НЯКОЛКО ПАКЕТЧЕТА КАФЕ
Пиеше само „3 в 1″. Шегувах се с нея, че това е топла напитка и че в него има всичко друго, само не и кафе. А тя ми се изплезваше насреща като малко дете и изсипваше съдържанието в гореща вода.
Даже имаше специален начин на приготвяне - първо слага малко вода, разбърква, после добавя още и отново разбърква.
Течността трябва да стига два пръста до ръба на чашата - това го научих след куп подигравки за съсредоточеността, с която си приготвя кафето и, че вместо кафе, пие супа…
Тръгна си една вечер почти толкова бързо, колкото и дойде. Скарахме се за нещо си наше, за нещо глупаво, предполагам. Аз казах, че не искам повече да дискутираме темата и отидох на терасата да изпуша една цигара, а през това време тя се е обадила на своя приятелка да дойде да я вземе и бавно е започнала да събира нещата си.
Когато се върнах в апартамента, имах чувството, че гледам филм, който е пуснат да се превърта назад.
Нали знаете как си играехме като малки с видеокасетите - натискахме продължително копчето за превъртане назад и наблюдавахме как счупени вази събират парчетата си, как смешни мъже тичат назад, как войниците се възстановяват от раните си и така нататък.
Така и аз сега наблюдавах как тя взима шампоана от рафта в банята, както преди месеци наблюдавах как го поставя там, как сваля роклите си от закачалките и ги прибира в сака, в същия сак, от който ги извади преди…
Не можех да приема, че тя си тръгва, това за мен беше просто филм пуснат в погрешната посока.
После непозната кола спря пред входа, филмът продължи да тече в погрешна посока, но сега и забърза скоростта си, докато тя не затвори вратата и изведнъж стана тихо, а аз се оказах сам в голямата кухня, в която още отекваха нейните стъпки, а няколко пакетчета „3 в 1″ ме гледаха от рафта.
Предполагам, че първите дни, след като някой си тръгне, е същото както, след като някой е умрял - обикаляш стаите, не можеш да повярваш на станалото и очакваш всеки момент да отвори вратата.
Първоначално не ги изхвърлих, защото си мислех, че ще се върне за тях. После реших, че мога да направя кафе като ми дойде някой на гости и пие „3 в 1″.
Но тогава гаджето на един приятел каза, че пие точно такова кафе, а моята реакция беше да отида в кухнята, да скрия чашата с кафетата горе в шкафа, да й направя кафе от машината като на всички нас и да се извиня, че съм объркал, че изобщо имам някакво разтворимо кафе.
След като гостите си тръгнаха, отворих шкафа, само за да проверя дали чашата с кафетата е още там, като дете, което проверява дали някой е открил тайното му съкровище от лакомства…
Оставих чашата там, не я извадих повече от някакъв ирационален страх, че някой гостенин някога ще ги види и ще си поиска кафе. Глупава история!
През цялото време, докато живеехме заедно й направих кафе точно един път, а сега отварях шкафа, за да проверя „нейното кафе” всяка сутрин.
Превърна се в нещо като ритуал - пусках машината, за да си направя кафе и през това време отварях шкафа, уверявах се, че пакетчетата са още там, кимвах им за поздрав и отивах на терасата да си изпия кафето.
Мина ми през ума в един момент да проверя докога им е срока на годност, но бързо се отказах - така или иначе нямаше да ги изхвърля.
Първата неделя, в която бях сам, ме обзе някаква лудост - реших, че трябва да хвърля тъпите кафета, но за целта исках да намеря нещо друго, което да е забравила и което да ми остане от нея.
Ластик за коса, шнола, пинсета, конец за зъби, парфюм, блуза, обеца - каквото и да е. Но не, моята Лилия беше прибрана жена и в своята педантичност грижливо бе събрала всички доказателства за съществуването си тук - всички, без пакетчетата разтворимо кафе.
Спомням си първата вечер, когато се нанесе. Застана на стъпалата пред входа, докато ме чакаше да донеса сака, подрънка с ключа си и обви ръце около врата ми, когато стигнах до нея.
Тогава я целувах толкова бавно и толкова сладко, че изобщо забравих за тежкия багаж в ръцете си. Някъде зад нас слънцето залязваше.
Съседката на първия етаж печеше чушки и ни махна от терасата, когато влизахме. Имахме сили само да оставим багажа. Същата вечер се увихме с одеяла, хапнахме пица на терасата и си говорихме до три през нощта за бъдещето - и за близкото, и за далечното.
Разказахме си, например, как ще посрещнем коледните празници тази година - три пъти - веднъж само двамата, веднъж с нейните родители и веднъж с моите.
После си разказахме как ще чакаме дъщеря си да се върне от среща точно от тази тераса, защото ни даваше идеален изглед към пътя.
Тя каза, че ще съм от онези бащи, които закрилят дъщерите си прекалено много, аз й отвърнах, че е права. После се смяхме. Смяхме се много онази вечер и за много неща.
Преди да заспи, ме попита какъв подарък да ми направи като за добре дошла, а аз й казах, че смехът й е бил най-големият подарък.
И беше вярно. А тя ми го подари още няколко пъти, преди да заспи в ръцете ми. Беше магия. Беше от онези моменти, които знаеш, че в бъдеще ще ти се струват нереални, затова имаш нужда от нещо като доказателство, че изобщо са се случили, че не си въобразяваш.
Затова и пазя проклетите кафета - като доказателство, че някога я е имало. Не знам защо не си ги взе. Не мога да си представя, че може да ги е забравила, защото постоянно ми напомняше да й купя кафе или питаше дали има.
Купуваше си за месец-два напред понякога, за да е сигурна, че има и пак ме караше да проверявам, затова не мога да си обясня как така е взела машата за коса, която използва два пъти в годината, но е пропуснала скъпоценните си кафета, които пиеше всяка сутрин…
Продължават да стоят в онази грозна шарена чаша в шкафа над мивката. Не мога да се накарам да ги изхвърля.
Не можех да си обясня защо, докато наскоро майка ми ми припомни едно старо глупаво поверие, което гласи, че когато човек неволно забрави нещо, значи някой ден със сигурност ще се върне за него…