Сирак Скитник

И тя е от най-младите, на които предстои да продължат делото на по-старите ни художници и да дадат нов лик на нашето младо изкуство.

Вече няколко години подред Емануилова обръща внимание по изложбите със своите бюстове и глави, ваяни с истинско скулптурно чувство - с усет към форма и материал, а най-вече с усет към вътрешното съдържание и характерност на човешката маска.

Условността на скулптурните средства, условността на скулптурната трактовка твърде често убива у скулптурите виждането на вътрешната жизненост и характерност у природните форми, и те получават в техните работи една мъртвина, едно чисто вънкашно утвърждение.

И тогава при всичката си привидна коректност и майсторство скулптурните творби остават празни, без вътрешна сила и художествена трайност.

Тъй човешкото лице, дори при постигната вънкашна прилика, остава мъртво и празно, тъй човешкото тяло изгубва вътрешната си напрегнатост и живот и не вълнува с нищо зрителя.

Тъкмо от тоя недостатък са освободени работите на Емануилова. И това е най-ценното у нея. Художницата се мъчи да проникне зад видимата форма - да долови онова, което оживява и дава белега на неповторимост в човешкото лице.

Тя се мъчи да убие безразличието на глината и гипса, за да оживеят във формата, която им дава.

Тя не винаги постига това, но явен е нейният стремеж.

Ала за да не убие надеждите, които са събуждали нейните работи досега, художницата трябва по-усилено да заработи, да си постави и по-сложни задачи и да се освободи от тая несмелост, която особено личи в последните й работи.

И не само тя, но и почти всички нейни по-млади колеги скулптори трябва да помислят да поставят по-широки задачи на работата си.

Няма защо да се плашат от скулптурната композиция. По тоя път те биха изяснили и утвърдили по-пълно и своя художествен мироглед, и границите на своите знания.

У Емануилова дарованието е налице, и не само тя ще изгуби, ако непредпазливо заглуши онова, което й е дадено.

——————————

сп. „Българска реч”, г. 7, март, кн. 6, 1933 г.