелюбно се усмихна.
- Като праскова си… Като праскова, току-що откъсната от клона. Я кажи с какво си мажеш лицето?
- Това е, защото употребявам прасковено масло.
- Че откъде го вземаш?
- Поръчвам си помада с такива съставки от дрогерията на доктор Генев в града.
- Поръчай ми! - каза решително Минка.
- Да поръчаш и на мене! - рече добрата старица и съвсем сериозно бръкна под престилката си и извади оттам пари, вързани на възел в носна кърпа.
Янка прегърна милата си хазайка, целуна я по съсухрената буза и каза:
- Ти си бяла без белило и червена без червило, но щом толкова искаш, ще ти подаря една кутия прасковена помада на сватбата ми - усмихна се момичето и за втори път целуна лицето, подобно на изтляващ есенен лист.
- Значи още съм бяла и червена? - започна да подскача на стола с детинска радост старицата.
Младата учителка гледаше хазайката си със същото умиление, с каквото гледаше и децата.
- А кога ще е сватбата? - не изтърпя Минка, като се надяваше от цялото си сърце да чуе отрицателен отговор.
- Тая неделя в Чирпан и аз съм калесана - отговори вместо бъдещата младоженка баба Иванца.
- Значи няма мърдане назад - прошепна едва чуто вдовицата.
- Че защо трябва да има мърдане назад? - вдигна рамене с недоумение Янка и излезе навън. Минка се надигна от мястото си с посърнало лице.
- Къде тръгна, мари, постой още малко да си поприказваме.
- Ох, пак ме заболя коремът.
Минка цяла вечер се въртя като върху трънена постеля, устата й пресъхваше, а клепачите й не можеха да се спуснат, сякаш нажежена ръка ги опъваше до болка нагоре. В ума й се завихриха вампирски мисли, които изплашиха и самата нея, но изведнъж в измъченото нейно съзнание проблесна идея, която й хареса. Сутринта вдовицата стана, облече се, хвърли шепа вода върху лицето си и без да сложи залък хляб в уста, едва дочака удобен час и тръгна към къщата на баба Иванца. Когато наближи двора на старицата, Минка видя как щастливото момиче излетя навън и се качи на файтона, който вече я чакаше.
- Пак в Чирпан ли ще пазаруваш? Ух, дано да се обърнеш с тоя файтон и да си счупиш врата дано! - изсъска вдовицата и търпеливо изчака от засада изчезването на конското возило от погледа й.
Минка се огледа около себе си и с припкаща походка се шмугна в двора на добрата старица. Баба Иванца дремеше над хурката си, седнала на един стол под ябълката в двора.
- Как си, бабо Иванце? Дойдох да те видя.
Тя отговори с хриптящо-сумтящ звук, който се изтръгна от носоглътката й, поклати глава, килна се на една страна и заспа още по-дълбоко.
- Хъркай, колкото искаш - захили се вдовицата и се вмъкна в къщата като смок в изба.
Стаята на учителката беше винаги отворена и много спретната. Вдъхваше ведро настроение с белите пердета, розовите възглавници и дантелените покривчици. Минка веднага се насочи към хубавото голямо огледало и етажерките под него. Там имаше парфюм, четка за коса и стъклена кутия с помада и етикет, който Минка не можа да прочете.
- Май това ми трябваше…
Извади малко шишенце от джоба на елека си и изсипа съдържанието му в кутията, после разбърка крема с една кука за плетене, избърса я в престилката си, затвори капака и отново постави нещата по местата им. Вдовицата се погледна в огледалото, доволна от себе си, и излезе от стаята, минавайки покрай стопанката на къщата, която още продължаваше да спи. Минка отправи към нея усмивка, преизпълнена със злорадство.
- Мина като по мед и масло… Продължавай да спиш!
Вдовицата се прибра с надежда и приятно предчувствие за себе си. Тя отново не заспа, но тази нощ душата й се хранеше с подлата радост на хладното хищническо очакване.
Около шест часа в неделя сутринта се разнесоха писъци от дома на баба Иванца.
- Ха така, успя ли да ти се подпали муцуната! - потри ръце вдовицата. - Ха да видим как ще се венчаеш сега!
Тя изчака малко, после си придаде най-загриженото изражение и тръгна към съседския дом на баба Иванца.
Когато стигна, там вече се бяха събрали няколко съседки, готови да помогнат с каквото могат. Младоженката седеше по комбинезон и една от жените мажеше с мехлем от свинска мас и невен лицето й, покрито с големи червени петна.
- Вдигат се мехури, ще станат на рани. Трябва веднага да тръгна за Чирпан… Ох, как боли… - скърцаше със зъби Янка, която държеше пред себе си едно малко огледало и едва се сдържаше да не заплаче, но беше овладяла нервите си, калени някога в работата с болни и ранени.
- Що стана? - влезе с въпрос в стаята Минка.
- Някой е сложил нещо в крема ми - изстена младата жена.
- Някой е искал да развали венчавка - поклати глава баба Иванца. - И по мое време ставаха тия работи… На една булка й сипаха майчин лист в чорбата. Стискала, стискала, стискала и накрая се изтървала баш в църквата… Хи-хи-хи…
Жените погледнаха бъбривата старица със свъсени вежди и тя млъкна засрамена.
- Ах, милата ми хазайка… - намери сили да се усмихне Янка.
В същия момент навън екна възторжено трио от цигулка, акордеон и кларинет.
- Олеле боже, идват за мене… - извика Янка с паническо изражение. - Кой ще излезе да им каже?
Минка скочи от мястото си, но една от съседките я спря и излезе вместо нея. Булката веднага облече пъстра ежедневна рокля върху комбинезона си и зачака със свито сърце. След десетина минути в стаята влезе Мартин, закичен със сватбарско цвете и с угрижена физиономия.
- Не се притеснявай, сестро, всичко ще се оправи!
- Защо й казва сестро?
- Защото й е девер! - рече една от присъстващите, по-добре осведомена.
- Не знаех, че даскал Мартин има брат… - измърмори Минка и разбра колко далече я е държал от себе си нейният любим, дори не й беше разказал нищо за своето семейство, но и това не я отчая.
- Че и ний не знаехме. Той не е тукашен, откъде да знаем.
- А, затова баба Иванца казваше, че са едно семейство… една къща…
Миг след това в стаята влетя млад човек в тъмносин костюм с бял карамфил на ревера, поразително приличащ на Мартин, но по-възрастен.
- Я да видя какво са ти причинили… И това ще мине, скъпа! - каза той, вдигна я от стола с прегръдка и я целуна по косата.
- Не знам кой може толкова да ме мрази, Митко - прошепна с треперещ глас Янка.
- Много ли те боли, съкровище?
- Търпи се…
- Да вървим при доктора в Чирпан. Сватбата може и да почака.
Той не чака нито миг, взе любимата си на ръце и я отнесе до файтона. Радка тичаше след тях и носеше забравените чехли на измъчената младоженка. Нещата започнаха да се изясняват, бъбривите селяни просто се бяха заблудили. Много често бяха вземали брата на даскала за самия него. От по-голямо разстояние беше трудно да ги различиш. Вълна от щастие заля вдовицата Минка и тя тихичко си повтаряше под носа:
- Свободен е, свободен е, свободен е!
След като най-големите терзания на влюбената вдовица отминаха, тя продължи да чака своя даскал с героично търпение, убедена повече от всякога, че всичко принадлежи на тези, които умеят да чакат.
Една сутрин тя се събуди с апетит за сладко и реши да се отбие в Янковата бакалница за парче халва, но когато прекрачи прага на претъпкания със стоки дюкян, изведнъж усети силна горчилка в устата си и коленете й пак се подкосиха.
Зад тезгяха на дюкяна стоеше красива непозната. Тя имаше стройна фигура с впечатляващи извивки и носеше елегантна рокля с преобладаващ цвят охра. Колкото и да нямаше усет за мода, с вродения си женски инстинкт вдовицата разбра, че този тоалет не е по силите на местните модистки. Минка знаеше, че почти няма врат, и със завист спря погледа си на изящно удължената шия, която се виеше под от тежестта на лъскави черни плитки, вдигнати на кок. Непознатата, увлечена в разговора с Мартин, не видя веднага клиентката си, но после бързо се насочи към нея и се усмихна. Очите й имаха сложна форма, не бяха нито кръгли, нито прекалено удължени, наподобяваха арабески, а цветът им беше като много тъмен кехлибар. Напомняха за кафето, което тя поднасяше във филджан пред госта си. Минка погледна с мъка непостижимата грация в движенията на другата жена. Във въздуха се носеше чудният аромат на горещо кафе. Мартин взе ръката, която поднасяше чашата, и целуна пръстите й.
- Господи, как я гледа! - прошепна на себе си вдовицата и сърцето й отново се сви, защото винаги бе жадувала само за един такъв поглед, изпълнен с нежност и възхита.
Те бяха толкова заинтригувани един от друг, че за кратко не виждаха нищо около себе си.
- Позволи ми, ако обичаш, да обърна внимание на клиентката си! - каза непознатата с подкупваща усмивка към Мартин.
- Заповядайте, госпожо! Моля, не се стеснявайте.
Даскалът се смути леко при вида на Минка и разхлаби възела на вратовръзката си.
- Не ме ли позна? - попита красивата жена зад тезгяха.
Вдовицата се вгледа втренчено в нея.
- Аз съм най-малката сестрата на Янко. Много години не съм се прибирала на село…
- Ангелинке, ти ли си, ма?
Тя кимна с усмихнато изражение.
- Ами отде да те позная? Когато тръгна от тука, беше едно кльощаво с много пъпки…
Даскал Мартин направи гримаса на възмущение, а Ангелина се усмихна още по-широко, плътните й устните бяха като нарисувани.
- Юношеството не ме разкрасяваше, но хубавото е, че мина бързо.
- Е, как върви ученето в чужбината?
- Прекрасно! Бих учила до края на живота си.
- Хайде холан…
- Прага е приказен град. Не знам как ще се разделя с него.
- Че що не си вземеш някой тамошен, мари?
- Не бързам със сватбата.
- Хм, че ти вече си закъсняла. Щом една жена прехвърли двайсет лазарника, а още не е…
- Минке, купувай каквото ти е необходимо и ако обичаш, остави ни да си продължим разговора.
- Дай едно парче халва - каза вдовицата, увесила нос.
- Каква предпочиташ: слънчогледова, сусамова, нуга?
- Каквато и да е…
Всички в селото говореха, че даскалът задиря красивата сестра на Янко бакалина. Мартин по-рано отбягваше кръчмата, а сега всеки път отиваше там, когато Ангелина стоеше зад тезгяха. Някъде ги видели заедно с въдици на реката, другаде ги срещнали на сладкарница и на кино в града. Така, така, така… и мълвата започна да обикаля из селото като гладна циганка по просия. Двамата, които изглеждаха влюбени, бяха доста смели и гледаха отвисоко на хорските приказки и закачките. Братът на красивата Ангелина се надяваше да намери зет от сой. Тя беше неговата гордост. Той често казваше, че цар ще намери за нея. Едва ли щеше да я даде на един селски даскал с тънка заплата, при това втора ръка ерген. Минка знаеше това и реши да играе с тази карта. Геройски загиналият съпруг на влюбената вдовица беше Янков братовчед и това й даваше прекрасен повод да го посети. Моментът беше много подходящ, защото сега бакалинът беше на легло с два счупени крака, след като беше паднал от най-високия клон на крушата. Тогава най-малката му сестра трябваше да поеме работата в дюкяна и от време на време помагаше в кръчмата. Минка приготви една голяма тепсия с баница, ухаеща на прясно масло, завия с един шарен месал и тръгна към Янковата къща, за която казваха, че няма по-хубава от нея.
- Ха, Минке, добре дошла, заповядай! У, как хубаво мирише! Да знаеш, Янко таман ми рече, че баница му се ядяло, а пък аз съм грохнала от работа. Брат ми е много мъчен за гледане. Откакто булката му се помина, бог да я прости, той все на моята глава е - рече по-голямата му сестра Стояна, тръскайки яката си.
- Ами, викай ме да ти помагам, щом трябва. Омръзнало ми е само за мене да шетам.
- Дадено!
Янко седеше като падишах върху бяло халище. Отвсякъде беше подпрян с червени тъкани възглавници, беше добре пременен, със строг поглед и засукани нагоре мустаци. Този човек никак не приличаше на любезния, отзивчив търговец от бакалницата.
- Я виж кой е дошъл, Яне!
- О, Минке, как се накани, мари?
- Свои хора сме си, трябва да се събираме. Виж какво съм ти донесла.
- Един човек да се сети да ми направи баница. Браво!
- Недей така бре, Яне, нямам сили, не съм млада, а пък на две къщи трябва да шетам - започна да проплаква по-голямата сестра на бакалина.
- Млъкни, мари! Стига се жалва! Кой храни и тебе, и непрокопсания ти мъж!? Малко ти е!
Минка мъдро се замисли и рече с доброжелателна усмивка:
- Ангелинка е бая по-млада от кака си. Не бива ли младото момиче да остане при батьо си да го гледа, а пък ти, Стоянке, да идеш в дюкяна. Там няма толкова да се трепеш.
Янко прихна от смях и за малко не се задави с хапка от парчето баница.
- Стояна е проста, не може да смята, пък Ана е учена, не може да готви. Аз съм ги турил там, където трябва да са, и да не са посмели да си сменят местата.
- Ох, не знам! Млада жена, хубава, че и неженена, когато помага в кръчмата, какви ли не мъже ще се въртят около нея.
- И аз така мисля. На Ангелинка мястото й не е там - отсече Стояна.
- Че ти ли ще въртиш търговията, мари!?
- Аз няма да въртя търговията, ама не знаем Ангелина какви ще ги завърти.
- Ех, хайде да не притесняваме Янко, че е болен - каза с полуусмивка и сведени ресници Минка.
Той остави парчето баница и изгледа двете жени със свиреп поглед.
- Я казвайте каквото знаете, докато не съм ви погнал с патериците.
Те се спогледаха не без боязън.
- Ех, че какво толкова е станало - рече кротко Минка. - Да изядеш едно малеби с някой хубавец не е голям грях.
- Ний знаем, че ти си много модерна, ама аз съм старомоден. Казвайте кой е тоя хайванин, дето е тръгнал подир сестра ми, без да ме е питал!
Минка замълча, престори се на загрижена и рече след кратко колебание:
- Ами… Хайде, ходили по сладкарници, ходили… Както и да е… Ама да обикалят по баирите… Не знам… Не знам…
- Господи! Баш това не знаех! Наша Ангелина сама по кърищата с… - извика Стояна, сложи ръка на устата си и после се прекръсти.
- Какво-о-о? Наша Ангелина саминка с мъж по горите!? - Янко започна да се надига от мястото си. - Ако не ми кажете кой е тоя кютюк, ставам и тръгвам да го намеря!
- Какво правиш бре, Яне, къде ще вървиш? Докторът каза да не ставаш - разкудкудяка се Стояна.
Двете жени едва успяха да го задържат върху меките възглавници.
- Е, харно, ще ти кажем. Ще ти кажем, само не се ядосвай! - рече Минка, която със сладост предвкусваше предстоящите драми.
- Е, казвай де, казвай!
Вдовицата се престори, че е окахърена и се колебае.
- Казвай, мари! - изрева Янко и удари с юмрук върху малката масичка до леглото му. Разхвърчаха се чинии с плодове, ядки, курабии и късчета локум.
- Е, наша Ангелина излиза с даскала.
- С кой даскал, мари? С Мартин ли?
- Ами с него ходи… - рече Минка с въздишка на облекчение.
- Какво-о-о? Ти не можа ли да го държиш по-дълго време вързан за фустата си, мари!? Ах, тоя въшлив гол, гладен кучкар! На един мъж не можеш да удържиш юздите мари, Минке!
- Аз… аз… аз това, дето го бръщолевят за мене, не е вярно - започна да заеква Минка.
- Знам ви аз всичките! От един дол дренки сте.
- Ах, отиде ни момичето, орезилиха го! - почна да се вайка Стояна.
- Ти не си ли същата, мари?! Ти не пристана ли едно време на оня дрипльо!? Всичките имате в главата си мокра слама, пък под полите си по една главня запалена.
По-голямата сестра на Янко пак почна да се кръсти.
- Още утре Ангелина да си събира багажа и да си заминава за Прагата. Повече работа тука няма, ама преди това ми се ще да й хвърля един хубав бой.
Янко барабанеше с пръсти по ниската дървена масичка, засука нагоре мустак и изкомандва:
- Стояно, повикай аргат Гочо, мари! Да намери брата Кольо и да ми доведат Ангелина тука веднага.
- Недей бре, Яне, защо да викаме и Кольо, утрепан е от работа по нивите завалията!
- Като за друго не става, ще копа!
- Що да правим дандании бре, кака? Що да радваме душманите? - подплаши се Стояна.
- Ти чуваш ли какво ти казах, мари, или да грабна патериците!
При тези думи нещастната сестра изхвърча навън от стаята с разтреперани колене.
Минка вътрешно сияеше, новите надежди избуяваха отново като бурени в нейната душа, където всичко добро започваше да повяхва.
- Ще го взема, па га трябва и човек да убия! - прошепна на себе си тя, излизайки от Янковата къща.
* * *
На сутринта Минка се събуди в прекрасно настроение. Веднага се захвана за работа и отново усети, че й се пее - нещо, което бе забравила от много време насам. Тя не се лъжеше, че хубавите й предчувствия ще се оправдаят скоро. Точно седна да си почине за малко, и на двора изтрополяха познати стъпки, миг след това в стаята влезе комшийката Радка.
- Ти чу ли, мари, какво мурабе е станало снощи?
Минка почувства как приятно й прималява, сладостна тръпка премина по цялото й тяло, но бързо надяна маската на наивност и незнание.
- Пияният Пейчо пак да не е пребил жена си?
- Ами, няма да повярваш! Тоя път не у Пейчови.
Минка премига няколко пъти, уж не можеше да се сети.
- У Янкови снощи имало големи панаири, за малко касапница да стане!
- Не думай! Че защо?
- Заради даскала! Заради циганина Мустафа ли!?
- И какво толкоз е станало?
Радка се усмихна доволно като човек, който всичко е успял да научи, и започна да разказва:
- Първо се карали много лошо, така викали, че през пет къщи се чувало. После Ангелина изхвърчала от двора, бягала боса, била с бяла блуза и с кървави петна по блузата - от едната страна на устата й течала кръв. Изскочила точно пред фенера на моя мъж, когато се прибирал вкъщи, изкарала му акъла. Искала да каже нещо, плачела, но тогава нейният брат Кольо и аргатинът им Гочо я настигнали и я върнали обратно. Сигурно даскал Мартин е сторил някакъв маскарлък, а?
- Що се сърдят на него, мари? Ангелина учи в Европата, а Европата учи на развала. После как искат сестра им да не се върне неразвалена - отсъди дълбокомъдро Минка.
Хърбавата Радка се наведе и прошепна нещо в ухото на съседката си и цялата й несъразмерна фигура започна да се превива от смях, заразил и нейната дружка Минка, чието пълно тяло в този момент се тресеше от щастие.
- Най-важното щях да забравя да ти кажа. Тая сутрин баба Иванца видяла как натоварили оная фръцла на каруцата барабар с куфарите й и я закарали направо на гарата в Чирпан.
Същата нощ вдовицата Минка легна щастлива в леглото си - сама, но щастлива. Приспаха я най-сладките мечти и най-близко постижимите планове. Сънят й беше дълбок и дълъг както в нейните девически години.
* * *
Здрачаваше се, когато отнякъде се разнесоха мъжки викове и женски писъци. Нещо накара Минка да наостри уши. Каква беше тази крамола и дали Мартин не беше намесен там? Някакво прозрение проблесна в изострените й сетива. Тя не можа да се стърпи, грабна шала си и тръгна към мегдана, където беше Янковата кръчма, тъй като от тази посока идваха ужасяващите крясъци. Сама не разбра как стигна до онова място, останала без дъх, но когато пристигна там, усети, че и сърцето й спря. Не можеше да издаде звук, не можеше да помръдне. Очите й изгаряха от най-страшната гледка, която можеше да се открие пред нея. На няколко крачки от стълбите на селската пивница лежеше на една страна с окървавена глава нейният любим. Над него, наведена като черно привидение, седеше баба Иванца и гледаше скръбно.
- Утрепаха момчето!
На две крачки от нея седеше Дочо просяка и плачеше:
- Що нямах здрави ръце и здрави крака, че да ти помогна, бате Мартине!
Минка изрева и излезе от вцепенението си. Спусна се към проснатото тяло. Грабна го в прегръдките си като някаква балканска Пиета и клатейки се напред-назад, започна да вие от болка.
- Хаирсъзи, катили! Господ да ви изгори! Живи да ви изгори!
Баба Иванца я гледаше тъжно отстрани със скръстени отпред ръце. Дочо хълцаше и се кръстеше.
Изведнъж безжизненото тяло издаде хриптящ звук. Минка спря да нарежда и се вторачи в окървавеното лице на пребития, който в същия миг се опита да се освободи от нейните прегръдки, но силите му не стигнаха.
- Спри да ме клатиш! Какво искаш, морска болест ли да ми докараш?
- Чудо! Божие чудо! - започна да се кръсти заедно с недъгавия баба Иванца.
- Слава тебе, Господи! Върна ми го, Господи!
С помощта на старицата и на сакатия Минка успя да изправи даскала на крака и да го завлече до дома си, който беше в близост до кръчмата. Тя го сложи на леглото, изми кръвта му, целуна всяка синина по тялото му и го преоблече. Той се подчиняваше на всичко в някакъв тежък унес, който бързо премина в нездрав сън. Когато се събуди, видя надвесено над себе си бялото лице и разпилените червени коси на вдовицата.
- Видиш ли, заради една пражка уруспия щяха да те затрият.
Той хвана и отблъсна настрана ръката, която се опита да го погали.
- Аз исках да се оженя за нея!
Минка пребледня и отметна назад глава като след силна плесница.
- Е, тя е богата… Не е като мене с една войнишка пенсия.
- Ако беше мъж, щях да те ударя в лицето. Бяхме решили да зарежем парите на брат й и да се махнем далече.
- Успя ли да я оправиш? - просъска вдовицата, а в погледа й гореше нездраво любопитство.
Сиво-сините очи на Мартин, присвити презрително, проблеснаха с метален блясък.
- Не! Защото реших да подходя с уважение.
- Там, където има мерак, няма уважение.
- Трябва да си нещо повече от самка, за да разбереш това.
- Е, съжаляваш ли, че не можа да я…
Той се обърна към нея и я погледна почти свирепо. Тя прехапа език от страх да не го ядоса отново.
- Съжаляваш ли, че не можа да я вземеш… Да я вземеш…
- Проклинам се!
- Щом отново стъпи в Прага, ще те забрави веднага.
Минка за първи път чу Мартин да въздъхва по този начин. В този стон имаше смазваща горчивина, която се предаде и на нея.
- Може би си права, там няма да й липсват утешители…
- И то какви… Не като тукашните…
Мартин сложи ръка на устатата й, за да спре да говори. Само миг след това се нахвърли върху нея, разкъса ризата й и я облада грубо, грубо и нечовешки, но тя беше щастлива.
Той се предаде на съдбата и започна през вечер, през два да наобикаля пак знойната вдовица. Мартин не беше затворил сетивата си за другите жени, но тя беше приспала здравия си разум и мислеше, че всеки момент може да получи годежен пръстен. На Минкината врата отново се похлопа през един ранен следобед. Вдовицата хукна да отвори, мислейки си, че Мартин й готви някаква шега-изненада.
Пред нея стоеше хубавичка госпожица на около двадесет години, скромна, но елегантна. Нямаше най-правилните черти, но с нежността си лицето й напомняше ябълков цвят. Под синята шапка, украсена с бяло цвете, падаха русоляви къдрици. Носеше семпло ушит сив костюм и блуза с висока яка. На ушите й проблясваха сребристи обеци със сини камъчета, които хармонираха с цвета на очите й.
- Добър ден! Вие ли сте госпожа Минка?
- Аз съм госпожа Минка - тя избърса ръката в престилката си и я подаде на неочакваната посетителка.
- Мога ли да вляза? - попита момичето.
- Ха заповядай!
- Казвам се Гергина Петрова и съм шивачка в Чирпан.
- Сетих се. Мартин има близка - шивачка, женена в Чирпан. Пратил те е да ми вземеш мерки за рокля. Сигурно вече ми е купил плата, плата и пръстена. Знаех си, че тия дни ще поиска да се венчаем. Знаех си! - пляскаше с ръце Минка и се спусна да прегръща гостенката.
Госпожица Гергина я спря деликатно.
- Аз не съм близката на Мартин, тя ни запозна преди известно време.
- Коя си ти? - попита стопанката на дома с разширени от изненада очи.
- Аз съм неговата годеница!
За Минка това беше като удар от чук. Зашеметена от думите, тя направи крачка назад и седна на стълбите. Болката на мига изсмука кръвта от лицето й, заприличало в същия момент на бяла надгробна плоча.
- Повече от три месеца Мартин отлага сватбата ни. Вярвах, че има важни причини, докато не получих това писмо. - Госпожицата извади едно писмо от черната си сатенена чантичка и й го подаде.
- Не мога да чета - каза мрачно с невиждащи очи Минка.
- Няма смисъл да Ви питам дали е вярно. Вие ми казахте всичко, преди да Ви попитам.
- Не знаех нищо за тебе.
- Трябва да Ви кажа и нещо друго, доста сериозно…
Вдовицата се загледа с тъжна и безкрайно разочарована усмивка в свежо цъфтящите цветя върху прясно полятата пръст.
- Е, що седим на двора, влез да те почерпя нещо, сигурно повече няма да се видим. Не ща да се разделяме като душманки.
Младата госпожица се усмихна със симпатия и надежда, влизайки в спретнатата селска къща. Минка забърка кафе в едно медно джезве, сложи го на огъня и разравяйки въглените с дилафа, попита:
- Е, какво толкова важно искаш да ми кажеш?
- Повярвайте ми, госпожо, не искам да Ви наранявам, знам как боли!
- Какво знаеш ти!? - изсумтя стопанката на къщата под носа си.
- Моля?
- Нищо, нищо.
- Госпожо, още не съм казала на Мартин, но мисля, че на Вас трябва да кажа това.
- Е, какво трябва да ми кажеш?
- Изглеждате ми добра жена и ще ме разберете.
- Е, какво? - започна да губи търпение вдовицата.
- Преди два месеца допуснах една грешка… - госпожица Гергина спря за миг.
- Е, какво? - попита с още по-голямо нетърпение домакинята.
- Не можах да се противопоставя… Подадох се на неговите желания и… - гостенката спря за миг, за да си поеме дъх, едва сдържайки се да не заплаче.
- А, значи затова от два месеца насам по-рядко се отбива…
- Това не е всичко.
- Е, какво още има?
- Разбрах, че съм бременна.
Вдовицата изпусна дилафа.
- Вие изглеждате добра жена, ще ме разберете, ако Ви помоля да оставите Мартин. Едно невинно дете е на път и то не бива да остава без баща.
- Бащата нищо ли не знае?
- Още не знае, щях да му кажа, но тогава получих писмото. Когато му дадох да го прочете, той не каза нищо, само рече, че не се отмята от думите си… - госпожица Гергина направи малка пауза. - Ех, колкото можем да вярваме на мъжките приказки… - добави тя след потисната въздишка.
- Можем да вярваме, колкото… Колкото на циганска врачка.
- Смятам, че ние като жени по-лесно ще се разберем…
- Ще се разберем, ще се разберем.
- По-всичко личи, че Вие сте добра жена и няма да отнемете бащата на едно дете.
- Няма да го отнема, няма!
- Бог да Ви благослови!
- А кога ще е сватбата?
- Предполагам веднага, щом му кажа за бебето. Няма да имаме време за големи приготовления, ще се венчаем в тесен кръг в най-скоро време.
- А мене няма ли да ме поканите?
- Не знам дали бихте желали, но стига да искате, поканена сте!
Госпожица Гергина се опита да извърне лице към домакинята, която в този момент бе застанала зад гърба й, търсейки нещо около огнището.
- Хайде, няма да трябва да си хабиш поканите… - рече почти примирено Минка.
В същия момент нещастното момиче усети около крехкото си вратле мечешките лапи на вдовицата. Нападнатата изпусна филджана с кафето, което се разля върху сивата й пола и се разби на пода, очите й се завъртяха в безумен кръг. Всички образи в стаята се изкривиха и се размазаха. Тя напразно отваряше уста като риба на сухо, за да поеме струя въздух. Опита се да извика, но напълно безуспешно. Реши да си послужи с ноктите и ги впи в ръцете, които, подобни на два тежки камъка, смазваха гръкляна й. Стоманеният венец около гърлото на наивната млада жена се стегна още по-силно в същия миг и нещастната гостенка се оказа повалена на земята по лице, а гостоприемната домакиня я бе възседнала като вещица. След първия удар на главата в пода бе все още жива, но след втория клетницата усети как всичко се скрива в кървава пелена. Минка се изправи леко задъхана, изтърси дрехата си с усмивка и рече:
- Е, какво чак толкова… По-тежко е да изтупаш едно халище.
Тя обърна с крак безжизнения труп. Лицето на Гергина бе покрито с кръв, която почти скриваше чертите й.
- Язък, изцапах хубавата черга…
Вниманието й беше привлечено от хубавите сребърни обеци, които проблясваха със странен блясък със своите сини камъчета от двете страни на окървавената глава на жертвата. Минка се наведе и с един замах изтръгна едната обеца, раздирайки ухото на убитата, след това се изправи срещу огледалото и с окървавени пръсти приближи украшението до бузата си. Изражението й се изкриви от неудоволствие и тя запрати обецата към огнището.
- Защо на нея повече й прилягаха?!
В същия момент видя синята шапка с пришитата към нея копринена бяла роза. Селската жена се наведе и почти със свещенодействие вдигна елегантната вещ от пода. Тя отново застана пред огледалото и се опита да нахлузи малката шапка, която се оказа тясна за главата й. Минка изръмжа като стръвница, смъкна кокетния аксесоар и го разкъса, избърса ръцете си от кръвта в отпорената периферия и запрати всичко в огнището. На миндера, покрит с пъстър губер, беше оставена чантичка от черен сатен. Не можа веднага да отвори закопчалката, затова я изтръгна и захвърли в гаснещия огън. После започна да рови в чантата с любопитство на гарван, човъркащ труп.
- А, много пари имаш, сигурно добре шиеш? - рече тя с изненада. - Бая мющерии си завъдила…
Минка прибра един сноп банкноти във вътрешния джоб на престилката си, захвърли носната кърпичка и писмото в огъня. С дебелите си пръсти извади малко златисто шишенце, изпробва парфюма, хареса й и бързо го мушна в пазвата си, а парите сбута зад една везана възглавница на миндера. В чантичката намери още и една връзка с много ключове, подхвърли ги веднъж, два пъти на дланта си и рече злорадо:
- Май имаше собствена къща с дюкянче… Хубаво щеше да си живее Мартин под твоя покрив. Сега на кого ще оставиш тоя имот? Хи-хи-хи!
После бързо се зае да разчисти безпорядъка. Първо зави тялото в чергата, метна го леко като сноп на рамото си и бързо го занесе в избата. След като свърши най-важната работа, веднага смени постелката на пода, за да скрие кървавото петно на дъските, които после щеше да почисти по-добре. Чевръсто подреди разпръснатите вещи и вече по нищо не личеше да има следи от борба, освен по издраните й ръце.
- Ако ме питат откъде са тия чезгии по мене, ще кажа, че съм чистила къпините.
Остана най-важното. Отиде в мазето, там имаше голям трап в пръстения под, където някога съхраняваха разни неща. Захвърли там лекото тяло и бързо го зарина с пръст.
- Е, ако те бях заровила в двора при теменужките, щяха да вървят много хубаво, но по-добре да стоиш тука, на скрито-покрито.
Последното, което трябваше да свърши, бе да смени дрехите си и да се измие. След като всички неща бяха свършени по реда си, тя седна и търпеливо зачака своето либе.
- Вече да става каквото ще! - каза преизпълнената с удовлетворение Минка. - Да видим къде ще идеш сега, Мартине!?
Тя беше по-сигурна от всякога, че той ще дойде, и привечер на портата се похлопа. Напълно спокойна, стопанката стана от трикракото столче край огнището и отиде да отвори заключената врата, зад която чакаше дългоочакваният гост. Той влезе омърлушен, с наведена глава, без да се усмихне.
- Сготвила съм ти любимото…
Той й даде знак да мълчи.
- Направила съм ти баница…
Мартин я погледна продължително и втренчено, сякаш искаше да извика: „Стига!”.
- Да наточа ли и вино?
Той кимна след кратко колебание. Минка се отправи към избата.
- Чакай! - каза той. - Седни да ти кажа нещо! Съжалявам, че трябва да чуеш това.
Вдовицата спря да се смее.
- Имам годеница.
- А, така ли било?
- Някой й е писал, че преспивам в твоя дом, и тя дойде да ми поиска обяснение. Нищо не й отговорих, но би могла да дойде и при тебе. Мога ли да те помоля да отречеш, ако се наложи.
- Никой не е идвал при мене, но щом кажеш, ще отрека.
- Минке, прощавай, може да съм грешен пред тебе, но трябва да се разделим.
Стопанката на къщата помръкна леко, но сякаш беше подготвена.
- Тъй е по-добре за всички.
- Защо? - попита тя.
- Беше й за първи път…
- Само затуй ли?
- Прекрасен човек е.
- Че какво й е прекрасното?
- Сама е, но си изкарва хляба честно. Не е тръгнала по долни пътища.
- Значи аз съм от тези… дето са тръгнали по долните пътища?! Имала е къща и занаят, затова се е оправила. Ако нямаше нищо, щях да я питам аз нея…
- Ти откъде знаеш, че има къща?
- Ей тъй ми хрумна… - каза смутено вдовицата.
- С нейните златни ръце и талант винаги би оцеляла.
- Да-а-а, знам, пък аз съм проста… Нескопосна съм… Даже не мога да чета.
Даскал Мартин махна безпомощно с ръка.
- Ох, каквото и да кажа, тази вечер все те обиждам. Май е време да си ходя. Още веднъж прощавай!
Мартин стана от столчето край огъня, взе си шапката и тръгна. Минка скочи от миндера и се хвърли след него, започвайки да го прегръща изотзад. Сълзите й, които напираха до този момент, сега течаха по лицето. Младият човек се смути и започна да изтрива зачервените бузи на вдовицата.
- Остани само тая вечер, пък от утре, ако щеш, не ме познавай!
- Дадох си дума повече тоя грях да не повтарям!
- Пред нея ли? - каза тя и очите й веднага пресъхнаха.
- Не, пред себе си.
- Добре, остани само да хапнем заедно… за последен път. Моля те! Моля те като Господ! - и тя отново го гледаше с бездънен поглед, който го поглъщаше в очакване.
Мартин се видя натясно, притиснат от угризения, чувство за дълг и чисто човешко съжаление. Последното надделя.
- Е, добре. Ще вечеряме заедно, но после ще си тръгна и повече такива срещи няма да има.
- Добре, това ще ни е за последно. Почакай да донеса виното.
Мартин седна отново на столчето пред огнището и се загледа в пламъците, взе ръжена и започна да разравя въглените. Минка гледа минута-две с тъжни очи любимия си, който в този миг, в светлината на пламъците, й изглеждаше необикновено привлекателен.
- Твоята Гергина ще ти прости за всичко, ако те обича, както и аз сега ти прощавам.
Тя отвори вратата и тръгна към избата, слизайки по стълбите към вкопаното мазе, и вече кроеше планове: „Ако му кажа, че съм трудна, как ще разбере, че не съм? Ще се усъмни ли, ще попита ли защо съм крила досега, какво съм чакала, защо не съм казала по-рано?”. Остави свещта върху един сандък, седна на едно малко буре и се замисли: „По-добре да го напия тая вечер, да го завлека до леглото и след две-три седмици да му кажа: „Ха, честито!”. Тя се изсмя цинично и наточи вино в пръстена кана.
През това време Мартин продължаваше да разравя въглените, хвърли две-три сухи цепеници, които пламнаха почти веднага и осветиха малката стая с весел блясък. Погледна надолу с тъжен поглед. Изведнъж като докоснато от топъл лъч нещо просветна до самия ръб на огнището. Той се наведе, за да види какво свети с мекия блясък на сълза в полуздрача почти до носа на обувката му. Посегна и взе в дланта си една сребърна обеца във вид на лаврово клонче, украсена със сини камъчета. Веднага в главата му нахлу спомен за деня и момента, когато ги подари на Гергина. Младият човек стисна малкото украшение в юмрука си и болезнено присви устни. Вихър от страх, тревога и ужас се надигнаха в него. Нямаше място за съмнение, че нещо лошо се бе случило с момичето, но разбра, че трябва да се овладее по най-бързия начин.
Стопанката се изкачи по стълбите от избата с пръстена кана черен мавруд и разгърната пазва. Тя седна пред него, наля чашата му, започвайки да се умилква с най-примамливите усмивки, които можеше да извади на показ. Минка за първи път виждаше този негов поглед - нито весел, нито тъжен, а строг и разнищващо проницателен.
- Какво има? - попита тя, опитвайки се да го погали по лицето.
Той се отдръпна, леко отвори дланта си, а там светеше с чистия блясък на истината едно изобличаващо откритие. Стопанката на къщата пребледня, около минута не можа да каже нищо. Мартин веднага разбра, че жената, с която спеше, е престъпница и не може да скрие вината си в този момент.
- Какво си й направила, казвай!
- На никого нищо не съм направила.
- Това е нейната обеца, тя е била тук.
- А, това е моята обеца. Бях е загубила. Харно, че си я намерил.
- Лъжеш! Защо никога не съм те виждал с тях?
- Забравил си.
- Лъжеш. Покажи ми другата от чифта!
- Не знам къде съм я бутнала… другата обеца… Не знам… Не знам…
- Лъжеш! Намерих я до ръба на огнището. Колко време не си мела? Такава чистница като тебе…
- Трябваше да премета! - прехапа устни от яд вдовицата.
- Грешка си направила, като не си премела, ама трябваше да почистиш и огнището. - Мартин вдигна нещо от земята с дилафа. Между щипците върху недогоряло парче плат висеше правоъгълна тока на закопчалка. - Какво е това, Минке?
Тя гледаше като втрещена и не обелваше дума, лицето й бе по-бяло от брашно.
- Боклук някакъв, знам ли? - едва смотолеви тя.
- Това е закопчалка от чанта.
- А, сетих се, сетих. Дадоха ми туй нещо за армаган, хвърлих го в огъня.
- Няма да ме лъжеш, закопчалката е от чантата на Гергина. Последно да те питам откъде знаеш името на годеницата ми, щом не си я виждала и не си я чувала?
- Кога съм казвала, че знам името на годеницата ти?
- Преди да слезеш в мазето ми каза, че ако моята Гергина ме обича така, както ти ме обичаш, всичко ще ми прости.
- Ами че ти тая вечер ми го каза…
- Лъжеш! Нищо не съм ти казвал, защото смятах, че по-добре е да не го научаваш!
Лицето на Минка придоби отново онази бледност, която я правеше да изглежда демонично. Тя мълчеше и събираше яд, който проблясваше като пъклени искри в златисто фосфоресциращия й поглед.
- Кажи какво си й сторила, защото ще те завлека за косата в кметството и ще повикам полиция от града!
Вдовицата изрева, грабна ножа от масата и се нахвърли върху бившия си любим. Той беше седнал на добро разстояние от нея. Имаше по-бързи рефлекси и успя да я хване за китката, преди да му нанесе удар, а с другата ръка я улови за другата китка, но тя връхлетя с голяма сила и той падна назад от трикракото столче. Успяваше здраво да я задържи за двете ръце. Освирепялата жена се строполи върху него и с разкривено лице се опитваше да го докопа за шията, след като бе изпуснала ножа, но той успяваше да държи смъртоносните й пръсти далеч от гърлото си. Вдовицата беше не по женски силна, но Мартин имаше повече сила от доста мъже и я укроти без особени усилия. Той успя да я отхвърли от себе си, повали я по лице на земята, смъкна нейната червена забрадка и завърза с нея ръцете й на гърба. Разбеснялата се женска ръмжеше нещо неразбираемо и се опитваше да се освободи. Той свали колана си и с него стегна краката й, които оказваха отчаяна съпротива.
- Да пукнеш дано!
- Нямам време да си играя. Кажи какво си направила на Гергина!
- Нищо няма да ти кажа!
Мартин намота плитките й около лакътя си и я завлече до огнището.
- Сега ще ти заровя лицето в жарта! - каза той със страшно изражение.
Червените въглени проблясваха като хиляди дяволски очи. Минка потръпна, сякаш вече беше в пъкъла.
- Добре, добре… Ще ти кажа всичко. Само не прави това! Само не прави това!
- Къде е?
- Заровена е.
- Къде?
- В мазето.
След няколко часа, в присъствието на кмета и с помощта на стражаря, изровиха трупа на убитата от пръстения под в избата.
- Искам да ти кажа нещо. Отлагах сватбата с Гергина не защото не я исках, а защото си търсех по-добра работа, не можех да си позволя на неин гръб да живея - каза даскал Мартин, докато стражарят завързваше ръцете на вдовицата.
- Сега аз искам да ти кажа нещо. Помниш ли как жалееше ти за нероденото си отроче? Жадуваше за дете, така както аз жадувах тебе. Малко преди да извия пилешкия врат на твоята, тя ми каза, че е трудна. Пазела за после хубавия хабер. Е, сега хабера ти го нося аз.